Законност и собственост извън Запада: няколко нови идеи за борба с бедността

Проблемът: Представете си страна, в която никой не може да определи кой какво притежава, адресите не могат да бъдат лесно проверени и издирени, няма как да се накарат хората да плащат задълженията си, ресурсите не могат да се превръщат лесно в пари, собствеността не може да се разделя чрез документи, описването на активите не е стандартизирано и те не могат да бъдат лесно сравнявани, измамниците не могат да бъдат лесно разобличавани и правилата, по които се управлява собствеността, се различни в кварталите или дори на различните улици.
Вие току що попаднахте в живота на развиваща се страна или бивша комунистическа нация. По-точно, вие си представихте живота на 80% от населението й, което се различава толкова силно от западния елит, както чернокожите и белите южноафриканци някога са били сегрегирани заради расова дискриминация.

През последните 10 години, с променлива доза ентусиазъм, Третият свят и нациите от бившия Съветски Съюз – където живеят 5 милиарда от 6-те милиарда души на света – са провеждали макроикономическата политика, която им е била препоръчвана от Запада: те са балансирали бюджетите си, намалили са субсидиите, привличали са чуждестранни инвеститори, премахвали са митата. И все пак – от Аржентина та чак до Русия – днешните капиталисти-реформатори са в позицията да се защитават и им биват преписвани нещастията и несправедливостта, които са все още бич за бедните.

В резултат на това ние започваме да осъзнаваме, че макроикономически реформи не могат да се правят върху “плаващи пясъци”. Капитализмът има нужда от здравите основи на закона, като на първо място е имуществото. Системата от имуществените права е нещо много повече от собственост; това е скелетът, върху когото се гради пазарната икономика във всяка западна нация. Това, което се постига чрез системата от имуществени права, е толкова основополагащо за капитализма, че развитите нации взимат този успех за даденост. И наистина, дори много от експертите по въпросите за имуществото не са наясно с взаимовръзките между системите от имуществени права и създаването на капитал.

И все пак тези връзки съществуват. Без тях сградите и земята не могат да служат за гаранция на кредитите или договорите. Собствеността на бизнеса няма да може да бъде разделяна под формата на акции, които инвеститорите да купуват. Всъщност, без закон за собствеността, самият капитал – инструментът, който позволява на хората да осъществяват сделките и да боравят с активите си – ще е невъзможно да бъде създаден. Инструментите, чрез които се съхранява и се прехвърля стойност – като корпоративните акции, патенти, полици, менителници, облигации – се определят от структурата на правните връзки, с които е създадена системата на собственост. Проблемът е, че 80% от хората в развиващите се и в бившите комунистически нации не притежават юридически права на собственост върху активите си, независимо дали тези активи са домове, бизнес или интелектуални продукти.

Когато законите за собственост работят, капиталовата стойност на активите в развиващите се страни нараства. Например през 1990 г. перуанската телефонна компания (CPT) беше оценена на борсата в Лима на стойност 53 милиона долара. Но правителството на Перу не можа да продаде компанията на чужди инвеститори, защото те установиха, че документите за собственост върху активите, както и самият закон за собствеността в Перу, са твърде неясни.
Впоследствие, перуанците създадоха група от експерти-юристи, които да легализират правото на собственост чрез документи, които отговорят на стандартните норми и правила в глобалната икономика. Документите бяха подготвени така, че да защитават интересите на различни заинтересувани групи и да създадат сигурност, която впоследствие позволява вземането на кредити и инвестирането. Групата от юристи създаде и действащи правила за разрешаване на конфликти, свързани със собствеността, чрез които да се заобикалят бавните и корумпирани перуански съдилища. Три години по-късно CPT влезе в света на ликвидния капитал и беше продадена за 2 милиарда долара – 37 пъти по-високо от предишната й пазарна цена. Ето на какво е способна добрата система за собственост.

Предприятията в бедните страни са като перуанската телефонна компания преди да подобри статута си и да получи възможност да емитира акции или облигации, за да разгърне инвестициите или да получи финансиране. По-малко от 20% от хората в Третия свят и бившите съветски страни имат благонадеждни системи на собственост. В резултат на това, по-голямата част от капитала им е подценен така, както дадена фирма бива подценена, когато емитира по-малко ценни книжа отколкото е стойността на нейния доход и активи. Без регистри за собственост и юридически документи техните активи остават финансово и комерсиално невидими: те са мъртъв капитал.

