За новия интелектуалец

Части от едноименното есе в сборника „За новия интелектуалец“ на Айн Ранд – Издателска къща МаК,София, 2008

Във всеки един исторически период за културата се съди по господстващата й философия, по преобладаващата тенденция в интелектуалния живот, такава, каквато тя бива изразена в морала, политиката, икономиката, изкуството. Професионалните интелектуалци са гласът на една култура и следователно са нейните лидери, нейни обединители и нейни пазители. Интелектуалното водачество в Америка е в колапс. Нейните добродетели, нейните ценности, огромната й мощ са разпилени в едно безмълвно подмолие и ще останат неизказани, субективни, исторически немощни, ако не им се даде интелектуален израз. Америка е страна без глас или защита – страна предадена и изоставена от интелектуалните си охранители. […]

Настоящото ни положение на културна дезинтеграция се поддържа и удължава не от интелектуалците като такива, а от факта, че те не съществуват. Повечето хора, които днес се представят за интелектуалци, са изплашени зомбита, перчещи се във вакуум, създаден от самите тях, които признават абдикацията си от сферата на интелектуалното, прегръщайки доктрини като екзистенциализма или дзен-будизма. […]

Ако погледнем съвременните интелектуалци, сме изправени пред гротескната гледка на характеристики като войнствена несигурност, настъпателен цинизъм, догматичен агностицизъм, самохвално самоунижение и фарисейска поквара – в атмосфера на вина, на паника, на отчаяние, на отегчение или на всеобщо увъртане. […]

Ако запитаме нашите интелектуални водачи кои са идеалите, за които трябва да се борим, отговорът им толкова прилича на лепкава локва престоял сироп – от добросърдечни клишета и извинителни общи приказки за братската любов, глобалния напредък и всеобщия просперитет на разноски на Америка, – че една муха дори не би могла да умре за него или във него.

Това, което ни трябва най-неотложно, е да признаем огромната мощ и жизнената важност на интелектуалните професии. Културата не може да съществува без непрестанен поток от идеи и без будните, независими умове, които ги раждат; тя не може да съществува без житейска философия, без онези, които я формулират и изразяват. Страна без интелектуалци е като тяло без глава. […]

Професионалният бизнесмен и професионалният интелектуалец идват на бял свят заедно, като братя, родени от индустриалната революция. И двамата са синове на капитализма – и ако загинат, ще загинат заедно. Трагичната ирония ще бъде в това, че ще са се унищожили един друг; а по-голямата вина за това ще носи интелектуалецът.

За онези, които не искат да покоряват природата, има само един начин за оцеляване: да покоряват онези, които я покоряват.

Човекът е единственият вид, който трябва да възприема реалността – тоест да бъде съзнателен – по свой избор. Наказанието, което получава за безсъзнателността, е същото, което постига другите видове – унищожението.

Няма друг начин моралът да бъде превърнат в оръжие за поробване на човека, освен чрез отделянето му от човешкия разум и от целите на човешкото съществуване,

Моралът е кодекс от ценности, които трябва да направляват избора и действията на човека; и когато бива противопоставян на живота и ума на човека, той кара човека да се обърне срещу самия себе си и сляпо да действа като оръжие за собственото си унищожение. […]

Тези две фигури – човекът на вярата и човекът на силата – са философски архетипи, психологически символи и исторически реалии. Като философски архетипи те въплъщават два варианта на определен възглед за човека и битието. Като психологически символи представляват основната мотивация на безброй хора, които съществуват във всяка епоха, култура или общество. Като историческа реалност те на практика управляват повечето общества в историята на човечеството, издигнали се до властта винаги когато човекът е изоставял разума.*

Същностните характеристики на тези две фигури остават постоянни през вековете: Атила, човекът, който управлява с груба сила, действа само с оглед на настоящето, не се интересува от нищо друго, освен от материалната реалност непосредствено пред него, не уважава нищо, освен мускулите, и разглежда юмрука, тоягата и пушката като единствен отговор на всеки проблем; и Шамана, човекът, който се бои от материалната реалност, бои се от необходимостта от практическо действие и търси убежище в своите емоции, във виденията за някаква мистична сфера, където желанията му имат свръхестествена мощ, неограничавана от абсолюта на природата.

На пръв поглед тези две фигури може да изглеждат противоположни, но забележете колко общо имат помежду си: съзнание, принизявано до перцептуалния метод на функциониране, познание което не иска да отиде по-далеч от автоматичното, непосредственото, даденото, неволното, тоест животинска „епистемология”, или поне толкова близо до нея, доколкото може да стигне човешкото съзнание.
Общи за съзнанието на човека и на животното са първите два етапа от неговото развитие: усещания и перцепции; но именно третото състояние, концептите, го прави човек.

