За свободата

Предмет на моето изследване не е така наречената свобода на волята, неудачно противопоставена на доктрината, която неправилно се нарича доктрина на философската необходимост, а гражданската или обществената свобода: естеството или границите на властта, която може законно да бъде упражнявана от обществото върху индивида. Този въпрос рядко се поставя за обсъждане и дори едва ли някога е разглеждан в основните си положения, но все пак той е присъщ на всички практически проблеми на нашето време, има силно влияние върху тяхното практическо решаване и вероятно скоро ще дойде времето да бъде обявен за най-жизненият въпрос на бъдещето. Всъщност този въпрос не е нов; дори може да се каже, че от най-стари времена той в някакъв смисъл е разделял хората; на това стъпало на обществения прогрес, на което днес се намира най-цивилизованата част от човечеството, той се представя при съвършено нови условия и затова изисква съвсем различно и по-задълбочено изследване.

Борбата между свободата и властта е най-типична в онези части от историята, с които ние най-напред се запознаваме, особено в историята на Рим, Гърция и Англия. В древността тази борба се води между поданиците или някои класи от тях и правителството. Тогава под свобода се разбира защитата от тиранията на политическите управници, като се предполага (с изключение на някои гръцки демокрации), че управниците по силата на своето положение трябва да имат особени интереси, противоположни на интересите на управляваните.

Политическата власт по онова време обикновено принадлежи на едно лице или цяло племе, или каста, които или я наследяват, или я получават вследствие на завоевания, а не поради желанието на управляваните, и управляваните обикновено не се осмеляват – а може би и не желаят – да им оспорват тази власт, макар да се стремят с всевъзможни мерки да се предпазят от техните потиснически действия; управляваните възприемат властта на своите управници като необходимо, но и извънредно опасно зло, като оръжие, което може да бъде употребено и срещу тях, и срещу външния враг.

Тогава е признавана необходимостта от съществуването на такъв хищник в обществото, който би бил достатъчно силен, за да сдържа другите хищници и да пази от тях слабите членове на обществото; но понеже и този цар на хищниците не е имал нищо против да се възползва от охраняваното стадо, всеки член на обществото се чувства длъжен винаги да бъде нащрек. Затова в онези времена главната цел на всички патриотически усилия е да се ограничи властта на политическите управници. Именно това ограничаване се нарича свобода.

Тази свобода се постига по два различни начина: първо, или чрез гласуване на управниците на такива привилегии, наричани политическа свобода или политически права, чието нарушаване от страна на управника се обявява за нарушаване на задължението му и се признава за законно основание за съпротива и общо въстание, или, второ, чрез установяване на конституционни ограничения. Вторият начин е по-късен от първия; при него за някои особено важни действия на властта се изисква съгласие на обществото или на някаква институция, която се смята представител на обществените интереси. В повечето европейски държави политическата власт е длъжна повече или по-малко да се подчини на първия от гореописаните начини за ограничаване.

Другояче стоят нещата с втория начин, при който установяването на конституционни ограничения – или подобряването им там, където вече съществуват – навсякъде става главна цел за поклонниците на свободата. Изобщо либералните стремежи не се простират отвъд въпросните конституционни ограничения, докато човечеството е доволно от това, че може да противопоставя един враг на друг и е съгласно да приеме някой да му е господар, при условие, че ще има повече или по-малко реални гаранции срещу евентуалната злоупотреба с власт от негова страна.

С течение на времето обаче в развитието на човечеството най-сетне идва епохата, в която хората престават да смятат за неизбежно правителството да упражнява властта независимо от обществото, което има свои интереси, най-често различни от тези на управниците. Намерен е по-добър вариант – управляващите да бъдат избирани от управляваните и сменяни от тях, когато сметнат това за нужно и добре. Налага се мнението, че само това е начинът за предпазване от злоупотребите на властта. Така лека-полека дотогавашният стремеж за формиране на конституционни пречки е сменен от стремежа да се конституират такива правителства, при които властта да бъде в ръцете на изборни и временни управници – и това става цел на всяка народна партия навсякъде, където тя съществува.

