Заблудата световно планиране

Глава ХІ от ІV част “Бъдещето на западната цивилизация” на шедьовъра на Лудвиг фон Мизес “Всемогъщата държава”

1. Терминът „планиране”

По очевидни причини в нашия век, съчетаващ международно разделение на труда с държавна намеса в бизнеса, неограниченият национален суверенитет на всяка отделна страна неизбежно води до икономически национализъм и оттам до конфликти. Никой не се осмелява да отрече, че икономическият национализъм и мирът са несъвместими. Ето защо всички проекти за по-добро бъдеще на света включват предложения да се замени противопоставянето, породено от икономическия национализъм, с някакъв вид международно сътрудничество. Най-популярното от тези предложения се нарича световно или международно планиране. Планирането е панацеята на деня. Хората са убедени, че то ще премахне всички злини в национален и международен мащаб. Модната дума „планиране” има такъв престиж, че самото й изричане се приема за решение на всички икономически проблеми.

Когато се говори за отделна страна, думата „планиране” се използва като синоним на „социализъм”. Понякога само германският социализъм тип командна икономика се нарича планиране, а терминът социализъм се запазва за руския модел. Във всеки случай под планиране винаги се разбира планиране от държавната власт и изпълнение на плана чрез заповеди отгоре, налагани с полицейска сила. Планирането е пълна противоположност на свободната инициатива и частната собственост върху средствата за производство. Планирането и капитализмът са напълно несъвместими. В система на планиране производството се организира според разпоредбите на държавните органи, а не според плановете на предприемачите-капиталисти, желаещи да печелят чрез добро обслужване на потребителите.

Заблуда е да се вярва, че планирането и свободната инициатива могат да се съчетаят. Между двата метода не е възможен компромис. Когато различните предприятия имат свободата да решават какво и как да произвеждат, имаме капитализъм. А когато това им се нарежда от държавата, имаме социалистическо планиране. Тогава отделните дружества вече не са капиталистически предприятия, а подчинени държавни органи, длъжни да спазват заповедите. Бившият предприемач става прост управител като „бетрибсфюрерите” в нацистка Германия.

Има и друга идея, много популярна сред някои бизнесмени – планиране от браншови организации. Това значи замяна на свободната инициатива и конкуренция с принудителни картели. Означава отхвърляне на капитализма и въвеждане на предприемачески синдикализъм, нещо като нова версия на средновековната система на гилдиите. Това ще доведе не до социализъм, а до всеобщ монополизъм с всичките му вредни последици. Ще влоши предлагането и сериозно ще затрудни техническия прогрес. Вместо да запази свободната инициатива, то ще даде привилегии на тези, които вече притежават и ръководят предприятия, и ще ги защити от конкуренцията на новите таланти. Това означава частична абдикация на държавата в полза на тесен кръг богаташи.

Когато се обсъжда международното положение, с думата „планиране” понякога се означава социализъм в световен мащаб с единно държавно управление, но по-често се има предвид замяна на независимия интервенционизъм на всяка отделна държава със съгласуван интервенционизъм на голям брой – или всички – държави. По-долу ще разгледаме и двете идеи. Но преди да започнем обсъждането на тези въпроси от икономическа гледна точка, желателно е да се спрем накратко на психологическите причини планирането да бъде толкова популярно.

2. Комплексът за диктатура

Човек се ражда като асоциално и антисоциално същество. Новороденото дете е дивак и егоист по природа. Само жизненият опит и напътствията на неговите родители, братя и сестри, другари и по-късно и други хора го принуждават да признае предимствата на общественото сътрудничество и съответно да промени поведението си. Така дивакът се приобщава към цивилизацията и обществото. Той научава, че не е всемогъщ, че трябва да се нагажда към околните и да действа според социалното си обкръжение и че целите и постъпките на другите хора са факти, с които трябва да се съобразява.

Страдащият от невроза не притежава тази способност да се приспособява към средата. Той е асоциален и така и не се научава да се съобразява с фактите. Но независимо дали му харесва или не, действителността е по-силна от него. Невротикът няма властта да си разчисти пътя, като премахне другите хора с тяхната независима воля и поведение. Затова търси спасение във въздушни кули. Този слаб човек, който няма силата да приеме живота и действителността, се отдава на блянове за диктатура и как ще се сдобие с власт, за да подчини всички останали. В света на мечтите му само неговата воля има значение, само той дава заповеди, а всички други се подчиняват. В този рай става само каквото той желае. Всичко е разумно и добре уредено, т.е. всичко е точно според неговите идеи и желания и е разумно от гледна точка на неговия разум.