Усещанията се интегрират във възприятията автоматично, от ума както на човека, така и на животното. Но да се интегрират перцепциите в концепции чрез процеса на абстракция е постижение, за което има сила само човекът – и трябва да го извърши по свой избор. Процесът на абстракция и на формиране на концепти е процес на разума, на мисълта; той не нито автоматичен, нито инстинктивен, нето неволен, нито неизбежен. Човекът трябва да го започне, да го поддържа и да понесе отговорност за резултатите от него. Предконцептуалното ниво на съзнанието е неволно; волята идва с първия силогизъм. Човекът има избор да мисли или да увърта – да поддържа състояние на пълно съзнание или да се носи от миг към миг в полусъзнателна мъгла, на произвола на онези приумици на асоциацията, които породи нефокусираният механизъм на неговото съзнание.

Човекът не може да оцелее на перцептуалното ниво на своето съзнание; сетивата му не го направляват автоматично, не му дават знанието, от което се нуждае, а само материала на знание, който съзнанието му трябва да интегрира. Човекът е единственият вид, който трябва да възприема реалността – тоест да бъде съзнателен – по свой избор. Но наказанието, което получава за безсъзнателността, е същото, което постига другите видове: унищожението. За животното въпросът за оцеляването е най-вече физически; за човека – най-вече епистемологичен.

Ала наградата за човека е в това, че докато животното оцелява, като се приспособява към средата, човекът оцелява, като приспособява средата към себе си. Ако ги сполети суша, животните умират, а човекът копае напоителни канали; ако дойде потоп, животните умират, а човекът строи бентове; ако ги нападне кръвожадна глутница, животните загиват, а човекът пише Конституцията на Съединените щати.
Но не се сдобива с храна, безопасност или свобода благодарение на инстинкт.

Именно срещу тази дарба, дарбата на разума, се бунтуват Атила и Шаманът. Ключът към душите и на двамата е копнежът им по лесното, безотговорно, автоматично съзнание на животното. И двамата се боят от необходимостта, от риска и отговорността на рационалното мислене. И двамата се боят от факта, че „за да властваш над природата, трябва да я слушаш”. И двамата се стремят да съществуват не като покоряват природата, а като се приспособяват към даденото, непосредственото, познатото. За онези, които не искат да покоряват природата, има само един начин за оцеляване: да покоряват онези, които я покоряват. […]

Ето защо Атила и Шаманът се съюзяват и си поделят сферите на влияние. Атила управлява в сферата на физическото съществуване на човека, а Шаманът – в сферата на неговото съзнание. Атила събира хората във войски, а Шаманът поставя цели пред тези войски. Атила завладява империи, Шаманът пише законите им. Атила граби и плячкосва, Шаманът увещава своите жертви да надскочат себичните си копнежи за материална собственост. Атила коли, Шаманът проповядва на оцелелите, че нещастията са наказание за греховете им. Атила управлява с помощта на страха, като държи хората под постояннна заплаха от унищожение, Шаманът управлява с помощта на вината, като насажда у хората убеждението, че по рождение са греховни, безсилни и незначителни. Атила превръща живота на хората на земята в ад – а Шаманът им казва, че не може да бъде иначе. […]

Философията се ражда в момент, когато Атила е безсилен да помогне на Шамана – когато една относителна степен на политическа свобода подронва властта на мистицизма и за пръв път човекът е свободен да се изправи пред една разбулена вселена, свободен да заяви, че неговият ум е компетентен да се справи с всички проблеми на съществуването и че за него разумът е единственият инструмент за познание. […]

Да се отрече човешкият ум, значи да се направи невалидно концептуалното равнище на неговото съзнание. При всички заплетени сложности, противоречия, двусмислености, рационализации на постренесасновата философия – единствената последователна линия, фундаментът, който обяснява останалото, е: организирана атака срещу концептуалната способност на човека. Повечето философи нямат за цел да направят невалидно концептуалното знание, но неговите защитници допринасят повече за разрушаването му, отколкото неговите врагове. Те са неспособни да предложат решение на „проблема с общите идеи”, тоест да дефинират природата и източника на абстракциите, да определят връзката на понятията с перцептуалните данни – и да докажат валидността на научната индукция.