Понеже вследствие на това борбата за свобода загубва дотогавашното си значение на борба на управляваните против управниците и става борба за формиране на такива правителства, които да се избират за определено време от самите управлявани, възниква мисълта, че ограничаването на властта всъщност далеч няма чак такова значение, каквото му се приписва, че то е необходимо само при такива правителства, чиито интереси са противоположни на интересите на управляваните, ерго че за да има свобода, е необходимо не ограничаване на властта, а издигане на такива управници, които да нямат други интереси и воля освен тези на народа и при такива правителства народът няма да се нуждае от ограничаване на властта, защото в такъв случай това ограничаване би се превърнало в предпазване на себе си от собствената си воля – а кой народ ще вземе да тиранизира самия себе си!

Предполага се, че на управници, отговорни пред народа и сменяеми от него по негово усмотрение, народът може да повери властта без всякакви ограничения, защото тази власт следователно ще бъде народната власт, само за по-голямо удобство в известен смисъл концентрирана. Такова разбиране на въпроса или по-точно, такива чувства са общи за цялото последно поколение европейски либерали и в Европа те преобладават и до днес. Само в Европа и досега се срещат, но като похвално изключение, политически мислители, които биха признали съществуването на известни граници пред правителствената власт, но само ако правителството не спада към тези, каквито според тези мислители изобщо не трябва да съществуват. Може би това направление щеше да господства и досега и при нас в Англия, ако не бяха се изменили обстоятелствата, които го поддържаха.

Успехът често разобличава такива пороци и недостатъци, които при неуспех лесно убягват от погледа: тази забележка се отнася в еднаква степен и за хората, и за философските и политическите теории. Мнението, че уж народът няма никакъв интерес да ограничава собствената си власт над себе си може да изглежда аксиома, докато народното управление съществува само като мечта или като старозаветно предание. То не бива разколебано дори от такива необичайни и извънредни събития като тези, ознаменували Френската революция, защото тези събития са дело на малцина, заграбили властта, и виновни за тях не са народните институции, а аристократическият и монархическият деспотизъм, довели да този толкова страшен и конвулсивен взрив. Но когато се създава голяма демократическа република и заема мястото си в международното семейство като един от най-могъщите му членове, тогава избираемото и отговорно правителство става предмет на наблюдение и критика, както се случва с всеки велик факт. И тогава бива забелязано, че фрази като самоуправление и народна власт над народа не са съвсем точни.

Народът, облечен във власт, не винаги е тъждествен с народа, подчинен на тази власт, и така нареченото самоуправление не е такова, при което всеки управлява себе си, а такова, при което всеки е управляван от всички останали. Освен това волята на народа всъщност не е нищо друго освен воля на най-многобройната и най-дейната част на народа, т.е. воля на мнозинството или на тези, които успяват да си извоюват признаване за мнозинство, следователно, народната власт може да има подбуди да потиска част от народа и затова против нейните злоупотреби, както срещу злоупотребите на всяка друга власт, също са нужни мерки. Ще рече, ограничаването на правителствената власт над отделния индивид не губи значението си и в случая, когато облечените с власт са отговорни пред народа, т.е. пред мнозинството от народа.

Този възглед не среща възражения от страна на мислителите и е добре приет в тези класи на европейските общества, чиито действителни или мними интереси не съвпадат с интересите на демокрацията, затова той се разпространява лесно и в днешно време в политическите умозрения „тиранията на мнозинството” обикновено се прибавя към онези злини, спрямо които обществото трябва да бъде нащрек.

Както и други тирании, „тиранията на мнозинството” отначало, а и все още, най-вулгарно се крепи на страха, главно като действа чрез наредбите на обществените власти. Ала мислещите люде осъзнават, че когато самото общество е тиранинът, т.е. обществото-колектив се превръща в тиранин към отделните индивиди, които го съставляват, средствата за неговата тирания не се ограничават само с тези, които може да има правителствената власт. Обществото самò може да довежда до изпълнение и изпълнява собствените си постановления и когато взима неправилно решение или такова, което довежда до вмешателство в неща, в които подобна намеса е недопустима, тиранията му е по-страшна от всички политически тирании, защото, макар и да не се опира на някакви крайни углавни мерки, спасението от нея е доста по-трудно – тя прониква по-дълбоко и в най-отдалечените ъгълчета на частния живот и поробва самата душа.

