Ще е европеизъм

През последните години както в моята страна, така и в чужбина често ми се налага да говоря за европеизма, който възприемам като доминираща идеология в днешна Европа. Въпреки утвърдения вече плурализъм на мненията по множество въпроси, тази идеология практически напълно определя всички важни текущи събития в Европа благодарение на невероятната си сила, широкото си разпространение и опасната си простота. Тя насочва хората и определя съдбата им, дори и мнозина да се заблуждават, че са напълно недосегаеми за влиянието на каквато и да е идеология.

Докато пишех последните три изречения, търсих дълго подходящи думи, които да изяснят и уточнят мнението ми. Исках да кажа, че дори номиналната (т.е. формалната) свобода на словото, която съществува след окончателния разпад на европейските тоталитарни режими от комунистически и нацистки тип, не е достатъчна за един наистина открит диалог по множество въпроси, включително и за фундаменталния диалог за Европа.

За съжаление не мога да кажа онова, което толкова ми се иска да заявя – а именно, че авторитаризмът в областта на идеите също си е отишъл без следа. Арогантният авторитаризъм на европеизма, който усещаме всеки ден, е една от дълбоко вкоренените характеристики на днешния етап на европейско развитие. За мен този арогантен авторитаризъм, съчетан с нетолерантната (и понякога напълно потъпкваща свободата) политическа коректност, представлява истинска разрушителна сила.

Именно поради това днес се намираме на важен кръстопът – и това в никакъв случай не се дължи на резултатите от миналогодишните референдуми за европейската конституция във Франиция и Холандия, както много хора смятат или се опитват да ни внушат. Тези референдуми бяха само пословичният връх на айсберга, съставен от много по-общи и дълбоки проблеми, скрити под повърхността. С този текст ще се опитам да допринеса с нещо за изясняването на естеството на тези проблеми и на причината за тяхното съществуване.

Ние трябва да търсим своя път в света на идеите. Дори човешкото общество в дългосрочен план да не е доминирано от конструктивизма, от диктата на богоизбран елит, а от постепенна еволюция, от естествените и спонтанни действия на милиони хора, идеите все пак имат значение. Именно мислите, идеите и идеологиите много повече от моментния интерес определят посоката, в която се движим, както и целта, към която сме се запътили. Ето защо идеите, възгледите и амбициозните проекти, основаващи се на тях, са толкова важни. Ходът на събитията в Европа през последния половин век е най-доброто доказателство за това. И ето че аз си задавам въпроса: кои идеи, възгледи и идеологии са станали причина за този ход?

През последните петдесет години Европа в никакъв случай не е била под властта на някой от „измите“, описвани в енциклопедиите (ние ще продължим да ги наричаме доктрини или идеологии), защото всеки от тези „изми“ е само частичен и отразява само една страна от нашата сложна и многоизмерна реалност. Днешното мислене в Европа се основава на една по-широка, по-обща и очевидно хетерогенна доктрина, която аз наричам европеизъм. Тя има няколко важни отличителни характеристики.

Европеизмът като конгломерат от идеи

Както в речите си, така и в статиите и книгите си аз непрекъснато подчертавам – и го правя дори още по-настойчиво след участието си в една вдъхновяваща конференция на групата „Нова Европа“ през януари 2001 г. в Лондон (вж. A. Rankin, „What’s Wrong with the European Ideal?“, New Europe, London 2000; авторът говори за европеизма и го разглежда като идеология от квазирелигиозен тип) – че европеизмът е конгломерат от идеи. Той представлява силно хетерогенна структура, но отделните му части не са изолирани. Те имат свои собствени, изключително важни и силни вътрешни взаимовръзки (всяка негова част влияе на другите и ги укрепва). Европеизмът е доктрина, която почти никой не защитава открито и поради тази причина той в никакъв случай не е очертан ясно, нито пък е систематично формулиран (на практика сериозно за него говорят само някои негови критици). Не можем да цитираме статии или книги, в които да „прочетем“ какво е европеизмът. Текстът на европейската конституция е един вид „обобщение“ на европеизма, но този извор в никакъв случай не е бистър, тъй като основната му цел е да замаже някои от важните характеристики и прояви на тази идеология.