Пренебрегвайки насоката на Аристотел, който не им е оставил пълен отговор на проблема, но е показал посоката и метода, с които този отговор може да се бъде открит, философите са неспособни да оборят твърденията на Шамана, че техните концепции са също токова произволни, колкото неговите приумици и че научното им знание няма по-голяма метафизична валидност от неговите откровения.
Философите избират да решат проблема, като отстъпват пред твърдението на Шамана и като предават в неговите ръце концептуалното ниво на човешкото съзнание – победа, която Шаманът не би могъл да се надява да извоюва сам. Формата на това абсурдно отстъпване е крайното разделяне на философите на два лагера: тези, които твърдят, че човекът добива знанието си за света, извличайки го най-вече от концепти, идващи от неговия ум и непроизтичащи от възприятието на физическата реалност (рационалистите), и онези, които твърдят, че човекът получава знанието си от опита, тоест от прякото възприемане на непосредствените факти, без помощта на концептите (емпириците). Казано по-просто: онези, които минават на страната на Шамана, като изоставят реалността; и онези, които се държат за реалността, като предават своя ум.

Така разумът бива изтикан от сцената на философията, поради дезертиране, поради увъртане. Това, което в началото е сериозен проблем между два лагера сериозни мислители, не след дълго се изражда до равнище, където нищо не остава в сферата на философията, освен битка между шамани и атиловци.

Човекът, който формализира това състояние и затваря вратата на философията за разума, е Имануел Кант.
Кант дава метафизически израз на психо-ептистемологията на Атила и на Шамана и на тяхната изначална екзистенциална връзка, като изключва от вселената си съществуването и психо-епистемологията на Производителя. Той предава философията в ръцете на Атила – и подсигурява бъдещото й връщане във властта на Шамана. Той предава света на Атила, но запазва за Шамана сферата на морала. Изрично заявената цел на Кант е да спаси морала от самопожертване и саможертва. Той знае, че моралът не може да оцелее без мистична основа – а това, от което трябва да бъде спасен, е разумът.

Делът на Атила от Кантовата вселена включва земята, физическата реалност, сетивата на човека, възприятията, разума и науката, всички те наречени „феноменалния” свят. Делът на Шамана е друга, „висша” реалност, наречена „ноуменален” свят, и един специален израз, наречен „категоричен императив”, който диктува на човека превилата на морала и който се проявява посредством чувство, като специално чувство за дълг.
„Феноменалният” свят, казва Кант, не е реален: реалността, както я възприема човешкият ум, е изопачаване. Изопачаващият механизъм е познавателната способност на човека: основните човешки концепти (като време, пространство битие) не произлизат от опита или реалността, а от автоматична система от филтри в неговото съзнание (наречена „категории” и „форми на перцепция”), които налагат своя модел върху перцепциите на човека на външния свят и го правят неспособен да го възприема по друг начин, освен онзи, по който го възприема. Това доказва, твърди Кант, че човешките концепти са само заблуда, но колективна заблуда, която никой няма сила да избегне. Следователно разумът и науката са „ограничени”, казва Кант; те са валидни само дотолкова, доколкото се занимават с този свят, с една постоянна, предопределена колективна заблуда (и следователно критерият за валидност на разума се прехвърля от обективното към колективното), но те са безсилни да се занимават с фундаменталните, метафизичните въпроси на битието, които принадлежат към света на „ноумените”. „Ноуменалният” свят е непознаваем; това е светът на „истинската” реалност, „върховната” истина и „нещата сами за себе си” или „нещата, каквито са” – тоест нещата, каквито не са възприемани от човека.

Дори отделно от факта, че теорията на Кант за „категориите” като източник на човешките концепти е абсурдна измислица, неговите твърдения стигат до отрицание не само на човешкото съзнание, но и на каквото и да било съзнание, на съзнанието като такова. В същността си неговото твърдение гласи следното: човекът е ограничен до съзнание от специфичен характер, което възприема чрез специфични средства и никакви други, следователно съзнанието му не е валидно; човекът е сляп, защото има очи; глух, защото има уши; заблуден, защото има ум – и нещата, които възприема, не съществуват, защото той ги възприема.

Що се отнася до Кантовата версия на морала, тя подхожда на този тип зомбита, които биха населявали подобна вселена: състои се от тотално, низко себеотрицание. Едно действие е морално, казва Кант, само ако човек няма желание да го извърши, а го извършва поради чувство за дълг и не извлича каквато и да било изгода от него, нито материална, нито духовна; изгодата руши моралната стойност на постъпката. (Следователно ако човек няма желание да е лош, не може да бъде добър; а ако има – може.)

Онези, които приемат която и да е част от философията на Кант – метафизичната, епистемологичната или моралната – я заслужават.