Ето защо не е достатъчно наличието на защита само от правителствената тирания, такава трябва да има и от тиранията на господстващи в обществото мнения или чувства – от свойствения на обществото стремеж насилствено (макар и не с углавни мерки) да натрапва своите идеи и правила на онези индивиди, които се разминават с тях според своите понятия; от склонността му не само да прекратява развитието на такива индивидуалности, които са в дисонанс с господстващото направление, но и, ако може, да предотвратява образуването им и изобщо да нивелира всички индивидуални особености, като принуждава индивидите да съобразяват характерите си с известните образци. Има граница, отвъд която общественото мнение не може законно да се намесва в индивидуалната независимост; такава граница трябва да се прокара и да се охранява от нарушаване – това е точно толкова необходимо, колкото и охраната от политическия деспотизъм.

Че такава граница е необходима, никой не спори; но практическият въпрос за начина на прокарването й, за това, как да не конфликтуват личната независимост и общественият контрол, все още почти не е поставян. Всичко, което прави едно съществувание ценно за човека, се обуславя от налагането на ограничения върху свободата на действия на други хора. Следователно, необходим е закон, а в случаи, които не могат да бъдат предмет на закон, и общественото мнение да задължава хората да спазват известни правила на поведение. Но какви трябва да бъдат тези правила – това е най-важният за хората въпрос и впрочем, в неговото разрешаване има най-малко успехи, с малки изключения. Няма две Столетия и едва ли има две държави, които да са решили този фундаментален въпрос еднакво. Нещо повече: решението на едното столетие обикновено става предмет на удивление за другото; същото е и при държавите. В същото време обаче, ако разгледаме отношението към този въпрос на хората от една епоха в една страна, ще видим, че неговото решение не ги е затруднило толкова, все едно че изобщо не е имало какво да се решава или този въпрос е вече веднъж завинаги решен единодушно от човечеството.

Правилата, господствали при тях, са им изглеждали несъмнени и очевидни; тази почти всеобща илюзия е един от примерите за магическото влияние на навика, който е не само втора природа, както гласи пословицата, но и постоянно погрешно се приема за първа. Действието на навика премахва у хората всички съмнения относно неотменимостта на господстващите правила на поведение; това действие е толкова по-силно, че хората обикновено не чувстват нужда от доказателства, за да се убедят в истинността на тези правила или за да ги оправдаят пред другите. В тези предмети, към които обикновено се отнасят тези правила, свидетелството на нашите собствени чувства е по-стойностно от всевъзможни доказателства и изобщо прави доказателствата безполезни – такова е общоприетото мнение, което се поддържа дори от хора с претенциите на философи. Всеки човек носи в себе си желанието другите да постъпват като него и всички негови „сродни души” имат еднакви желание с неговите – ето какво всъщност определя мнението на хората относно правилата на поведение.

Разбира се, хората не съзнават, че техните мнения за правилата на поведение се обуславят от личните им вкусове; и все пак не можем да не признаем за въпрос на личен вкус такива мнения, които не дават никакви доказателства за потвърждаване на тяхната истинност или пък вместо доказателства се позовават на това, че така мислели и други хора, докато обстоятелството, че някое мнение се споделя от много хора, изобщо не доказва истинността на това мнение, само свидетелства, че някакъв вкус има не един, а повече индивиди. За хората на общото ниво личният им вкус, ако е споделен и от други, е не само напълно достатъчно доказателство, а и единствена основа на техните понятия за нравственост, които не са основани на религията, и им служи дори като главно тълкуване на нравствените норми, които им дава религията. Следователно, мнението на хората за това, кое е похвално и кое осъдително, се намира в пряка зависимост от най-разнообразни причини, които влияят върху формирането у човека на едно или друго желание относно поведението на други хора, и които в този случай са точно толкова многобройни, колкото и при формирането на желания от всякакъв род и вид.