За разлика от това, на Запад всяко парче земя, всяка сграда, всяко съоръжение или инвентар се представя посредством документ за собственост, който е видимият знак на един дълбоко скрит процес, който свързва всички тези активи с останалата икономика. Благодарение на този презентационен процес, активите могат да имат невидим паралелен живот, успореден с материалното им съществуване.
Те могат да бъдат използвани като обезпечение за кредит. Най-важният източник на средства за стартиране на нов бизнес в САЩ е ипотека на къщата на предприемача. Тези активи могат да бъдат свързващо звено с кредитната история на собственика и да осигурят надежден адрес за събиране на задължения и данъци, биват основа за създаването на благонадеждни и универсални публични ютилити услуги, както и основа за създаването на ценни книжа (като облигации, обезпечени с ипотеки), които могат да бъдат впоследствие оценявани чрез техники на дисконтиране и продавани на вторичните пазари. Чрез този процес Западът вдъхва живот на активите и ги кара да създават капитал.
Защо не се правят повече реформи извън Запада? Една от причините е, че програмите за конвенционална макроикономическа реформа не взимат предвид бедните, защото се предполага, че те нямат богатство, на базата на което да градят повече.

Това е голяма грешка. Аз и моят екип от изследователи наскоро направихме няколко проучвания за сивата икономика в Третия свят. Стигнахме до заключението, че бедните всъщност не са толкова бедни. В Египет активите на бедните в недвижими имоти възлизат на 241 милиарда долара – 30 пъти повече от стойността на акциите на борсата в Кайро и 55 пъти повече от сумата на всички чуждестранни инвестиции в страната през последните 150 години, включително Суецкия канал и язовира Асван. В Мексико стойността е 315 милиарда долара – 7 пъти повече от стойността на PEMEX, националния петролен монополист.

Проблемът е, че повечето хора извън Запада държат средствата си в погрешни активи: къщи, построени върху земя, чиито права на собственост не са добре изяснени, бизнес с неясни задължения, индустрии, които са локализирани на места, където не могат да бъдат видени от финансисти и инвеститори. Тъй като правата на собственост не са достатъчно добре документирани, тези активи не могат да бъдат превърнати лесно в капитал, не могат да бъдат търгувани извън тесните местни кръгове, където хората се познават и си имат доверие, не могат да служат за обезпечение на заем и не могат да бъдат използвани като дял от инвестиция.

За някои това може да изглежда трудно да се повярва. Преди всичко – как така парче хартия, което е формален израз на собственост, може да създаде стойност? Едно от най-големите предизвикателства пред човешката мисъл е да разберем и повярваме в онези неща, които знаем, че съществуват, но не можем да видим.

Юридическата собственост се възприема лесно от ума
Не всичко, което е реално и полезно, е материално и видимо. Времето – например – е реално, но то може да бъде управлявано само тогава, когато се представя с помощта на часовник или календар. През цялата история хората са измисляли различни системи за представяне – писане, музикално нотиране, двойно счетоводно записване – за да възприемат с ума си това, което човешките ръце никога не могат да докоснат. В същото време големите мислители на капитализма, създателите на интегрирани системи от имуществени права и акционерен капитал, са били в състояние да разкрият и извлекат капитал от неща, които за другите са били нещо ненужно чрез измисляне на нови начини за представителство, чрез системи за собственост, невидимият потенциал е заключен в активите, които акумулираме.

Това, което отличава добрата юридическа система на собственост е, че тя е “лесно-смилаема от ума”. Тя добива и организира знанието за отчетени активи във вид, който можем да контролираме. Тя събира, интегрира и координира не само данни за активите и техния потенциал, но и идеи за тях. Накратко, капиталът е резултат от способността на Запада да използва системи на собственост, които да представляват техните ресурси във виртуален контекст. Само с такава система могат да се срещат умовете, за да идентифицират и осъзнаят значението на активите за човечеството.