В тайните си блянове невротикът отрежда на себе си ролята на диктатор – той е властелинът. Но когато се обръща към своите съграждани, той трябва да бъде по-скромен. Затова говори за диктатура с някой друг начело. Наистина този диктатор е само негов заместник и слуга. Той прави само каквото невротикът иска от него да прави. Но ако мечтателят прояви непредпазливост и открито предложи себе си за ролята на диктатор, той рискува да бъде сметнат за побъркан и третиран като такъв. Психиатрите биха нарекли лудостта му мания за величие.

Никой никога не препоръчва диктатура, която да си поставя други цели освен желаните от него. Който иска диктатура, винаги иска неограничена власт на собствената си воля, макар и осъществена чрез посредник. Той желае диктатор по свой образ и подобие.

Сега можем да разберем защо планирането е толкова популярно. Всичко, което хората вършат, е планирано; то е осъществяване на планове. В този смисъл цялата стопанска дейност е планиране. Но тези, които осъждат хаотичното производство и препоръчват планова икономика, искат да премахнат всички чужди планове. Само една воля ще има право на съществуване, само един план трябва да се осъществи – този, който невротикът одобрява. Това е разумният план, единственият план. Трябва да се отстрани всичко, което му пречи, и да се сломи волята на всички други хора, та нищо да не пречи на жалкия невротик да подреди света според прищевките си. Всяко средство е оправдано, ако прокарва път на съзнанието на мечтателя към трона.

Единодушното одобрение, което нашите съвременници дават на планирането, е само привидно. Привържениците на планирането са на различно мнение относно своите планове. Те са в съгласие само когато отхвърлят плановете, предлагани от други хора.

Редица разпространени заблуди относно социализма се коренят в погрешното убеждение, че всички радетели за социализъм искат една и съща система. Точно обратното е – всеки социалист иска свой собствен социализъм, различен от този на другарите му. Затова той оспорва правото на другите социалисти да се наричат социалисти. Сталин не признава меншевиците и троцкистите за социалисти, нито те –него. Марксистите наричат нацистите агенти на капитализма, а нацистите наричат марксистите подлоги на еврейския капитал. Когато някой говори за социализъм или планиране, той винаги има предвид своя собствен вид социализъм и своя собствен план. Ето защо планирането всъщност носи семената не на мирно сътрудничество, а на конфликти.

3. Световното правителство

Създаването на наднационално световно правитество е стара идея на пацифистите. Такова световно правителство обаче не е необходимо за запазването на мира, ако във всички страни има демокрация и неограничавана пазарна икономика. При свободен капитализъм и свободна търгавия не са нужни специални договори или международни институции, за да се осигури мир. Когато не се дискриминира срещу чужденците и всеки е свободен да живее и работи където иска, вече няма причини да се воюва.

Можем да признаем на социалистите, че същото важи за социалистическа световна държава, при условие че нейните ръководители не дискриминират по раса, език или религия. Но ако се извършва дискриминация, нищо не може да предотврати избухването на война в момента, в който ощетените се почувстват достатъчно силни да защитят правата си.

Всички идеи за създаване на световна власт със задачата да предотвратява въоръжените конфликти губят смисъла си, ако облагодетелстваните групи или народи не са готови да се откажат от своите привилегии. Запазят ли се тези привилегии, световната държава може да съществува само като деспотична власт на облагодетелстваните над ощетените. Няма как да се съчетае демократична общност на свободни народи с дискриминация срещу която и да е голяма група.

Един световен парламент, основан на всеобщо и равно избирателно право на всички пълнолетни хора, очевидно не би приел съществуването на миграционни и търговски бариери. Нелепо е да се допуска, че азиатските народи ще търпят имиграционните закони на Австралия и Нова Зеландия или че предимно индустриалните европейски народи ще се съгласят с протекционистка политика на страните-производителки на суровини и храни.