Ако човек смята днешното състояние на света за неразбираемо и необяснимо, може да започне да го разбира, като осъзнае, че господстващото интелектуално влияние все още е влиянието на Кант; и че всички водещи съвременни философски школи произхождат от кантианска основа.
Популярният жаргонен израз „ловец на глави”, отнесен към психолозите, е много по-буквално подходящ за Кант: забележете резкия спад в интелектуалния ръст на философите посткантианци и прогресивно сгъстяващия се воал от сивота, повърхностност, кауистика, който се спуска над историята на философията след него – като мъгла, обгръщаща бавна река, която тече все по-маловодна и накрая изчезва в тресавищата на двадесетия век.

Главната линия философи бързо отхвърля „ноуменалния” свят на Кант, но приема неговия „феноменален” свят и го довежда до логическите му последици: възгледът за реалността като нищо повече от наглед; възгледът за концептуалната способност на човека като механизъм за създаване на произволни „конструкти”, непроизлизащи от опита или фактите; възгледът за рационалната сигурност като невъзможна, за науката като недоказуема, за човешкия ум като безсилен; и преди всичко, поставянето на знак за равенство между морала и себеотрицанието. Тези философи отхвърлят корена или причината за системата на Кант, но приемат всичките й смъртоносни последици. Те я приемат като някакъв чудовищен паяк, увиснал във въздуха в мрежа от неразбираемо, почти нечетимо пустословие – и днес малцина знаят, че този паяк не се крепи и на една нишка истина.

Такъв е интелектуалният инструментариум, с който философите подхождат към задачата да разглеждат безпрецедентните исторически събития през деветнадесети век и отговорността да напътстват новото, свободно общество на капитализма.

Докато учените вършат изумителни подвизи на дисциплинирания разум, рушейки границите на „непознатото” във всяка област на знанието, чертаейки курса на светлинните лъчи в космоса или на кръвта в капилярите на човешкото тяло, това, които философията им предлага, като интерпретация и насоки за постиженията им, е чистото шаманство на Хегел, който заявява, че материята изобщо не съществува, че всичко е Идея (не нечия идея, а просто Идея) и че тази Идея действа чрез диалектическия процес на една нова „свръх-логика”, която доказва, че противоречията са законът на реалността, че А е не-А и че всеобща наука за физическата вселена (включваща електричеството, гравитацията, слънчевата система и т. н.) трябва да се извлече не от наблюдаването на фактите, а от съзерцание на тройните салта на тази Идея вътре в неговия, Хегелов, ум. Това се предлага като философия на разума. […]

Огюст Конт, основателят на позитивизма, се обявява за „научната” социална система, основана върху пълното подчинение на индивида на колектива, включваща „Религия на човечеството”, която слага Обществото на мястото на Боговете или боговете, събиращи кръвта на жертваните. Не е изненадващо, че Конт измисля термина алтруизъм, тоест: поставянето на другите над себе си, на техните интереси над твоите.

Бунтът на Ницше срещу алтруизма се състои в замяна на
жертвата на индивида в името на другите с жертва на другите в името на индивида. Той заявява, че идеалният човек е движен не от разума, а от „кръвта” си, от вродените си инстинкти, чувства и воля за власт; че от рождение е обречен да управлява другите и да ги жертва за своето благо, те са обречени от рождение да бъдат негови жертви и роби; че разумът, логиката, принципите са безсмислени и омаломощаващи, че моралът е безполезен, че „свръхчовекът” е „отвъд добро и зло”, че е „хищен звяр”, чийто върховен критерий е единствено собственото му хрумване. Така отхвърлянето от Ницше на Шамана представлява издигането на Атила в морален идеал – тоест двойно предаване на морала пред Шамана.

Джереми Бентам, бранителят на капитализма, го защитава, като обявява „максимално количество щастие за максимален брой хора” като негово морално оправдание и предлага „хедонистичното уравнение” като морално ръководство на човека, което формулира принципа, че преди да предприеме каквото и да било човек трябва да прецени всички възможни форми и количества на щастието и нещастието, които ще произтекат от това за всички хора, които биха могли да бъдат повлияни от това действие (включвайки и себе си като една единица сред десетките, стотиците или милионите), трябва да ги събере всичките, а после да действа в съответствие с резултата и да пожертва „хедонистичното” малцинство в името на мнозинството.

Хърбърт Спенсър, друг защитник на капитализма, избира да твърди, че теорията на еволюцията и адаптирането към средата е ключът към морала на човека. Той заявява, че моралното оправдание на капитализма е оцеляването на вида, на човешкия род; че онзи, който няма стойност за групата, трябва да загине; че моралът на човека се състои в приспособяването му към неговото социално обкръжение и търсенето на щастие за себе си в благополучието на обществото; и че автоматичният процес на еволюцията в крайна сметка ще заличи разликата между егоизма и неегоизма.