Революционният принос на интегрираната система на собственост се състои в това, че тя решава основен проблем на когнитивното познание. Нашите пет сетива не са достатъчни, за да обработим комплектността на един по-голям пазар, какво остава за глобалния. Ние имамe нужда от икономически факти за нас и за нашите ресурси, които да носят такова съдържание, което нашите умове могат лесно да възприемат.

Една добра система на собственост прави точно това. Тя придава на активите форма, която ни позволява да сравняваме техните прилики, разлики и възможни връзки с други активи. Тя ги отчита и фиксира в даден вид, докато те продължават съществуването си във времето и пространството. Като допълнение – тя позволява активите да се доразвиват бързо, като ги представя в умовете ни по начин, по който ние лесно можем да ги съчетаваме, разделяме и мобилизираме, за да получим по-висока добавена стойност. Тази способност на собствеността – да представя аспектите на активите във вид, който ни позволява да ги комбинираме и така да ги правим дори по-полезни – е базата за икономически растеж, тъй като растежът значи получаване на високо ценени продукти от по-ниско ценни.
Аз не вярвам, че липсата на този процес в по-бедните региони на света – където живее пет шести от човечеството на света – е резултат от конспирация на западни монополисти. По-скоро от Запада приемат този механизъм за абсолютна даденост и са загубили усета си за неговото съществуване. Механизмът на собственост е грандиозен и все пак дори американците, европейците и японците – които дължат цялото си богатство на способността си да го използват – са слепи за неговото поразително съществуване.
И все пак именно тази система е дала на Запада важно средство по пътя на развитието. В момента, в който западняците успяха да се фокусират върху правото на собственост върху къща, а не върху самата къща, те постигнаха голям напредък спрямо останалото човечество. С юридически права, дялове и закони за собствеността, хората изведнъж можеха да гледат извън активите – от такива каквито са (къщи, които се използват за подслон) към мисълта какви могат да бъдат (като гаранция за кредит, за да се започне или да се разшири бизнес). Чрез широкоразпространени, интегрирани системи на собственост, западните нации неумишлено създадоха стълбица, която позволява на техните граждани да се изкачат от мизерното мазе на материалния свят към царството, където се създава капиталът.

Това може да звучи и твърде лесно, и твърде сложно, но помислете дали е възможно активите да бъдат използвани продуктивно, ако не принадлежат на нещо или на някого. Къде потвърждаваме съществуването на тези активи и сделките, които ги трансформират и увеличават тяхната производителност, ако не в контекста на формална система на собственост? Къде отразяваме съществените икономически характеристики на активите, ако не в регистрите и във формалните системи? Къде са стандартите на поведение, които управляват използването и трансфера на активи, ако не в рамката на формални системи на собственост? Формалната собственост осигурява процеса, формата и правилата, по които активите се установяват във вид, който ни позволява да ги реализираме като активен капитал.
На Запад тази формална система на собственост започва да превръща активите в капитал, като описва и организира най-полезните им икономически и социално характеристики и запазва тази информация в регистър – на хартиен или компютърен носител – и после се влага в нотариален акт за собственост. Набор от подробни юридически правила управлява целия този процес.

Формалните регистри на собственост и юридическите права представляват нашата споделена концепция за това какво би било икономически смисленото приложение за всеки актив. Те улавят и организират цялата уместна информация, необходима за избистряне в концепция на потенциалната стойност на актива и по този начин ни позволява да я контролираме. Собствеността е царството, където ние идентифицираме и проучваме активи, комбинираме ги и ги свързваме с други активи. Формалната система на собственост е водноелектрическа централа за капитал. Собствеността е мястото, където се ражда капиталът.

Вдъхване на живот на “мъртвия” капитал
Всеки актив, чиито икономически и социални аспекти не са дефинирани във формална система на собственост, е много трудно да се появи на пазара. Как би могло да бъде контролирано огромното количество от активи, които се разменят в модерната пазарна икономика, ако не чрез формален процес на собственост? Без такава система при всяка сделка с актив, например с част от недвижимо имущество, е нужно огромно усилие да се определят само основните характеристики на транзакцията: Продавачът притежава ли недвижимото имущество и има ли право да го прехвърля? Може ли да го залага? Новият собственик ще бъде ли приет от тези, които налагат правата на собственост? Какви са ефективните начини да се изключват други претенденти върху собствеността?

