За свободна държава или насилствена интерграция

Откъс от Глава 7 от книгата „Демокрацията: богът, който се провали“ от Ханс-Херман Хоппе – Издателска къща МаК, София, 2015

Нека първо разгледаме едно анархо-капиталистическо общество. Макар и убеден, че такова общество представлява единственият социален порядък, който може да бъде защитаван като справедлив, не искам да обяснявам тук защо случаят е такъв. Вместо това ще го използвам като концептуална отправна точка, защото това ще помогне да разясня фундаменталното погрешно схващане на повечето съвременни застъпници на свободната имиграция.

Цялата земя е частно притежание, включително всички улици, реки, летища, пристанища, и т.н. По отношение на някои парцели земя правото на собственост може да бъде неограничено; тоест, собственикът има правото да прави със собствеността си каквото пожелае, стига да не уврежда физически притежаваната от другите собственост. По отношение на други територии правото на собственост може да бъде малко или много ограничено. Такъв е понастоящем случаят с някои комплекси, където собственикът може да е обвързан с договорни ограничения за това, което може да прави със собствеността си (доброволно райониране). Тези ограничения могат да включват жилищни спрямо търговски сгради, да няма здания, по-високи от четири етажа, никакви продажби или даване под наем на евреи, германци, католици, хомосексуалисти, хаитяни, семейства със или без деца, или пушачи.

Очевидно е, че при този сценарий не съществува свобода на имиграцията. По-скоро много независими притежатели на частна собственост разполагат със свободата да допускат или изключват другите от собствения си имот съгласно собствените си неограничени или ограничени имуществени права. Допускът до някои територии може да е лесен, докато до други може да е почти невъзможен. Така или иначе, достъпът до имота на лицето, което го разрешава, не включво по подразбиране „свободно движение”, освен ако другите собственици на имот не са съгласни на такова движение. Ще има толкова имиграция или не-имиграция, включване или изключване, десегрегация или сегрегация, недискриминация или дискриминация на расова, етническа, лингвистична, религиозна, културна или всякаква друга основа, колкото индивидуалните собственици или асоциации на индивидуални собственици позволят.

Забележете, че нищо от това, нито дори и най-изключващата форма на сегрегационизъм, няма нищо общо с отхвърляне на свободната търговия и възприемането на протекционизъм. От факта, че някой не желае да се сдружава с или да живее в съседство с чернокожи, турци, католици, индуси, и т.н., не следва, че този някой не желае да търгува с тях от разстояние. Напротив, точно абсолютната доброволност на човешкото сдружаване и обособяване – отсъствието на всякаква форма на насилствена интеграция – е онова, което прави възможни мирните взаимоотношения – свободната търговия – между различните в културно, расово, етническо или религиозно отношение хора.

В едно анархо-капиталистическо общество няма държава и, съответно, няма рязко разграничаване между „жители на вътрешността” (местни жители) и чужденци. Това различие възниква само с установяването на държавата, т.е., една институция, която притежава териториален монопол на агресия (данъчното облагане). Територията, върху която се простира данъчната власт на държавата, се превръща във „вътрешна земя,” и всеки, който живее извън тази територия, се превръща в чужденец. Държавните граници (и паспортите) са „неестествена” (принудителна) институция. И действително, съществуването им (както и съществуването на дадено вътрешно правителство), предполага една двустранна деформация по отношение на естествената склонност на хората да се сдружават едни с други. Първо, местните жители не могат да изключат държавата (данъчния агент) от собствения си имот, и са подложени от държавните агенти на определено въздействие, което може да се нарече „насилствено интегриране”. Второ, за да може да навлиза безпрепятствено в частната собственост на поданиците си, за да ги облага с данъци, държавата неизменно трябва да има контрол върху съществуващите пътища, като тя ще използва данъчните приходи, за да прокарва още пътища, за да има още по-добър достъп до цялата частна собственост qua потенциалните източници на данъци. Това свръхпроизводство на пътища не довежда просто до невинно облекчаване на междурегионалната търговия – понижаване на транзакционните разходи, както се мъчат да ни убеждават размечтани икономисти, но води до насилствено местно интегриране (изкуствена десегрегация на отделни населени пунктове).

Нещо повече, с установяването на държавата и държавните граници, имиграцията придобива изцяло ново значение. Тя се превръща в имиграция от чужденци през държавните граници, и решението дали дадено лице следва да бъде допуснато или не, вече не зависи от собствениците на частното имущество или сдруженията от такива собственици, а от държавата като върховен суверен на всички местни жители и върховен суперсобственик на всички техни имущества. Сега, ако държавата изключи дадено лице и дори и един местен жител да желае да допусне това лице на територията на собствения си имот, резултатът е насилствено изключване (един феномен, който не съществува при анархизма на частната собственост). Освен това, ако държавата допусне дадено лице, без нито един местен жител да желае това лице на територията на имуществото си, резултатът е насилствено интегриране (също така несъществуващ при анархизма на частната собственост).