Тези причини понякога са в степента на умствено развитие на хората, понякога в техните предразсъдъци и предубеждения, често в социалните им стремежи, но дори и в асоциалните – в завистта, високомерието, презрението, но в най-голяма степен в техните законни или незаконни лични цели, в онези желания и опасения, които личните им интереси възбуждат в тях. Във всички общества, в които една класа господства над друга, преобладаващата част от обществения морал се обуславя от интересите на господстващата класа и съзнанието й за собствено превъзходство. Така например в отношенията между спартанците и илотите, между плантаторите и негрите, между мъжете и жените повечето понятия произтичат от интересите и чувствата на господстващата класа и тези понятия на свой ред въздействат на нравствените понятия на членовете на господстващата класа в областта на отношенията помежду им. Обратното, в обществата, където някога господстващата класа вече не преобладава или е станала непопулярна, неприемането й като хегемон често става главното условие за влияние върху нравствените чувства на хората.

Друг принцип с важна роля при създаването на правилата за поведение, налагани на хората чрез закон или общественото мнение, е раболепието, желанието да се угоди на временните господари или богове. Това раболепие, макар да е напълно егоистично чувство по своята същност, все пак не съдържа лицемерие, но поражда в хората напълно искрени антипатии – точно на това чувство хората дължат способността си да изгарят на клада магьосниците и еретиците. Освен това, в насочването на нравствените чувства при всички тези низки влияния, винаги е доста важно участието, както и това, че е очевиден обществен интерес. Наистина, влиянието на обществения интерес върху нравствените понятия обикновено не е заради самия интерес, не произтича от осъзнаването от хората на значението, каквото обществения интерес трябва да има към постъпките им, а е само следствие на антипатиите или симпатиите, които този интерес поражда у хората, и макар че стремежите на тези симпатии или антипатии нямат нищо общо или имат съвсем малко общо с обществените интереси, това изобщо не намалява влиянието им върху създаването и налагането на едни или други нравствени правила.

И така, симпатиите и антипатиите на обществото или на най-влиятелната част от него – ето кое главно определя реално какви именно правила са длъжни да спазват индивидите под страх, ако не го сторят, да си навлекат съдебно преследване или остракизма на общественото мнение. Хората извън общото ниво на умствено развитие и чувства обикновено оставят неприкосновен самия принцип, върху които се базира този ред на нещата, макар да влизат в сблъсък с него в някои негови частни приложения. Тях ги занимава въпросът какво трябва да бъде за обществото предмет на симпатии или антипатии, а не трябва ли обществените симпатии и антипатии да бъдат закон за индивидите. Те не се застъпват за еретиците, не действат в името на свободата, а се стремят само към промяна на онези господстващи чувства, които не са в унисон с техните лични чувства. Само по въпроса за религията някои индивиди с времето възприемат по-висша гледна точка и упорито я отстояват: това обстоятелство е поучително в много отношения, а не само в това, че е най-яркият пример за погрешимост на т.нар. нравствено чувство, както odium theologicum у искрено набожните люде е най-трайната проява на това чувство. Тези, които първи отхвърлят игото на тъй наречената Световна църква, са също тъй не особено склонни да допускат различие в религиозните мнения, както и самата тази Църква. Но когато най-накрая след ожесточена борба, в която не триумфира нито една от воюващите страни, различните Църкви или секти се оказват принудени да ограничат желанията си до запазване на статуквото, тогава малцинството, изгубило надежда да стане мнозинство, вижда себе си задължено да насочи усилията си само към това, тези, които не е успяло да обърне в своята вяра, да не му пречат да изповядва своите особени религиозни мнения.

И така, властта на обществото над индивида предизвиква директен протест почти само в сферата на религията и само в тази сфера правата на индивида по отношение на обществото са заявени като принцип. По-голямата част от великите писатели, на които дължим тази религиозна свобода, каквато имаме, признават правото на съвест като неотменимо право на човека и решително отричат догмата човек да се отчита пред когото и да било в религиозните си вярвания. Но на хората изобщо е толкова свойствена нетърпимостта във всичко близко до сърцата им, че едва ли някога религиозната свобода е съществувала благодарение на нещо друго, а не на религиозната индиферентност, която не обича разни богословски дискусии да й нарушават спокойствието.