В развиващите се страни и бившите комунистически нации на такива въпроси е трудно да се отговори. А за повечето стоки няма място, където тези отговори да са пределно ясни. Ето защо продажбата или отдаването на лизинг на къща може да включва продължителни и досадни процедури на одобрение, включително и от всички съседи. Това често е единственият начин, по който да се потвърди, че собственикът всъщност притежава къщата и че никой друг не предявява искане към нея. Това е и причината по-голямата част от размяната с активи извън Запада да се ограничава в местни кръгове от търговски партньори.

Както става ясно сега, основният проблем на развиващите се страни и бившите комунистически нации не е липсата на предприемачество: според проучвания, направени от Института за свобода и демокрация в Перу, бедните държави от развиващия се свят са акумулирали близо 10 трилиона долара под формата на недвижима собственост през последните 40 години. Това, което липсва на бедните, е лесен достъп до механизми на собственост, които могат легално да дефинират икономическия потенциал на техните активи, така че те да могат да ги ползват, да произвеждат, осигуряват или гарантират по-голяма стойност на разрастващия се пазар.

Още преди векове наред учените са дали следното тълкувание на думата “капитал” – произлиза от латинска дума, значеща “глава”, защото в главата са средствата, с които създаваме капитал. А причината, поради която капиталът винаги е бил забулен от мистерии, е че той (както и енергията) не може да бъде открит и се управлява само чрез ума. Капиталът не би бил откриваем, ако системата на собственост не описва неговите икономически характеристики черно на бяло и не ги специфицира за определено място и собственик.

Собствеността тогава не е просто хартия, но и средство, което улавя и съхранява по-голямата част от това, което е необходимо, за да съществува пазарна икономика. Той е средство да се контролира заобикалящата ни среда, за да се създава просперитет. Умението на собствеността да разкрива сред активите, които акумулираме, латентния капитал, е родено от най-добрата интелектуална традиция за контролиране на обкръжаващата ни среда, за да можем да просперираме. В продължение на хиляди години най-умните хора са ни казвали, че животът има различни нива на реалност, много от които са невидими и че само с помощта на презентационни техники можем да ги оценим. Както е казала Маргарет Боден: “Едни от най-важните човешки изобретения са новите презентационни системи”. Те включват азбуката, арабските числа (като не забравяме нулата), химическите формули, петолинието, музикалните ноти, използвани от музикантите. Компютърните езици за програмиране са сред най-новите примери.

Презентационните системи като математиката и интегрираната собственост ни помагат да манипулираме и подреждаме сложния свят по начин, който всички ние да разбираме и който ни позволява да комуникираме и предаваме неща, които в противен случай не бихме могли да направим. Те са това, което философът Даниел Денет нарича “изкуствено продължение на мозъка”. Чрез формите на представителство ние успяваме да преформулираме ключови аспекти на света така, че да променим начина, по който мислим за него.
Философът Джон Сърл отбелязва, че по силата на консенсус между хората ние можем да създадем “нов статус на някой феномен, където статусът има само поддържаща функция, която не би била осъществима само с физическите черти на въпросния феномен”. Това ми изглежда много близо до това, което прави юридическата собственост: тя приписва на активи, по силата на социалния договор и в концептуален смисъл статус, който им позволява да изпълняват функции по създаването на капитал.

Ето защо формалната система на собственост е нещо повече от система за регистриране, установяване на права и организиране на активи: тя е инструмент на мисълта, представя активите по такъв начин, че умовете на хората могат да работят върху тях, за да генерират допълнително стойност. Ето защо формалната собственост трябва да бъде универсално достъпна: всички да се включат в социален договор, с който да си сътрудничат, за да вдигнат производителността в обществото.

Как могат модерни системи на собственост да бъдат установени и в незападни страни?