Какво представлява миграционната политика при демокрацията? Като се приеме още веднъж, че се изхожда единствено от собствения интерес (максимизиране на материалния и нематериалния приход: пари и власт), то демократическите управници са склонни да максимизират текущия приход, който могат да присвоят в частен порядък, за сметка на стойността на основния капитал, която те не могат да присвоят в частен порядък. Следователно, в съответствие с присъщия за демокрацията егалитаризъм под формата на „един човек- един глас”, те принципно провеждат една безспорно егалитарна –недискриминационна – политика на емиграция и имиграция.

Що се отнася до емиграционната политика, това предполага, че за един демократически управник едва ли има някакво значение дали продуктивни или непродуктивни хора, гении или лентяи, напускат страната. Те всички имат по един равностоен глас. В действителност, демократическите управници може да са далеч по-притеснени от загубата на някой лентяй, отколкото на един продуктивен гений. Макар загубата на втория очевидно да понижава стойността на основния капитал, а загубата на първия в действителност да я покачва, демократическият управник не притежава страната. В крайна сметка за един демократически управник лентяят, който ще гласува най-вероятно в полза на егалитарните мерки, може да се окаже по-ценен от продуктивния гений, който, като основна жертва на егалитаризма, най-вероятно ще гласува срещу демократическия управник. Поради същата причина демократическият управник, съвсем различно от един крал, не предприема почти нищо, за да прогонва активно онези, чието присъствие в пределите на страната съставлява негативен външен фактор (човешки отрепки, които смъкват стойността на индивидуалната собственост). В действителност, такива негативни външни фактори – непродуктивни паразити, лентяи и престъпници – по всяка вероятност ще бъдат неговите най-надеждни поддръжници.

Що се отнася до имиграционната политика, стимулите и анти-стимулите са еднакво изкривени, а резултатите – не по-малко извратени. За един демократически управник няма особено значение и кой имигрира в страната: дали е лентяй или гений, дали е цивилизован и продуктивен гражданин под или над средното ниво. Нито много го е грижа за разликата между временни работници (притежатели на разрешителни за работа), и постоянни имигранти, притежаващи собственост (натурализирани граждани). В действителност, нищо чудно лентяите и непродуктивните хора да бъдат предпочитани като пребиваващи и граждани, защото те създават повече т.н. „социални” проблеми,” а демократическите управници процъфтяват от съществуването на такива проблеми. Нещо повече, лентяите и посредствените хора със сигурност ще поддържат егалитарната политика на управника, за разлика от гениите и първенците. Резултатът от тази политика на недискриминация е насилствено интегриране – натрапване на маси от посредствени имигранти на притежатели на местна собственост, които, ако решението беше оставено на тях, щяха рязко да дискриминират и да си изберат съвсем различни съседи. Така един от най-добрите примери за демокрацията в действие представлява имиграционният закон от 1965 г. в САЩ, който премахва всички съществували до този момент съображения за „качеството”, както и изричната преференция за европейски имигранти, като ги заменя с една политика на почти пълна недискриминация (мултикултурализъм).

И действително, имиграционната политика на дадена демокрация представлява огледалният образ на политиката й спрямо вътрешните придвижвания на населението й – спрямо доброволното асоцииране и дисоцииране, сегрегация и десегрегация и физическото дистанциране и сближаване на различни притежатели на частна собственост. Подобно на краля, демократическият управник поощрява пространственото свръхинтегриране чрез свръхпроизводството на „общественото благо” – пътищата. Въпреки това той, за разлика от някой крал, няма да счита за достатъчно всеки да е в състояние да се придвижва до всеки друг по държавните пътища. Загрижен по-скоро за собствените си текущи доходи и власт, отколкото за стойностите на реалния основен капитал, и сковаван от егалитарни пристрастености, демократическият управник ще е склонен да отиде дори още по-далеч. Посредством законите срещу дискриминацията – не може да се дискриминира срещу германци, евреи, чернокожи, католици, индуси, хомосексуалисти, и пр. – държавата ще иска да повиши физическия достъп и допуск на всеки до собствеността на всеки. Така едва ли е изненадващо, че т.нар. „законодателство за граждански права” в САЩ, което постави извън закона вътрешната дискриминация въз основата на цвят, раса, национален произход, религия, пол, възраст, сексуална ориентация, инвалидност, и т.н., и което следователно всъщност наложи насилствено интегриране, съвпадна с приемането на недискриминационна имиграционна политика, тоест наложи интернационална десегрегация (насилствено интегриране).

Превод: Катя Манчева

юни 10, 2015
X