Според повечето религиозни хора, дори почти според всички и дори в тези страни, в които има най-голяма религиозна свобода, търпимостта в религиозната сфера трябва да се допуска с известни ограничения. Според едни може да има различно мислене относно църковното управление, но не и по въпроса за догмата; според други може да има търпимост към всякакви друговерци, само не паписти и униати; трети пък признават всички други вярвания, които не отричат откровението – и само малцина отиват по-далече и поставят като условие за търпимост вярата в Бога и в бъдещия живот. Навсякъде, където мнозинството изпитва искрено и силно религиозно чувство, то почти не се отказва от претенциите си на изключително господство.

В Англия заради някои особености на нейната политическа история, игото на закона е по-леко от която и да е друга европейска страна, макар че игото на общественото мнение може да бъде и по-тежко; там има доста силна неприязън към всякакви намеси на изпълнителната и законодателната власт в частния живот, но това е не толкова вследствие на уважението към индивидуалната независимост, колкото заради стария навик да се гледа на правителството като на изразител на интереси, противоположни на интересите на обществото. Преобладаващата част от английското общество още не е осъзнала, че правителствената власт е всъщност власт на обществото и че правителствените становища са негови. Когато то достигне до това съзнание, свободата на индивида най-вероятно ще страда от правителствените намеси толкова, колкото понастоящем страда от намесата на общественото мнение. И днес англичаните са готови винаги да посрещнат на нож всеки опит на закона да контрилира индивидите в области, в които те са свикнали да бъдат извън всякакъв контрол; при това обаче индивидите не са съвсем наясно наистина ли въпросната област трябва (или не трябва) да подлежи на легален контрол, поради което неприязънта им към правителствените намеси сама по себе си е твърде похвална, макар че често се прилага на място, но също така често и съвсем не на място. Те нямат принцип, по който да оценят правилна или неправилна е дадена намеса на правителството, всичките им съждения по въпроса са напълно произволни – всеки индивид съди според личните си наклонности. Едни на драго сърце поощряват правителството за всякакви действия, стига да са сигурни, че то може да бъде полезно или да премахне някаква вреда, други предпочитат да понесат злото, вместо да разширяват сферата на правителствената дейност.

Такива са двете главни направления и когато възниква въпросът за правителствена намеса в някакъв частен случай, едните застават зад такава намеса, другите се опълчват срещу нея в зависимост от това, към кое направление принадлежат или от това, доколко имат интерес от въпроса, в който правителството възнамерява да се намеси; или, накрая, от това дали очакват от правителството да постъпи така, както желаят те, или другояче; рядко обаче съжденията по този проблем се базират на твърдо установено мнение трябва ли въпросният случай да подлежи на правителствена намеса или не трябва. И понеже нямат принцип, който да ръководи тези съждения, и едната, и другата страна често изпадат в заблуждение, едните често апелират към правителствена намеса, когато тя не е обоснована от нищо, другите често осъждат такава намеса, без тя да го е заслужила.

Целта на настоящето изследване е да се установи принципът, по който обществото да се отнася към индивида, т.е. по който трябва да се определят както принудителните и контролни действия на обществото спрямо индивида, извършвани с физическа сила под формата на легално преследване, така и действията, които се изразяват в нравствено насилие над индивида чрез общественото мнение. Този принцип е следният: хората колективно или индивидуално да могат справедливо да се намесват в действията на отделния индивид само от самосъхранение; всеки член на цивилизованото общество да бъде справедливо подложен на някаква принуда само ако това е нужно така да бъдат предпазени други хора от негови вредни за тях действия – личното благо на самия индивид, физическо или нравствено, не е достатъчно основание за каквито и да е намеси в негово действие. Никой няма право да принуждава индивида да прави или да не прави нещо само защото самият той би се почувствал по-добре от това или би станал по-щастлив, или, накрая, защото по мнението на другите да направи ли да не направи определено нещо би било благородно и дори похвално.