Както се и случва, повечето споразумения, които доминират собствеността и осъществяването на сделки с активи в незападни държави, са установени извън формалната юридическа система. Неформалните споразумения за собственост са разпръснати сред дузини, понякога и стотици общности; правата и друга сходна информация е известна само на вътрешни хора и съседи. За да се модернизира всяка една от тези икономики, всички отделни, разпокъсани договорености за собственост, които характеризират Третия свят и бившите комунистически страни, трябва да бъдат вградени в единна система, от която да произтичат генералните принципи на законите. Накратко – безбройните обществени договори “някъде там” трябва да се интегрират в един достатъчно изчерпателен обществен договор.
Как може да бъде постигнато това? Как могат правителствата да разберат какви са споразуменията за собственост извън легалната рамка?

Точно това беше въпросът, който ми беше зададен от пет министри от индонезийския кабинет. Аз бях в Индонезия, за да уреждам въпроси, свързани с превода на предишната ми книга и те се възползваха от възможността да ме поканят на разговор за това как те биха могли да разберат кой какво притежава сред 90% от индонезийците, които живеят в сивия сектор.

Опасявайки се, че ще загубя аудиторията си, ако се впусна в подробно техническо обяснение за това как можем да построим мост между сивия и легалния сектор, аз измислих нов начин – индонезийски начин – да отговоря на въпроса. По време на пътуването ми относно книгата аз си бях взел няколко дни отпуск да посетя Бали, едно от най-красивите места на земята. И докато се шляех сред оризовите полета, нямах никаква представа къде са границите на собственост. Но кучетата знаеха. Всеки път, когато преминавах от една ферма в друга, различно куче започваше да лае. Онези индонезийски кучета може да са били невежи по отношение на формалните закони, но бяха информирани за това кои активи се контролират от техните господари.

Аз казах на министрите, че индонезийските кучета притежават основната информация, от която имат нужда, за да установят формална система на собственост. Пътувайки по улиците в градовете и селата и слушайки лая на кучетата, те постепенно могат да достигнат до заключения, благодарение на разпръснатите из страната неформални механизми на презентация и да подготвят действащ обществен договор. “Ах”, отговори единия от министрите, “Jukum Adat (законът на хората)!”

Откриването на “закона на хората”означава проследяване как западните нации създават техните формални системи на собственост. Всяко правителство, което гледа сериозно на въпроса за преформулиране на действащите неформални споразумения в един национален формален обществен договор за собствеността, трябва да се вслушва в лаещите кучета. За да интегрира всички форми на собственост в една единна система, правителствата трябва да разберат как и защо местните споразумения работят и колко силни са те в действителност. Това може да звучи противоречащо и дори подмолно на западните читатели, които са свикнали да вярват, че има само един закон, на който да се подчиняваш, но моят опит, посещавайки и работейки в дузина развиващи се страни, ми показва съвсем ясно, че формалните и неформалните закони съществуват заедно във всички тях.
През последните 15 години това, което сме се научили да правим в Института за свобода и демокрация – не само в Южна Америка, но и в Близкия Изток, Азия, Карибите и Северна Америка – е да идентифицираме писаните и неписаните неформални норми и техните презентационни форми; да ги отграничим от обкръжението им и на базата на общи знаменатели, които намерим, да ги обединим в един професионално изготвен кодекс, който е приемлив за всички. Този процес на движение на нормите и презентационните форми от неформален и местен контекст към формален и универсален контекст наричаме “възход на презентационните форми”.

Във всяка страна, където работим, ние сме идентифицирали основните отличителни черти на неформалните норми, които изграждат неформалните системи и ги сравняваме с официалния закон – и по специално “елитния закон”, защото той очевидно е отхвърлен от или не е приложим за по-голямата част от нацията. Чрез процеса на консултации с неформални и формални лидери, ние съчетаваме добрите части на неформални местни закони с приемливи части от елитния закон, така че да създадем унифициран формален кодекс, който е приложим на цялата територия. Стъпките, нужни за осъществяване на този възход на презентационните форми, са показани подробно в приложение 1 и 2, които образно представят процеса на формализиране на недвижимата собственост и бизнеса от неформалния сектор.