И когато Карл Маркс, най-последователният претворител на алтруистичният морал в практически действия и политическа теория, се застъпва за общество, в които всички ще се жертват в името на всички, започвайки с незабавното принасяне в жертва на способните, интелигентните, преуспелите и богатите – каквато и опозиция да среща, никой не му се противопоставя на морална основа. В повечето случаи получава статута на благороден, но непрактичен идеалист.

Голямото предателство на философите е в това, че те, мислителите, дезертираха от отговорността да дават на едно рационално общество кодекс на рационален морал. Те, чиято работа е да откриват и дефинират моралните ценности на човека, се взираха в искрящия поток на освободената човешка енергия и не можаха да предложат по-добра насока от шаманския морал за жертването на човека – или самоотричането, самоунижението, саможертвата, – за страданието, вината и смъртта.[…]

След като приеха философията и психо-епистемологията на Шамана, интелектуалците трябваше сами да подрият земята под краката си и да се обърнат срещу собствената си историческа отлика: срещу първата възможност на човекът да си изкарва прехраната с помощта на своя ум. Когато интелектуалците се разбунтуваха срещу „комерсиализма” на капиталистическото общество, всъщност се бунтуваха срещу свободния пазар на идеи, на който чувствата не се приемаха и от идеите се очакваше да демонстрират валидността си, където рисковете бяха големи, възможни бяха неправди и нямаше друг закрилник, освен обективната реалност.

Също както Атила от Ренесанса нататък търсеше свой собствен Шаман, интелектуалците от индустриалната революция насам търсеха свой собствен Атила. Алтруистичният морал ги събра и им даде оръжието, от които се нуждаеха. Полето, на което се намериха, беше Социализмът.

Не бизнесмените, не индустриалците, не работниците, нито профсъюзите или останките от феодалната аристокрация започнаха бунта срещу свободата и настояваха за връщане на абсолютната държава – а интелектуалците. Именно тези хора, самоопределящи се като пазители на разума, върнаха човечеството към владичеството на грубата сила.

Разрастваща се през целия ХІХ век, възникнала и направлявана от интелектуалните салони, кафенетата по тротоарите, пивници в сутерените и университетски аудитории, индустриалната контрареволюция обедини шаманите и атиловците. Те настояваха за правото да налагат идеи под оръжейни дула, тоест чрез мощта на държавата, и да заставят другите да се подчиняват на възгледите и желанията на онези, които спечелят контрол над държавната машина. Те възхваляваха Държавата като “Форма на добро”, на която човекът е окаян слуга, и предложиха толкова варианти на социалистическата държава, колкото имаше преди това на алтруистичния морал. Но и в двата случая вариантите бяха на повърхността, а канибалската същност си оставаше същата: социализмът е доктрината, че човек няма право да съществува заради себе си, че животът и трудът му не принадлежат на него, а на обществото, че единственото оправдание за съществуването му е службата на обществото и че това общество може да разполага с него както пожелае в името на всичко онова, което то смята за своето племенно, колективно благо.

Единствено Атиловото прагматично, позитивистично, антиконцептуално мислене – което не дава валидност на абстракциите, не отдава значение на принципите и сила на идеите – може все още да се чуди защо една теоретична доктрина от подобен род неизбежно ще доведе на практика до реки от кръв и брутален, нечовешки терор в социалистически общества като нацистка Германия и съветска Русия. Само Атиловата менталност може все още да твърди, че никой не може да докаже, че такива трябва да са неизбежните последици, или да се опитва да хвърля вината върху „несъвършенствата” на човешката природа или злината на някаква конкретна клика, която „предала благородния идеал”, и все още да обещава, че нейната собствена клика ще се справи по-успешно и ще накара системата да проработи, или да пелтечи с треперлив глас, че мотивът бил любов към човечеството.

Преструвките вече са изтъркани, затварянето на очите не работи вече; интелектуалците съзнават своята вина, но все още не искат да признаят нейната причина и я приписват на вселената като цяло, на метафизически предопределената човешка немощ.

Вината и страхът са онези неща, които водят до разпад на човешкото съзнание или на културата на едно общество. Днес американската култура се води към разпад от трите забрани, които са проникнали навред в интелектуалната ни атмосфера и са типични за вината: не гледай, не съди, не бъди сигурен.