Не трябва да се подвеждаме от факта, че в отделните страни малцинствени групи са успели да осигурят за себе си привилегии, ощетяващи мнозинството от народа. Вече обсъдихме това явление достатъчно подробно. Нека приемем, че сложността на въпроса за икономическите последици от протекционизма обърка до такава степен умовете на световните законодатели, че представителите на народите, ощетени от търговските бариери, бъдат временно убедени да не се противят. Това е малко вероятно, но е възможно. Със сигурност обаче световният парламент, в който мнозинство ще имат представителите на народите, ощетени от имиграционните бариери, не би приел запазването им за неопределено време. Такава е суровата действителност и тя прави амбициозните планове за демократично световно правителство или световна федерация илюзорни. При сегашните условия проектите от този тип са утопия.

По-горе споменахме, че запазването на миграционните бариери срещу тоталитарните народи, стремящи се към световно господство, е необходимо за политическата и военната отбрана. Несъмнено би било грешка да се твърди, че при сегашните условия всички миграционни бариери са резултат от себични класови интереси на наемния труд. Трябва обаче да наблегнем, че противно на марксисткото учение за империализма, което днес е почти общоприето, капиталистите и предприемачите в качеството си на работодатели съвсем нямат интерес да се възпира имиграцията. Дори да се съгласим с погрешното твърдение, че печалбите и лихвите се дължат на присвояване от предприемачите и капиталистите на част от полагащото се на работника, очевидно предприемачите и капиталистите не са заинтересовани нито в краткосрочен, нито в дългосрочен план от оскъпяването на работната сила в страната. Капиталът не одобрява миграционните бариери, също както не одобрява и социалната политика, чийто неизбежен резултат е протекционизмът. Ако светът се управляваше от себичните класови интереси на едрия бизнес, както твърдят марксистите, търговски бариери нямаше да има. Собствениците на най-ефективните предприятия при наличие на икономическа свобода в страната не се нуждаят от защита. Те не биха искали вносни мита, ако не бяха принудени да компенсират повишаването на производствените си разходи в резултат на облагодетелстващата труда политика.

Докато има миграционни бариери, заплатите на вътрешния пазар на труда ще останат по-високи в страните с по-благоприятни природни условия за производство като Съединените щати, отколкото в страните с по-неблагоприятни условия. Насоката към изравняване на заплатите не действа, когато миграцията на работниците е спряна. При свободна търговия, съчетана с миграционни бариери, в Съединените щати ще се наблюдава насока към разширяване на тези производства, при които заплатите са сравнително малка част от общите производствени разходи. Обратно, трудоемките отрасли като текстилната промишленост ще се свият. В тях местното производство ще отстъпи на внос, който няма нито да влоши качеството на бизнеса, нито да създаде безработица. Вносът ще бъде компенсиран от увеличен износ на стоките, чието производство в страната е най-ефективно. Това ще повиши жизненото равнище както в Америка, така и в другите страни. И макар някои предприятия да са застрашени от свободната търговия, повечето производства и интересите на целия народ не са. Основният довод, изтъкван в подкрепа на американския протекционизъм – че протекцията е необходима за запазване на високото жизнено равнище, е погрешен. Американските заплати са защитени от имиграционните закони.

Облагодетелстващите труда нормативи и синдикалната дейност водят до повишаване на заплатите над равнището, осигурено от имиграционните закони. Получените по този начин социални придобивки са само привидни. При безмитен внос те водят или до понижаване на заплатите, или до безработица, защото конкурентоспособността на местното производство е отслабена и продажбите му съответно спадат. При наличие на мито те повишават цените на стоките, които поради повишените производствени разходи се нуждаят от защита. Така работниците биват ощетени в качеството си на потребители.

Инвеститорите няма да пострадат, ако вътрешното производство се лиши от защита. Те са свободни да инвестират в други страни, където условията изглеждат най-благоприятни за печалба. Защитата е в интерес само на капитала, който вече е вложен в определени производства.

Най-доброто доказателство, че едрият бизнес не печели от протекционизма, ни дава фактът, че най-големите дружества ръководят предприятия в различни страни. Това е най-характерната особеност на големите производители в този век на свръхпротекционизъм.* Би било обаче по-изгодно за тях (а, разбира се, и за потребителите), ако можеха да съсредоточат цялото си производство там, където условията са най-благоприятни.

Истинската пречка за пълното разгръщане на производителните сили не е капиталът или капитализмът, както твърдят марксистите, а мерките за реформиране и ограничаване на капитализма, които Маркс заклеймява като дребнобуржоазни. Същевременно тези мерки пораждат икономически национализъм и заменят мирното сътрудничество, основано на международното разделение на труда, с междудържавни конфликти.

