Защо левите трябва да обичат либерализма

Антиреформистите в Европа претендират, че защитават слабите и бедните на континента. Нищо не е по-невярно от това. Гъвкавостта на пазара на труда, дерегулацията на сектора на услугите, пенсионните реформи и засилената конкуренция при финансирането на университетите може и да навредят на интересите на привилегированите граждани с добри връзки в обществото, но ще открият възможности за младежите в Европа и групите в неравностойно положение. Една истинска лявоориентирана платформа би трябвало да подкрепя реформите.

В Континентална Европа се води разгорещена дискусия относно плюсовете и минусите на пазарноориентираните реформи и по-широкообхватния икономически либерализъм. Всички знаем какво съдържа пакетът – конкуренция, гъвкав пазар на труда, либерализация на услугите, по-ниски данъци, приватизация.

Традиционният дебат протича по следния начин. Тези реформи са дясноориентирани. Те може да повишат ефективността, може би дори и икономическия ръст, но също така увеличават неравенството и могат да бъдат пагубни за най-бедните в обществото. Затова – и тук се намесва типичният „социално състрадателен“ европейски аргумент – бъдете много внимателни, когато вървите в тази посока. Правителствата трябва да действат предпазливо и във всеки момент да бъдат готови да отстъпят назад.

Много от тези разсъждения са фундаментално погрешни. Гъвкавостта на трудовия пазар, дерегулацията на сектора на услугите, пенсионните реформи и по-голямата конкуренция при финансирането на университетите не са срещу равенството. Такъв тип реформи прехвърлят паричните средства от данъкоплатците към самите потребители и по този начин запълват дупките. Те обикновено повишават производителността на труда, тъй като възнаграждението се основава на резултатите, а не на това да си „вътрешен“ човек. Те разкриват нови възможности за по-младите работници, които още нямат връзки. Осъществяването на пропазарни реформи не изисква компромис между ефективност и социална справедливост. В този смисъл пропазарните политики са „лявориентирани“, ако това означава намаляване на икономическите привилегии, на които се радват „вътрешните хора“.

В новата си кратка книга „Либерализмът е ляв“ разширяваме някои от посланията в предишната книга, която публикувахме преди година. Новата ни книга е написана за Италия, но повечето от коментарите ни са еднакво валидни и за други бавещи реформите си европейски страни, и най-вече за Франция. Тезата ни е, че целите, които са традиционно скъпи на европейските леви – като закрилата на икономически най-слабите и омразата към прекомерното неравенство и неспечелените с труд възнаграждения за привилегированите, – би трябвало да накарат левите да приемат пропазарни политики. Всичко, което често е било норма в Европа от 60-те години на миналия век насам като тежката регулация на пазара, защитата на статуквото, огромния публичен сектор, който възнаграждава не най-бедните, а тези с най-добри връзки и силно изкривява данъчното облагане, университетите, които често произвеждат посредственост в името на равенството (докато много богатите така или иначе получават добро образование), в крайна сметка намалява ефективността и справедливостта едновременно.

Пазарът на труда дава добър пример в това отношение. В Италия, Испания и Франция трудовият пазар е фактически разделен на две части – млади работници и постоянни служители. Младите са наемани на временни договори, които не предлагат социални осигуровки и перспективи. Когато договорът изтече, работодателят не го подновява, за да не рискува да превърне временно наетите в постоянни служители, които де факто никога няма да може да уволни. Реформите, които ще елиминират тази двойнственост, като направят целия трудов пазар гъвкав чрез подходяща схема за компенсации за безработица, не само ще намалят безработицата, но – най-важното – ще бъдат от полза за наистина бедните и младите работници, тръгващи от най-ниското стъпало. Ето това е пример за пропазарна политика, облагодетелстваща бедните.

Или помислете за публичните разходи и разгледайте още веднъж случая на Италия. Правителството там прави много малко за защита на семействата от риска да изпаднат под прага на бедността. Защо? Защото Италия харчи твърде много за пенсии и твърде малко за други социални програми.

Познайте кой е против намаляването на разходите за пенсии чрез повишаване на пенсионната възраст? Профсъюзите, подкрепени от повечето от левите! Поддържайки тази позиция, синдикатите помагат не на бедните, а на своите членове, които са стари служители в сектори със силни профсъюзи, и на други пенсионери. През лятото заплахата от обща стачка – по време на която само възрастните, организираните профсъюзни членове и защитените работници щяха да прекратят работа (и определено не младите на временни договори и без социални осигуровки) – беше достатъчна, за да убеди лявото правителство да намали пенсионната възраст от 60 на 58 години. Това ще създаде още по-голямо бреме за днешните младежи. Как може някой да твърди, че тези синдикати и техните политически съюзници вляво все още представляват интересите на младите и бедните?

Но ако няма нужда да се прави компромис между социалната справедливост и ефективността в днешна Европа, защо в страни като Италия и Франция реформите напредват толкова бавно? Защо обикновеният „състрадателен“ европейски гласоподавател е толкова неинформиран, че пропазарните реформи са в полза на бедните? Общовалидният отговор за икономиките, върху които политиката влияе, е – облагодетелстваните от статуквото блокират реформите, въпреки че политическите механизми за това в отделните държави са различни. Уви, те не могат просто да кажат „не“ на реформите само защото накърняват интересите им. Затова прибягват до реториката за защита на слабите и бедните.

Вземете например случая с италианския държавен авиопревозвач Alitalia. Компанията е губеща от над 10 години и вече струва цяло състояние на данъкоплатците. На пилотите се плаща толкова, колкото и навсякъде другаде, но те летят два пъти по-малко часове. Едно кафе, сервирано на полет на Alitalia, е два пъти по-скъпо, отколкото в която и да било друга редовна авиолиния, да не говорим за нискотарифните превозвачи. Профсъюзите в компанията се борят да продължат да получават държавни помощи и човек може да ги разбере. Но защо трябва едно ляво правителство да е на тяхна страна и да продължава да облага с данъци бедните, за да прехвърля пари на сравнително заможните служители на Alitalia? Като поддържа Alitalia жива, то предотвратява „съзидателното разрушение“ (от англ. creative destruction) в авиосектора, което би създало повече, а не по-малко работни места.

Реформаторите в Европа би трябвало да не позволяват да ги вкарват в схемата „повече пазар=повече несправедливост“. Точно обратното е. Приемането на това уравнение – и опитите да се извинят за него – определено не е начин за спечелване на битката. Ако европейските леви искат да са честни, когато казват, че се борят за най-нуждаещите се членове на нашето общество, техен боен вик би трябвало да е защитата на конкуренцията, реформите и изграждането на система, базираща се на постигнатите индивидуални резултати.

Превод: Георги Ангелов

април 21, 2014
X