Психо-епистемологическото значение на тези заповеди е: не интегрирай, не оценявай, предай се.
Последният редут на атилизма, както във философията, така и в науката, е твърдението в един глас на всички неомистици, че интегрирането е невъзможно и ненаучно. Бягството от концептуалното равнище на съзнанието, прогресивното стесняване на зрителното поле на човека до нивото на Атила, сега стигна до крайната си точка. Като се оттеглят от действителността и бягат от отговорност, неомистиците заявяват, че няма същност, а има само отношения, че човек може да изследва отношенията без нищо, което те да свързват, и същевременно че всички данни са единични и несвързани и никоя от тях не може да се свърже с друга; че контекстът е ирелевантен, че всичко може да се докаже или опровергае насред нищото и колкото е по-тесен предметът на изследване, толкова по-добре; че късогледството е отличителна черта на мислителя или учения.
Изграждането на система – интегрирането на знанието в кохерентен сбор и последователен възглед за реалността – се заклеймява от всички привърженици на атилизма като ирационално, мистично и ненаучно. Това е постоянният начин на Атила да се предава на Шамана – и то обяснява защо толкова много учени се обръщат към Бог или към такива бягства на мистицизма, от които дори старомодният Шаман би се изчервил. Никое съзнание не може да приеме дезинтеграцията за нормално и постоянно състояние. Науката е родена като резултат и последица от философията; тя не може да оцелее без философска (и по-конкретно епистемологична) основа. Ако философията загине, науката ще я последва.[…]

На Аристотел, бащата на логиката, трябва да се даде титлата „пръв интелектуалец в света” в най-чистия и най-благородния смисъл на тази дума. Независимо какви остатъци от Платоновото учение съществуват в системата на Аристотел, неговото несравнимо постижение е във факта, че дефинира основополагащите принципи на един рационален възглед за битието и съзнанието на човека: има само една реалност, тази, която човек възприема; тя съществува като обективен абсолют (тоест независимо от съзнанието, желанията или чувствата на възприемащия); задачата на човешкото съзнание е да възприема, а не да създава реалността; абстракциите са методът, с който човек интегрира сензорния материал; умът на човека е единственият му инструмент за познание; „А” е „А”.

Интелектуалците, или поне преобладаващото мнозинство от тях, изостанаха на векове след своето време: все още търсещи благоволението на благородни покровители, някои от тях окайваха „вулгарността” на търговските занимания, коряха „новобогаташите” и едновременно с това обвиняваха всички новопоявили се съзидатели на благосъстоянието за бедността, наследена от столетията, в които са управлявали притежателите на благородни „некомерсиални” състояния. Други заклеймяваха машините като „нехуманни” и фабриките като петна върху красивата провинция (където преди по кръстопътищата се бяха издигали бесилки). Трети призоваваха за движение „назад към природата”, към ръчните занаяти, към Средновековието. Други пък атакуваха учените, защото ровели в забранени „тайни” и се месели в Божия промисъл.

Разчиствайки пътя за Атила, интелектуалците все още повтарят, вече не по убеждение, а механично, че нарастването на държавната власт не е намаляване на свободата; че исканията на една група за незаслужен дял от дохода на друга група не е социализъм; че нарушаването на правата на собственост няма да повлияе върху никакви други права; че човешкият ум, интелигентност, съзидателна способност са „природен ресурс” (като мините, горите, водопадите, биволските стада и националните паркове), който държавата трябва да присвои, да го субсидира и да се разпорежда с него; че бизнесмените са егоистични автократи, защото се стремят да запазят свободата, а левичарите са истинските бранители на свободата, тъй като се борят за по-голям държавен контрол; че фактът, че се свличаме по нанадолнището, което е довело до разруха всяка друга страна, не значи, че и ние ще стигнем до разруха; че диктатурата не е диктатура, ако никой не я нарича с това абстрактно име; и че никой нищо не може да направи така или иначе.

Вече никой не вярва в нищо от това, но никой не се и противопоставя. За да се противопоставиш, трябва да имаш твърд набор от принципи, тоест – философия.

Колективизмът като социален идеал е мъртъв, но капитализмът все още не е открит. Той не може да бъде открит от психоепистемологията на Шаманите и Атиловците, а бизнесменът се мъчи да забрави, че някога го е познавал. Това е неговата вина.