Всичко това може да бъде достатъчно основание да се поучава индивидът, да се увещава, уговаря, убеждава, но в никакъв случай да се принуждава или да се наказва за това, че той е постъпил не като е било желано. Подобна намеса е позволена само ако действията на индивида нанасят вреда или ущърб на някого.

Властта на обществото над индивида не следва да се простира по-далеч от това, доколко действията на индивида касаят другите хора; а в действията си, които засягат само и единствено него, индивидът трябва да бъде абсолютно независим и неограничен господар на тялото и духа си.
Едва ли има нужда да се уточнява, че в този случай под индивид разбирам човек, който напълно владее и командва своите способности, и че изразеният от мен по-горе принцип не е валиден за децата и малолетните и изобщо към хора, които поради положението си се нуждаят от грижи на други хора, както и от тяхната защита не само от злото, които могат да им сторят други хора, но и те самите на себе си. По същите тези причини ние трябва да смятаме този принцип за неприложим и в общества, които се намират в незряло състояние. В подобно юношеско състояние на обществата обикновено се срещат толкова големи пречки пред напредъка, че едва ли може да става дума за предпочитание едни или други средства да бъдат приложени за преодоляването им; в такъв случай постигането на напредъка може да оправдава такива действия на управника, които нарушават изискванията на свободата, защото в противен случай всякакъв напредък може би би бил напълно недостижим.

Деспотизмът прочее може да бъде оправдан при варварските народи и за постигане чрез такива действия на напредък, като те наистина довеждат до напредък.

Свободата е неприложима като принцип в случаите, когато хората още не са способни да се саморазвиват чрез свобода; най-доброто, което тогава те могат да направят за постигане на напредък, е безусловно да се подчинят на някой Акбар или Карл Велики, ако, разбира се, имат късмета сред тях да има такива личности.

Но щом хората стигнат до състояние да могат да се развиват чрез свобода (а до такова състояние отдавна вече са стигнали всички народи, които могат да бъдат предмет на нашето изследване), всякаква принуда, пряка или косвена, чрез преследване или наказание, може да бъде оправдана само като необходимо средство за предпазване на другите хора от вредни действия на индивида, но не и като средство да се направи добро на същия този индивид, чиято свобода се нарушава от тази принуда.

Тук е мястото да отбележа, че за да се аргументирам, аз не прибягвам до доводи, които бих могъл да заимствам от идеята за абстрактното право, която предполага съвсем независимо от ползата право. Признавам, че гледам на полезното като на окончателната надежда за разрешаване на всички етични въпроси, т.е. ползата в един по-широк смисъл, тази полза, която е обоснована от постоянните интереси, присъщи на човек като развиващо се същество. Твърдя, че тези интереси оправдават подчиняването на индивида на външен контрол само за такива негови действия, които засягат интересите на други хора. Ако някой извърши вредна за другите постъпка, prima facie подлежи или на легално наказание, или на обществено порицание, ако легалното наказание в случая е неприложимо. Индивидът може да бъде справедливо принуждаван да извършва някои положителни действия от полза за другите хора – например да свидетелства в съда, да взема известно участие в обща защита или друго някакво общо дело, необходимо за интересите на същото това общество, покровителстващо въпросния индивид; да извършва някои добри дела, да речем в някои случаи да спаси живота на ближния си или да покровителства беззащитен срещу злоупотреби на силния относно него; всичко това са такъв вид действия, които индивидът е длъжен да извършва, и ако откаже да го стори съвсем справедливо може да бъде държан отговорен пред обществото.

Човек може да вреди на другите не само с действията си, но и с бездействието си: и в двата случая той носи отговорност за нанесения ущърб, само че привличането към отговорност във втория случай изисква по-голяма предпазливост в сравнение с първия.

Да бъде смятан един човек отговорен за това, че е причинил зло е общо правило; да бъде смятан отговорен за това, че не е премахнал зло вече не е правило а, сравнително, само изключение. Но има много случаи, които по очевидността и важността си напълно оправдават подобно изключение. За всичко, което по един или друг начин засяга другите хора, индивидът де юре е отговорен или пряко пред тези, чиито интереси са засегнати, или пред обществото като пазител на тези интереси.