4. Планираното производство

По-реалистичните идеи за световно планиране не включват създаване на световна държава и парламент. Те предлагат международни договори и нормативи, засягащи производството, външната търговия, парите, кредита и чуждестранните заеми и инвестиции.

Привържениците на планирането понякога наричат предложенията си мерки за борба с бедността и нуждата. Това описание е неопределено. Всяка икономическа политика цели намаляване на бедността. Laissez-faire също е метод за борба с бедността. Нещо повече, историята и икономическата теория са показали, че той е по-резултатен от всяка друга политика. Когато Япония се опита да разшири износа си чрез продажба на ниски цени, целта й беше да повиши благосъстоянието на своя народ. И ако икономическият национализъм на другите страни не беше възпрепятствал усилията й, тя щеше не само да постигне тази цел, и и да повиши жизненото равнище в страните-вносителки, като осигури на народите им по-евтини стоки.

Необходимо е да уточним, че тук не обсъждаме планове за международна благотворителна дейност. Безспорно много страдания биха били облекчени, ако някои народи бяха готови да подпомогнат гладуващите маси в бедните страни, като безвъзмездно им дарят храна и дрехи. Но такива действия са извън обсега на икономиката в тесен смисъл. Те са свързани не с производството на стоки, а с потреблението им.

Нека първо разгледаме предложенията да се контролира производството на различни стоки – било чрез договори между отделните правителства, било чрез разпоредби от създадена за целта международна властова институция.

При свободен пазар производството се ръководи и контролира от цените. Стоките се произвеждат тогава, когато производството им носи печалба, и не се произвеждат, когато това би донесло загуба. Печелившите производства са склонни да се разширяват, а губещите – да се свиват. Дадено производство е губещо, ако цените, които производителят може да получи за готовите стоки, не покриват нужните за направата им разходи за материали и труд. Следователно потребителите чрез своите покупки или отказ от покупки определят колко ще се произвежда във всеки индустриален отрасъл. Количеството на произведената стока (например жито) се определя от цената, която потребителите са готови да платят. Всяко разширяване на производството отвъд тази граница би значело, че производствени фактори (труд и капитал), които според потребителското търсене са нужни за производството на други стоки, се насочват за задоволяване на нужди, които потребителите смятат за по-малко належащи. При неограничаван капитализъм има тенденция във всяко производство количеството да отговаря на равнището, при което маргиналните производители (т.е. тези, които работят при най-неблагоприятни условия) нямат нито печалба, нито загуба.

При тези условия всеки план за увеличаване на производството на дадена стока би останал на хартия, ако държавата или наднационалната институция не подпомага субмаргиналните производители, за да компенсира загубите им. Но това ще доведе до съответно намаляване на производството на другите стоки. От другите отрасли ще бъдат отнети производствени фактори, за да послужат за разширяване на субсидираното производство. Потребителите, които в качеството си на данъкоплатци осигуряват средствата за субсидиите, ще трябва да ограничат потреблението си. Те ще преживяват с по-малки количества от стоките, които желаят, за сметка на възможността да купят по-големи количества от други стоки, на които не държат толкова. Държавната намеса не се съгласува с желанията на отделните личности и те нямат причини да я смятат за полезна.

Не е по силите на управниците да увеличат предлагането на дадена стоки, без съответно да намалят предлагането на други стоки, по-търсени от потребителите. Органите на властта могат да поевтинят една стока само като оскъпят други.

Разбира се, има стотици милиони хора, които биха потребявали повече жито, захар, каучук или калай, ако цените им бяха по-ниски. Продажбите на всяка стока нараства, когато цената й пада. Но никаква държавна намеса не може да понижи цените на тези стоки, без да повиши цените на други, например на месото, вълната или плодовите пюрета. Общо увеличаване на производството може да се постигне само чрез технически прогрес, чрез натрупване на още капитал и чрез по-ефективно използване на всички производствени фактори. Никакво планиране – нито национално, нито международно – не може да понижи реалните цени като цяло и да облекчи лишенията на тези, за които цените са твърде високи.

Всъщност повечето привърженици на международното планиране нямат и най-малкото намерение да работят за поевтиняване на храните и суровините. Напротив – това, което те възнамеряват в действителност, е да повишат цените и да ограничат предлагането. От тяхна гледна точка най-обещаващите мерки са тези, чрез които различни правителства през последните двайсетина години се опитват да ограничат производството и да повишат цените на определени стоки. Целта е да се облагодетелстват специални групи производители за сметка на потребителите. Наистина някои от тези проекти действат само кратко време и след това се сгромолясват, а много други изобщо не проработват. Но според привържениците на планирането това се дължи на грешки в техническото изпълнение. Същината на всичките им планове за следвоенно икономическо планиране е да подобрят използваните методи, така че успехът да бъде гарантиран.