В исторически план Бизнесменът е бил в началото жертва на интелектуалците; но никоя неправда или експлоатация не може да успее задълго без съгласието на жертвата. Бизнесменът, който не можеше да приеме интелектуалното водачество на посткантианските Шамани, направи фатална грешка, като им се покори в сферата на интелекта. Той прие, че те знаят какво говорят, за което и си плати: той сметна, че безсмисленото им пустословие не може да е толкова лошо, колкото му звучеше на него, че той просто не го разбира, но понеже не му понася да се мъчи да проумява подобни неща, е по-добре почтително да ги остави каквито са. Никой Шаман в историята не е можел да се надява на по-смъртоносно отстъпление.

Превръщайки се в антиинтелектуалец, бизнесменът се обрече да бъде Атила. Като ограничи целите, вниманието и визията си изключително до специфичната си производствена дейност, той бе принуден да ограничи интересите си до тесния обхват на Атила – на физическото, материалното, непосредственото настояще. Така той се разкъса на две поради вътрешно противоречие: в бизнеса функционираше на увереното, рационално понятийно равнище на психоепистемологията, но потиснат във всички останали аспекти на живота и мисленето си, се оставяше да го влачи пасивно общото културно течение, с полубезцелния поглед от възприятийното равнище на човек, който се смята за неспособен да прецени какво възприема. Именно така той често се превръщаше в трагичния феномен на гений в бизнеса, но Бабит* в личния си живот.

Той потискаше и осъждаше всякакъв интерес към идеите, всякакво търсене на интелектуални ценности или морални принципи. Той не можеше, както всеки уважаващ себе си човек, да приеме алтруистичния морал, но не намираше друга философия на морала. Той живееше според свой собствен субективен кодекс – кодексът на справедливостта, на честния търговец – без да знае каква е по-висшата морална ценност, която той представлява. Неговата лична версия или разбиране за алтруизма – особено в Америка – доби формата на огромна щедрост – радостната, невинна, великодушна щедрост на уверения в себе си човек, който е твърде наивен, за да заподозре, че го мразят заради успеха му, че моралистите на алтруизма искат той да плаща финансови налози не от добро сърце, а като изкупление на вината си, че е преуспял. Имаше и изключения: имаше бизнесмени, които наистина приемаха пълното философско значение на алтруизма и неговия грозен товар от вина, но те не бяха мнозинство.
Днес те са мнозинството. Никой човек или група хора не могат да живеят до безкрай под натиска на моралната неправда: те трябва или да се разбунтуват, или да се предадат. Повечето от бизнесмените се предадоха; нужен им беше философ за да им даде интелектуалните оръжия за бунт, но те се бяха загубили всякакъв интерес към философията. Те приеха товара на незаслужената вина; приеха клеймото „вулгарни материалисти”; приеха обвиненията в „хищническа алчност” – хищническа спрямо богатството, което самите те бяха създали, алчност за състоянията, които не биха съществували, ако не бяха те. В резултат на това, съзнателно или несъзнателно, те бяха докарани до циничната горчивина на убеждението, че хората са ирационални, че разумът е безсилен в човешките отношения, че полето на идеите е тъмна, гигантска, неразбираема измама.

Никой не може да приеме незаслужена вина безнаказано от психологическа гледна точка. Зародили се като най-храбрата класа в историята, бизнесмените постепенно се сринаха до положението на хора, мотивирани от хроничен страх – във всички социални, политически, морални и интелектуални аспекти от съществуването им. Тяхната публична политика се превърна в успокояване на най-големите им врагове, в помиряване с най-жалките им нападатели, в опити за сприятеляване с онези, които искат да ги съсипят, в наливане на пари за издръжка на леви издания и „либерални” политици, в назначаване на отявлени колективисти за ръководители на връзките им с обществеността и след това в огласяване – в речи по банкети и в реклами на цяла страница – на социалистически декларации, че безкористната служба на обществото е единствената им цел; и още – в алтруистични извинения за факта, че все още задържат два-три процента от печалбата от своите предприятия, възлизащи като стойност на десетки милиони долари.