Нерядко се случва индивидът напълно основателно да не се държи отговорен за причиненото от него зло; но това основание не е защото индивидът наистина не е трябвало да понесе отговорност във въпросния случай, а произтича от съвсем различни съображения. Така се случва например, когато общественият контрол се оказва нереален и дори вреден, и хората обикновено постъпват по-добре, ако са освободени от всякакъв контрол, или когато се оказва, че общественият контрол води до друго зло, още по-голямо от онова, което е трябвало да бъде предотвратено. Но когато подобни основателни причини пречат индивидът да бъде подведен под отговорност за стореното от него зло, съвестта на самия индивид трябва да заеме мястото на отсъстващия съдия и да опазва онези интереси, които така са били лишени от външна защита, и тогава самият индивид трябва да бъде още по-строг съдия на самия себе си, след като е свободен от всякакъв друг съд.

Но в живота на човек има сфера, която няма никакво отношение към обществения интерес или поне няма непосредствено отношение към него: в нея влиза всичко от човешкия живот и дейност, което засяга само и единствено дадения индивид, и дори да засяга други хора, то е само с тяхното съзнателно и изрично съгласие или желание. Случващото се в тази сфера може и да не засяга другите хора пряко, а само косвено, т.е. посредством индивида, когото засяга пряко – и на основание на това би могло да ми се възрази; тези възражения ще разгледам по-късно, а сега ще се спра на това, че именно тази сфера от човешкия живот, която има пряко отношение само и единствено към индивида, е сферата на личната, на индивидуалната свобода. Тук се включват, първо, свободата на съвестта в най-широкия смисъл на думата, абсолютната свобода на мисленето, чувствата, мненията относно всички възможни предмети – и практически, и спекулативни, и научни, и нравствени, и богословски.

На пръв поглед може да изглежда, че свободата да се изразяват и публикуват собствените мисли трябва да се подчинява на съвсем различни условия, защото спада към сферата на индивидуална дейност, която се отнася до другите хора; но всъщност за индивида тя има почти същото значение, както свободата на мисленето, и реално е неразривно свързана с нея. Второ, тук спадат свободата на избора и на стремежа към една или друга цел, свободата за устройване на личния живот съобразно характера, по лично усмотрение независимо от последствията за самия индивид, и ако той не причинява ущърб на другите хора, те нямат основание да се месят в действията му, колкото и те да им се струват глупави, осъдителни, безразсъдни. Оттук произтича третият вид индивидуална свобода, подлежаща на същото ограничение – свободата на действие съвместно с други индивиди, на обединение с тях в името на някаква цел, която не е вредна за други хора; естествено, тук се предполага, че за съвместните действия се привличат пълнолетни люде, при това не чрез измама или насила.

Общество, в което индивидът е лишен от свобода на мисленето и словото, от свободата да живее както иска, от свободата да асоциира – независимо от типа управление – не е свободно; обратното, свободно е само общество, в което всички тези видове индивидуална свобода съществуват абсолютно и напълно еднакво за всички негови членове. Да се нарича свобода заслужава само такава свобода, при която свободно можем да се стремим да постигнем онова, което смятаме добро за себе си, и да се стремим по начини, които смятаме за най-добри – с едно само ограничение, нашите действия да не лишават другите хора от доброто за тях или да не пречат на стремежите на другите хора да го постигнат.
Всеки индивид е най-добрият самозащитник на своето здраве, както физическо, така и духовно и умствено.

Като предоставя на всеки правото да живее така, както намира за добре, човечеството печели много повече, отколкото ако принуждава всеки да живее така, както смятат другите.