Опасното в тази ситуация е, че макар държавата да е безсилна чрез своята намеса да направи стоките по-евтини, тя е напълно способна да ги направи по-скъпи. Правителствата могат да създават монополи и да принуждават потребителите да плащат монополни цени. И те щедро използват тази своя власт.

Нищо по-вредно не може да сполети международните икономически връзки от осъществяването на планове от този тип. Това ще раздели народите на две групи – експлоататори и експлоатирани; такива, които ограничават производството и налагат монополни цени, и други, принудени да плащат монополните цени. В резултат ще възникнат нерешими сблъсъци на интереси и неизбежно ще се стигне до нови войни.

Привържениците на тази политика се опитват да я оправдаят с довода, че производителите на храни и суровини са поставени в твърде неблагоприятни условия. Твърдят, че в тези отрасли има свръхпроизводство и цените са толкова ниски, че производителите са на загуба. Единствената цел на тези планове – твърдят поддръжниците им – е да се възстанови рентабилността на производството.

Вярно е, че голяма част от производството на тези стоки не носи печалба. Тенденцията към автаркия прави все по-трудно за индустриалните народи да продават стоките си в чужбина. Съответно те трябва да ограничат количеството храни и суровини, които купуват. Така субмаргиналните производители са принудени да прекратят дейността си. Жалко за тях, но те следва да винят само политиците от собствените си страни, които са отговорни за свръхпротекционистката политика. Единственият начин да се увеличат продажбите на кафе и да се тласнат цените му нагоре в немонополизиран пазар е да се купуват повече стоки от тези страни, които биха използвали част от увеличения си износ за купуване на повече кафе. Но групите за натиск на производителите не допускат това решение и искат монополни цени. Те искат да заменят действието на неограничавания пазар с монополни схеми. При свободен пазар ограничаването на добива на суровини и храни, което е неизбежно при протекционистката политика на страните-производителки, автоматично елиминира субмаргиналните производители – тези, за които производството при пазарни цени не носи печалба. А правителствата искат да въведат още по-строги ограничения, за да наложат монополни цени.

Често се казва, че механизмът на капиталистическия пазар при сегашните условия вече не работи. Твърди се, че субмаргиналните производители не спират дейността си, а продължават да произвеждат. Така цените падат до равнище, при което вече никой производител не печели. Затова е нужна държавна намеса.

Фактът сам по себе си е верен, но неговото тълкуване и направените изводи са съвсем погрешни. Прчината субмаргиналните производители да не спират дейността си е тяхната увереност, че държавата ще се намеси и ще направи производството им отново рентабилно. Затова те продължават да бълват стоки и така пресищат пазара, че цените вече не покриват разходите дори на по-ефективните производители. Това е само един от многото примери как неблагоприятните резултати от предишна държавна намеса се изтъкват като доводи за нова държавна намеса. Когато ограничаването на вноса доведе до намаляване на износа и цените на стоките за износ се понижат, хората започват да искат от държавата да направи нещо за повишаване на тези цени.

Да вземем отново за пример американското селско стопанство. От своето възникване през колониалния период земеделието постоянно се измества от по-неплодородните към по-плодородните земи. Винаги е имало субмаргинални стопанства, принудени да спрат производството си, защото конкуренцията на по-ефективните земеделци го прави губещо. Но с Новия курс събитията вземат друг обрат. Държавата се намесва в полза на субмаргиналните производители, като принуждава всички земеделци да приемат пропорционално ограничаване на добива. Така държавата пуска в действие мащабен план за ограничаване на производството, повишаване на цените и субсидиране на земеделците. Тя се намесва избирателно в полза на субмаргиналния земеделец и във вреда на всички потребители на храни и памук и всички данъкоплатци. Цялата останала част от народа бива обременена, за да се плаща субсидия на определени групи. Така държавата разделя народа на две класи с противоположни интереси – класа на получателите на субсидиите и по-многобройна класа, която изплаща субсидиите. Това е неизбежният резултат от интервенционизма. Държавата може да даде на дадена група хора само това, което взема от друга група.