Причината, поради която приемаме неформалния закон сериозно, е че той е стабилен и има значение за тези, които работят извън легалната система. Проблемът с неформалния закон е, че неговото приложение се ограничава до малки, разпръснати неформални единици и следователно икономическите агенти разполагат с много малък пазар за действие и разделение на труда. Никъде, където сме били, не сме се натъквали на работещи хора, които да се противопоставят на легалния сектор, при условие, че законът, който им е предложен, не е основан на техните обичаи и нрави, обяснен е на техния език и не води до големи транзакционни разходи, които да не могат да си позволят.

Ние се научихме как да откриваме неформални споразумения и как да ги интегрираме в единна легална система, като проследихме как през вековете западните нации и Япония направиха прехода от разпръснати, неформални споразумения към интегрирана система от права на собственост, на базата на която бяха приети закони. Този исторически опит е част от знанията, които натрупахме за този процес на преход. По-голямата част от знанието си, обаче, получихме чрез емпирични изследвания в развиващите се страни. На място, ние си прокарахме пътя през неформалните светове и най-накрая научихме как да се сдобиваме с тези обществени договори, които са в основата на правата на собственост.
Търсенето на такива споразумения няма нищо общо с търсенето на доказателства за собственост във формалната юридическа рамка, където можеш да разчиташ на система от регистри, които през годините са оставили следа на хартия, – “верига на правата”, които ти позволяват да търсиш произхода им. В развиващите се нации, веригата на правата е, в най-добрия случай, скрита от погледа на външния човек. Неформалният сектор няма, освен всичко останало, централизиран регистър и бюрократични правила за отчитане, които да са в центъра на формалното общество. Това, което имат хората в неформалния сектор, е силно и ясно разбирателство помежду си и до най-малката подробност за правилата, които определят кой какво притежава. Дори и кучетата се подчиняват на тях.

Като последица от това единственият начин да намериш неформален обществен договор за собственост на дадено място е да се свържеш с хората, които живеят и работят в близост до него. Ако собствеността е като дърво, формалната система на собственост е диахронична в смисъл, че ти позволява да проследиш във времето произхода на всяко листо, от клона до ствола и накрая до корените.

Подходът към неформалната собственост трябва да бъде синхронен: единственият начин, по който външен човек може да определи кои права принадлежат на кого, е чрез разрязване на дървото на прави ъгли до ствола, така че да се определят връзките на клона и листото с техните съседи.
За да получиш непротиворечаща си информация е необходимо да правиш теренни проучвания на място: да отидеш направо в местата, където собствеността не е официално регистрирана (или е погрешно регистрирана) и да влезеш във връзка с техните юридически и неформални власти, за да разбереш споразуменията за собственост. Това не е толкова трудно, колкото звучи. Въпреки че устните традиции могат да доминират в селските региони на някои страни, повечето хора в неформалния градски сектор в развиващите се страни са намерили начини да представят собствеността си в писмена форма според правилата, които те следват и които и правителството е принудено да приеме в някаква степен.
В Хаити, например, никой не вярваше, че ще намерим документи, които формализират правата на собственост. Хаити е една от най-бедните страни и 55% от населението й е неграмотно. Въпреки това, след обширни проучвания в градските региони в Хаити, ние не открихме и едно незаконно парче земя, сграда или постройка, чиито собственик да няма поне един документ, удостоверяващ неговото право – дори правата за незаконно заселване. Навсякъде, където сме били по света, най-бедните хора, които живеят по ръба на закона, са имали някакъв физически носител, доказващ и удостоверяващ техните претенции върху собствеността. Именно на базата на техните неформални доказателствени форми, както и на регистрите и интервютата, ние можем да формулираме концепцията за обществения договор, който заздравява собствеността.

Веднъж да сложим ръка върху неформалните форми на презентация и вече може да се каже, че сме намерили нишката, която води до обществения договор, на който ние можем да изградим действащи правила. Репрезентационните форми са резултат от консенсус сред група хора, който определя кой какво притежава и какво може да прави с имуществото си.