Всичко това, което изложих дотук, не съдържа нищо ново и дори може да се стори някому банално, но едва ли някоя друга доктрина се намира в толкова ярко противоречие с общото направление, каквото срещаме в мненията и в практиката. Обикновено обществата упорито се занимават (съобразно степента на развитието си) с това, да подчинят индивидите на своите понятия и за лично, и за обществено благо. Древните републики смятат, че имат право да регулират всички страни на частния живот под предлог, че за държавата е най-важно всичко, което се отнася до физическото или умственото състояние на нейните граждани. Това мнение се споделя и от древните философи. Този възглед за обществото и отношението му към индивида може да бъде оправдан с това, че древните общества са малки републики, които винаги са заобиколени от силни врагове и постоянно са заплашени от унищожение вследствие на външна атака или вътрешни сътресения; естествено, не могат да мислят за индивидуалните свободи общества, които живеят при такива условия, че и за най-краткото „отпускане” и загуба на самообладание могат да платят със съществуването си.

Обществата от по-ново време са мощни държави, в които, на това отгоре, духовната власт е отделена от светската, поради което властването над съвестта на хората и над земните им дела не е в едни и същи ръце: ето защо в тези общества не се наблюдава такова вмешателство от страна на закона в частния живот, каквото има в древния свят. Затова пък в тези общества индивидът е подложен на по-тежък нравствен натиск в онова, което лично го засяга, отколкото в това, което засяга обществото, защото религията – най-силният елемент на чувството за нравственост, почти постоянно е в ръцете на честолюбиви йерарси, стремящи се да контролират всички страни на човешкия живот, или пък са обладани от пуритански дух. Да отбележим, че дори някои от най-новите реформатори, въставащи най-силно срещу религията на миналото, няма да отстъпят на никоя Църква или секта в признаването на правата за духовно господство; тук ще спомена Конт, чиято социална система, развита в Traite de Politique Positive, се стреми да наложи (наистина повече с нравствено влияние отколкото легално) такъв деспотизъм на обществото спрямо индивида, който далеч надхвърля дори това, което откриваме в политическите идеали на най-строгите дисциплинатори сред древните философи.

Не само в доктрините на мислещите индивиди, изобщо у хората се забелязва нарастваща склонност към разширяване на господството на обществото над индивидите извън необходимите граници, както чрез общественото мнение, така и чрез закона; и понеже всички изменения, извършвани или извършващи се в съществуващите порядки, съдържат стремеж към укрепване на обществото и отслабване на индивида, извънмерното засилване на властта на обществото над индивида ни се струва не зло, което би изчезнало с времето от само себе си, а точно обратното – зло, което с течение на времето укрепва. Тази склонност, която забелязваме не само в управниците спрямо управляваните, а и изобщо у гражданите спрямо техните съграждани, склонността да се натрапват на другите лични мнения и вкусове, намира толкова енергична подкрепа и в някои възвишени, но и в някои низки свойствени на човешката природа чувства, че едва ли нещо друго, освен недостатъчно средства, може да я ограничи – но понеже средствата за подчиняване на индивида не само не намаляват, а все повече се увеличават, трябва да очакваме, че при тази условия господството на обществото над индивида ще нараства все повече и повече, ако, разбира се, това зло не се изправи пред преградата на твърдите нравствени убеждения.

Мисля, че за моята цел не е необходимо да пристъпвам направо към общата теза, а в началото да се огранича с онази нейна част, по отношение към която изложеният от мене принцип – а именно свободата на мислене – се признава от общоприетите мнения, ако не изцяло, то поне донякъде. С тази свобода е неразривно свързана свободата на словото и на писането. Макар че тези два вида свобода присъстват в значителна степен в политическия морал на всички страни с верска търпимост и свободни институции, основите, на които са изградени – както философски, така и практически, едва ли са толкова общоизвестни и едва ли се оценяват надлежно от мнозина от формиращите общественото мнение, както би следвало да се очаква. Тези основи, правилно разбрани, имат по-широко приложение, не само спрямо свободата на мисленето и на словото, и подробното разглеждане на тази част от въпроса ще бъде според мен най-добрият увод в останалото. Надявам се, че онези мои читатели, които няма да намерят за себе си нищо ново в предстоящите ми думи, ще ме извинят, като вземат предвид това, което ме подтиква да се впусна в размисли по този предмет, по който цели три столетия не се е разсъждавало чак толкова много.

Превод: Силвия Радева

22.05.2010

0 responses on "За свободата"

Leave a Message

X