Конфликтите, породени от тази политика, са достатъчно сериозни в рамките на страната, а в международен мащаб са направо разрушителни. Затова трябва да признаем, че бедните на природни ресурси страни имат право да се оплакват от налагането на монополни цени на храните и суровините.

Такива са изгледите за международно или световно планиране на производството на суровини и храни. Трудно е да си представим програма с по-голям потенциал да поражда бъдещи конфликти и войни.

5. Международните търговски спогодби

В епохата на laissez-faire междудържавните търговски договори са смятани за средство за постепенно премахване на търговските бариери и другите дискриминационни мерки срещу чужденците. В онези времена клаузата за най-облагодетелствана нация задължително присъства в договора.

После приливът се обръща. С възхода на интервенционизма вносът се приема за заплаха за благосъстоянието на страната. Дискриминацията срещу чужденците започва да се смята за начин да се постигне национално благоденствие. Значението на търговските договори се променя коренно. Правителствата се стараят да се надхитрят взаимно при преговорите. Всеки договор се оценява толкова по-високо, колкото повече спъва износа на другата страна и се опитва да насърчи собствения износ. Статутът на най-облагодетелствана нация бива заменен с дискриминация и враждебност.

В дългосрочен план не може да има такова нещо като „умерен” протекционизъм. Щом народите смятат вноса за вреден, те нямат причина да спират по средата на пътя към автаркията. Защо да търпим едно зло, ако ни се струва, че можем да се избавим от него? Протекционизмът неизбежно прераства в система на разрешителни, квоти и контрол на валутната обмяна. Крайната цел на външнотърговската политика на почти всяка страна днес е да се спре целият внос. Това означава автаркия.

Безполезно е да се очаква нещо да се подобри чрез чисто технически промени в процедурата на международните търговски преговори. Ако Атлантида е решена да не допуска до пазарите си вносна конфекция, няма значение дали делегатите й трябва да преговарят пряко с тези на Туле или въпросът ще се обсъжда на международна конференция, където са представени и други страни. Ако Атлантида е готова да приеме ограничено количество (квота) текстилни стоки от Туле, и то само защото иска да продаде на Туле съответна квота зърно, тя едва ли ще се съгласи да отстъпи част от въпросната квота на други страни. Ако чрез натиск или сила Атлантида бъде принудена да промени нормативите си, така че да внася по-големи количества конфекция, тя ще прибегне до други интервенционистки мерки. При система на държавна намеса в бизнеса държавата разполага с безброй начини да попречи на вноса. Те може да са по-трудно управляеми, но не са по-малко ефикасни от митата, квотите или пълната забрана на вноса.

При сегашните условия всяка международна институция за планиране на външната търговия би била събрание от делегати на правителства, убедени в идеите на свръхпротекционизма. Заблуда е да се мисли, че такава институция би могла да допринесе с нещо истинско или трайно за международната търговия.

Някои хора вярват, че докато всеобщата свободна търговия и разделението на труда в световен мащаб са вредни, по-тясното икономическо сътрудничество между съседните страни е желателно. Твърди се, че техните икономики могат да се допълват взаимно и да образуват регионални икономически съюзи. Това учение, разработено най-напред от германски националисти, е погрешно.

По правило съседните страни имат близки природни дадености за производство, особено в селското стопанство. За техните икономически системи е по-вероятно да се конкурират на световния пазар, отколкото да се допълват взаимно. Митнически съюз между Испания и Португалия, България и Югославия или Германия и Белгия не би имал голямо значение. Основните проблеми на външната търговия не са регионални. Испанският износ на вино не би спечелил особено от споразумение за свободна търговия с Португалия и обратно. Същото важи за машиностроенето в Германия и Белгия и за селскостопанското производство в България и Югославия.

6. Паричното планиране

Златният стандарт беше международен стандарт. Той поддържаше стабилни валутните курсове и беше естествена последица от свободната търговия и международното разделение на труда. Затова привържениците на етатизма и радикалния протекционизъм го осъждаха и искаха премахването му. Тяхната кампания се увенча с успех.

Дори в разцвета на либерализма различните правителства не се отказват от опитите си да прокарват различни схеми за лесни пари. Общественото мнение не е подготвено за идеята, че лихвата е пазарно явление, което не може да се премахне чрез държавна намеса. Всеки цени къшея хляб, който съществува и може да бъде изяден днес, повече от къшея хляб, който ще съществува след 10 или 100 години. И докато това е валидно, всяка стопанска дейност трябва да го вземе предвид. Дори ръководителите на социалистическо стопанство ще трябва да се съобразяват с него.