Да се четат формите на презентации и да се извлича съдържанието от тях не изисква диплома по археология. Те не съдържат мистериозни кодове, които да бъдат дешифрирани. Хора, които имат много ясни, бизнес-насочени намерения, са писали тези документи, за да бъде пределно ясно на всички заинтересувани страни какви права могат да предявяват върху активите, които управляват. Те искат да предадат легитимност на правата си и са готови да предоставят колкото се може повече доказателства за това. Техните форми на презентация нямат нищо, което да се крие; те са замислени да бъдат разпознавани като документи, каквито са. Това за съжаление не е винаги толкова очевидно, защото когато се занимаваме с бедни, имаме навика да объркваме липсата на централизиран регистър с невежество.

Когато се сдобиваме с документално доказателство за презентациите, ние можем да ги “раздробим” до съставните им части, за да идентифицираме принципите и правилата, които съставят обществения договор и да ги запазим. Щом веднъж го направим, ние ще имаме всички необходими части на неформалния закон. Следващата ни стъпка е да ги кодираме – да ги организираме в трайни формални процедури, така че да могат да бъдат проучвани и сравнявани със съществуващия формален закон. Закодирането на разпокъсани системи също не е проблем. Всъщност не е много по-различно от правителствените процедури за създаване на текстове на закони и хармонизирането им в страните (например единния американски търговски закон) или между страните на едно международно равнище (както много международни задължителни закони и правила от ЕС или СТО).

Чрез сравняването на неформалния с формалния ред управляващите могат сами да видят как правилата следва да бъдат адаптирани, за да си пасват взаимно и да се създаде легална рамка за собственост – обща основа на закон за всички граждани – която да бъде наистина легитимна и действаща, защото описва както юридическата, така и неформалната действителност. Това е, като цяло, как бива създаван западния закон: чрез постепенно отхвърляне на това, което е безполезно и прилагане и възприемане на това, което е вече проработило.

Да дадем на правителствата инструментите на реформата
В края на нашата работа, ние представяме на правителството-домакин програма за реформа на съществуващите институции стъпка по стъпка, която ще позволи да се обединят под един законен ред всички икономически активи и дейности в страната. Това изисква да се заменят неефективните законови и административни практики с правила и процедури, които правят активите по-лесно интегрирани, като се съчетават собствениците с активите, активите с адресите, собствеността с юридическата отговорност, ангажимента с действието и по този начин цялата информация и история за активите е лесно достъпна. Целта е да се създаде формална система на собственост, която превръща анонимната и разпръснатата маса от собственици във взаимосвързана система на индивидуално идентифицируеми и отговорни предприемачи, които създават капитал.

Това включва оформянето на програмата за реформа в обширна визия и мисия, заедно с политическите изказвания и публичните инструменти, които позволяват на политиците да мотивират техните избиратели към реформа. Такава програма предава посланието на всяка избирателен район:
• Бедните трябва да бъдат убедени, че ще просперират повече в легалната сфера, а не извън нея;
• Частният бизнес и банките трябва да разберат, че интегрирането на неформалната икономика означава по-големи пазари за стоки и услуги;
• Политиците трябва да бъдат убедени, че основата за събиране на данъци от страна на правителството ще се разшири и ще се съберат повече приходи, като се намали разчитането на чуждестранна помощ;
• Цялата нация трябва да види, че включването на сектора ще намали макроикономическите недостатъци и ще се ограничи разпространението на черния пазар, престъпността, мафията и наркотиците.

Всичко това може да звучи по-скоро като антропологично приключение, вместо като основа за юридическа реформа и икономическо развитие, защото знанието за бедните е монополизирано от академици, журналисти и активисти. Тези хора са водени повече от състрадание или интелектуално любопитство, вместо от това, което е необходимо, за да се създаде устойчива законодателна рамка за икономически реформи.

Ако всички ние настояваме за реформа, не само в името на идеологията, западните ценности или програмите на мултинационалните компании и на международните финансови институции, взимайки предвид интересите на бедните, преходът към пазарна икономика, независимо от вида й –“трета форма”, “социална пазарна икономика” или просто “капитализъм” – ще стане това, което винаги е трябвало да бъде: истински хуманитарна причина и важно допълнение към войната срещу бедността.

22.05.2010

0 responses on "Законност и собственост извън Запада: няколко нови идеи за борба с бедността"

Leave a Message

X