Съществуват множество различни мотиви за тази политика. Някои са движени от истинска вина: те са бизнесмени от нов тип, продукт на „смесената” икономика, които правят състояния не от производителността си и конкуренцията на свободния пазар, а от политическо покровителство, държавни привилегии, субсидии, лицензи и специални права; те са психоепистемологически и икономически по-близо до Атила, отколкото до Производителя, и имат основателна причина да се чувстват виновни. Други са непрестанно принуждавани да заемат някакво средно положение, където все още живеят благодарение на производителността си, но са принудени да зависят от държавните привилегии, за да могат да функционират; те в най-голяма степен са поели по пътя на самоунищожението. Мнозинството от бизнесмените – може би най-способните и най-добрите – работят в мълчание и публично никога не се чува за тях. Повечето бизнесмени вероятно са се отказали да очакват всякаква справедливост от страна на широката публика. Но има един мотив, който е общ за мнозина и който е наказанието за отричането от интелекта: непризнатият страх от идеите, скрит под признатото убеждение, че идеите са безполезни, страх, който води до нервно упорито увъртане, тревожно усещане или надежда, че богатството само по себе си е сила, че само материалните притежания имат практическо значение.
Днес бизнесмените и интелектуалците се гледат едни други с взаимния страх и взаимното презрение на Атила и Шамана. Бизнесменът е изгубил доверието си във всички теории и действа воден от непосредствения миг, без да дръзва да погледне в бъдещето. Интелектуалецът се е изолирал от реалността и играе безплодна игра на думи с идеите, без да се осмелява да погледне в миналото. Бизнесменът смята интелектуалеца за непрактичен; интелектуалецът смята бизнесмена за неморален. Но тайно всеки от тях вярва, че другият притежава тайнствена сила, от която той самият е лишен, че другият е истинският господар на реалността, истинският представител на силата да се справяш със съществуванието.

Именно заради това взаимно отношение и от философските предпоставки, от които то произтича, интелектуалецът и бизнесмена се унищожават един друг.[…]
Именно сред този унил сив вакуум трябва да пристъпят Новите интелектуалци – и трябва да се противопоставят на онези, които боготворят гибелта, покорността и смъртта; да се противопоставят с нагласа, която най-добре може да се изрази чрез една перифраза на античния поздрав: „Ние, които няма да умрем…”

Кои ще бъдат Новите интелектуалци? Всеки мъж или жена, които искат да мислят. Всички онези, които знаят, че човешкият живот трябва да се води от разума; които ценят своя живот и не са готови да го принесат в жертва пред култа към отчаянието в днешната джунгла на цинично безсилие, така, както не са готови да предадат света на Тъмните векове и управлението на тираните.

Най-голямата потребност на днешния ден са хора, които не се чувстват чужди в реалността, защото не се страхуват от мисълта. Новите интелектуалци ще са онези, които ще поемат инициативата и отговорността: ще проверяват философските си аксиоми, ще си дават сметка за убежденията си, ще осмислят своите идеи в единство и последователност и след това ще предложат на страната възглед за битието, който мъдрите и честните да могат приемат.
Новият интелектуалец ще бъде човекът, който с делата си оправдава своето название: човек, воден от интелекта си – а не зомби, ръководено от чувства, инстинкти, пориви, желания, прищевки или откровения.

Новият интелектуалец ще събере в себе си близнаците, които изобщо не е трябвало да бъдат разделяни: интелектуалецът и бизнесменът. Той може да се появи измежду най-добрите – тоест най-рационалните – хора, които вероятно все още съществуват и в двата лагера. Заемайки мястото на механистичния Шаман и инертния Атила, този съюз ще породи два нови типа: практичният мислител и философски настроеният бизнесмен.

За новите интелектуалци борбата за капитализъм трябва да е не „практически” въпрос, не икономически въпрос, а с най-основателна гордост, морален въпрос. Точно това заслужава капитализмът и нищо по-малко няма да го спаси.
Новите интелектуалци трябва да се нагърбят със задачата да изградят нова култура на нова морална основа, която този път вече няма да е културата на Атила и на Шамана, а културата на Производителя. Те ще трябва да са радикали в буквалния и достоен за уважение смисъл на думата: „радикален” означава „основополагащ”.

Потребността от интелектуални водачи никога не е била по-голяма. Никой, който поне малко държи на достойнството си, не иска да пожертва живота си, без да издигне ръката – или ума си – в негова защита, а още по-малко в Америка, страната, основана върху постулата за самоуважението и вярата в собствените сили. Американците знаят как да издигнат превъзходно материално постижение сред недокосната дива природа, въпреки съпротивата на дивите племена. А днес е нужно да издигнем съответната философска структура, без която материалното величие не може да оцелее. Един небостъргач не може да се крепи върху народна мъдрост, нито пък върху примитивни лозунги, реклами на цяла страница, молитви или метаезик. Новата дива природа за разработване е философията, вече почти изоставена, обрасла с плевелите на праисторически доктрини, които пак избуяват и поглъщат развалините. Абсолютният минимум, нужен за да се подкрепи една култура, е нова философска основа. Днешното състояние на света е доказателство не за безсилието, а за силата на философията. Именно философията докара хората до това състояние – и само тя може да ги измъкне от него

Превод: Милена Попова

януари 3, 2012

0 responses on "За новия интелектуалец"

Leave a Message

X