В пазарната икономика лихвеният процент е склонен да съответства на тази разлика в оценката на бъдещите и настоящите стоки. Наистина държавата може да понижи лихвения процент в краткосрочен план. Може да напечата допълнителни банкноти или да даде зелена светлина на банките за кредитна експанзия. Така държавата може да създаде изкуствен растеж (бум) и привидно благополучие. Но този растеж рано или късно стига до неизбежен крах и поражда депресия.

Златният стандарт слага спирачка на държавните планове за лесни пари. Невъзможно е дадена страна да осъществява кредитна експанзия и същевременно да съхрани постоянния курс на златото, определен със закон. Държавите трябваше да избират между златния стандарт и политиката на кредитна експанзия, която в дългосрочен план е пагубна. Златният стандарт не се провали. Управниците го унищожиха. Той също като свободната търговия беше несъвместим с етатизма. Различните правителства се отказаха от златния стандарт, защото искаха да вдигнат заплатите и цените в страната над равнището на световния пазар, да насърчат износа и да възпрепятстват вноса. За тях стабилността на валутния курс бе проклятие, а не благословия.*

Ако дадено правителство поиска да се върне към златния стандарт, то не се нуждае от никакви международни споразумения или планове. Всеки народ, бил той богат или беден, силен или слаб, може по всяко време да възстанови златния стандарт. Единственото необходимо условие е отказ от поликата на лесните пари и от опитите за възпиране на вноса чрез обезценяване на валутата.

Въпросът тук не е дали дадена страна трябва да се върне към същия курс на златото, който някога е имала и отдавна е изоставила. Такава политика, разбира се, би означавала дефлация. Всяко правителство обаче може да стабилизира съществуващия сега обменен курс между националната парична единица и златото и да запази това съотношение. Сложи ли се веднъж завинаги край на кредитната експанзия и инфлацията, механизмът на златния стандарт или златния разменен стандарт ще проработи отново.

Правителствата обаче са твърдо решени да не се отказват нито от инфлацията, нито от кредитната експанзия. Всички те са продали душите си на дявола на лесните пари. Всяко правителство се радва на възможността да ощастливи гражданите си, като харчи от бюджета. Защото така ще се получи стопанско оживление, което общественото мнение ще припише на сегашните управници. Неизбежният спад ще настъпи по-късно и ще обремени техните приемници. Това е типична политика „след нас и потоп”. Както казва нейният архитект лорд Кейнс, „в дългосрочен план всички ще сме мъртви”**. За жалост обаче почти всички ние надживяваме краткосрочния план. Затова сме обречени десетилетия наред да плащаме за няколкогодишната оргия на лесните пари.

Инфлацията е дълбоко антидемократична. Демократичният контрол е бюджетен контрол. Правителството на практика има само един източник на приходи – данъците. Никакво данъчно облагане не е законно, ако не е утвърдено от парламента. Но ако правителството има и други източници на приходи, то може да се освободи от този контрол.

В случай на неизбежна война истински демократичното правителство трябва да каже на народа си истината. Трябва да заяви: „Нашата държава е принудена да воюва за своята независимост. Вие, гражданите, трябва да понесете бремето. Трябва да плащате по-високи данъци и съответно да ограничите потреблението си.” Но ако управляващата партия не иска да рискува своята популярност с въвеждане на тежки данъци, тя прибягва до инфлация.

Отдавна отмина времето, когато повечето управници смятаха стабилния валутен курс за предимство. Обезценяването на собствената валута сега се е превърнало в обичайно средство за ограничаване на вноса и експроприация на чуждия капитал. То е един от методите на икономическия национализъм. Днес малцина искат стабилен курс за собствената си валута. За повечето хора важното е, че страната им се бори с търговските бариери на другите народи и с прогресивната обезценка на чуждите валутни системи. Защо точно техният народ трябва да поеме риска да разруши своите търговски стени?

Някои от застъпниците за нова международна валута вярват, че златото не може да изпълни тази функция именно защото възпира кредитната експанзия. Тяхната идея е за универсални книжни пари, издавани от световна властова институция или международна банка. Отделните народи ще бъдат задължени да поддържат постоянен номинален курс на своите валути спрямо световната. Само международната институция ще има правото да печата допълнителни банкноти или да дава на световната банка разрешение за кредитна експанзия. Така обменните курсове между различните национални валути ще се поддържат стабилни, а същевременно светът ще може да се радва на предимствата на инфлацията и кредитната експанзия.

Тези планове обаче не отчитат нещо много важно. При всяка инфлация или кредитна експанзия има две групи хора – облагодетелствани и ощетени. Кредиторите са ощетени; тяхната загуба осигурява печалбата на длъжниците. Но това не е всичко. Инфлацията има и още по-пагубни последици поради факта, че причиненото от нея повишаване на цените и заплатите става по различно време и в различна степен за различните видове стоки и труд. Някои групи цени и заплати нарастват повече и по-бързо от други. Докато инфлацията протича, някои хора извличат полза от това, че продават своите стоки или услуги по-скъпо, а купуват чуждите стоки или услуги на същите или слабо повишени цени. Така те се оказват в изгодно положение и печелят. За тях инфлацията е благо. Но техните печалби идват от загубите на други групи от населението. Ощетените са тези, които биват принудени да продават своите стоки и услуги на непроменени или слабо повишени цени, а да купуват осезаемо поскъпнали стоки за своето потребление. Двама от най-великите философи – Дейвид Хюм и Джон Стюарт Мил, полагат усилия да създадат метод за инфлационни промени, при който повишаването на цените и заплатите да става едновременно и в еднаква степен за всички стоки и услуги. Но дори те не успяват да го постигнат. Съвременната монетарна теория ни дава неопровержимо доказателство, че тази несъразмерност и неедновременност е неизбежно свойство на всяка промяна в количеството пари и кредит.*

При система на световна инфлация или кредитна експанзия всеки народ ще се стреми да попадне в групата на облагодетелстваните, а не в тази на ощетените. Той ще иска неговата страна да получи възможно най-голямо количество от допълнителните банкноти или кредит. Доколкото няма начин да се премахне гореописаното неравенство, нито може да се намери справедлив принцип за разпределение, ще възникнат антагонизми, които не могат да се решат задоволително. Например многобройните, но бедни народи на Азия ще настояват средствата да се отпускат на глава от населението – процедура, в резултат на която произвежданите от тях суровини ще поскъпнат по-бързо от купуваните от тях индустриални стоки. По-богатите народи ще поискат разпределение според националния доход, общия търговски оборот или друг подобен показател. Всякакви опити за постигане на съгласие ще бъдат безнадеждни.

7. Планиране на международните капиталови транзакции

Най-удивителните предложения за международно планиране засягат външните заеми или инвестиции. Те целят справедливо разпределение на наличния капитал.

Да предположим, че американските капиталисти са готови да отпуснат заем на венецуелското правителство или да инвестират средства в чилийски рудник. Какво би могла в този случай да направи някаква международна институция? Със сигурност тя не би имала властта да застави американските капиталисти да заемат пари на Китай вместо на Венецуела или да инвестират в иранските железници вместо в чилийския рудодобив.

Или да кажем, че американското правителство по някакви свои съображения иска да субсидира строежа на пътища в Мексико. Как си представяте международната институция да му заповяда вместо това да субсидира гръцките текстилни фабрики?

Международният капиталов пазар също като останалите международни икономически дейности беше разрушен от икономическия национализъм. И доколкото заемите и инвестициите са вид бизнес, а не благотворителност, капиталистите загубиха мотивацията да инвестират в чужбина. Възстановяването на международния паричен и капиталов пазар ще бъде труден и дълъг процес. Намесата на някаква международна власт няма да му помогне, а е по-вероятно дори да му попречи.

За синдикатите е логично да се противопоставят на износа на капитал, тъй като се стремят да повишат максимално пределната производителност на труда в страната. Много правителства са поставили износа на капитал под разрешителен режим – заеми и инвестиции в чужбина могат да се извършват само с издадено от администрацията специално разрешително. Няма изгледи в това отношение да настъпи промяна скоро след края на войната.

Бедните страни сториха всичко по силите си, за да докарат до разруха международния капиталов пазар. След като нанесоха възможно най-голяма вреда на чуждите капиталисти и предприемачи, те сега искат да получат нов капитал от чужбина. Желанието им обаче не намира отклик. Капиталистите избягват нередовните длъжници, а трудът иска да задържи капитала в страната.

Превод: Майя Маркова

03.08.2012

0 responses on "Заблудата световно планиране"

Leave a Message

X