Критика на европеизма, разбира се, съществува, и може да се срещне в множество издания. Подобни текстове се публикуват систематично например в английския месечник „The European Journal“. Немалко неочаквани и провокативни идеи могат да се намерят в книгата на Джон Лофланд „The Tainted Source: Undemocratic Origins of the European Idea“. Още по-достъпна е книгата на финия и внимателен американски наблюдател на събитията в Европа Джон Гилингам „European Integration 1950–2003: Superstate or New Market Economy?“ (Cambridge University Press, 2003). Горещо мога да препоръчам и обхватната и в много отношения революционна книга на Кристофър Букър и Ричард Норт „The Great Deception – The Secret History of the European Union“, издадена и на чешки през 2006 г. Дори и в тези публикации обаче няма изрична полемика с европеизма като такъв.

Връзките между различните компоненти на европеизма бяха осветени от Джон О’Съливан в неговата статия „The EU’s Usual Crisis“ (Quadrant, December 2005), въпреки че и той не говори пряко за тази идеология. Авторът обаче отбелязва успоредното съсъществуване на три измерения на европеисткото мислене: икономика, външна политика и интеграция. Той прави предположението, че „онези, които приемат европейския социален и политически модел, ще бъдат склонни да подкрепят ролята на Европа като „балансьор“ във външната политика, както и наднационалния модел за европейска интеграция“ (стр. 39), и се опитва да докаже, че взаимовръзките между тези елементи далеч не са случайни. Според него тези различни идеи „са съгласувани“, макар и да добавя, че става въпрос по-скоро за тенденции, отколкото за ясно очертани връзки (пак там).

И аз бих казал приблизително същото. Според мен в този „конгломерат от идеи“ също съществуват вътрешни връзки и именно те правят това обединение толкова силно. Поради това и европеизмът събира под едно и също знаме хора със съвсем различен светоглед. Те нямат никакви общи позиции, но съпротивата срещу европеизма (волно или неволно те погрешно я определят като съпротива срещу Европа!) за тях е богохулство. Това практически ги лишава от всякаква възможност да критикуват европейската идея. Боя се, че например в днешната чешка политика социалдемократите, християндемократите, гражданските демократи, та дори и комунистите приемат в една или друга степен идеологията на европеизма, макар че едва ли някой от тях ще признае публично за някакви „приятелски връзки“ с противника.

Европеизмът е днешната метаидеология на Европа и за всичките си защитници той до голяма степен е „изваден пред скоби“. Някой може да приема или да не приема войната в Ирак, да иска по-високи или по-ниски данъци, да харесва или да не харесва масираното наблюдение над гражданите, да е съгласен или не да се търгува с Китай, да поддържа или не задължителната регистрация на съжителството без брак и какво ли още не. Между всички тези възгледи обаче, които на пръв път са напълно откъснати едни от други, все пак има някаква връзка. Тъкмо тази връзка е основата, върху която е изтъкана метаидеологията.

Основна структура на европеизма

Няма да се опитвам да предлагам вертикална йерархия на европеизма (т.е. да определям кой от елементите му е по-важен от другите), но хоризонталната му структура може да се представи по следния начин:

1. Икономическо (или социално) измерение

Един от ключовите компоненти на европеизма, споделян както от европейската левица, така и от политически коректната десница (макар и това да важи в по-малка степен за англосаксонското, отколкото за „континенталното“, т.е. френско-германското европейско пространство), е моделът на т.нар. социална пазарна икономика. Въпреки че този подход покровителства една непродуктивна, свръхрегулирана, демотивираща, преразпределяща твърде много ресурси патерналистична система, европеистите упорито продължават да се опират на нея. Те отказват да говорят за „пазари без епитети“ и със сигурност не искат „свободни пазари“. Не харесват и думата капитализъм. За тях всяка правителствена намеса минава под лозунга „цивилизована корекция на пазарната анархия“.

Няма как да не обърнем внимание на ключовата представа за анархия. Европеизмът не разглежда пазара като несъвършен (както и всяко друго човешко дело), но все пак най-добрият, най-честният и най-демократичният механизъм за човешко взаимодействие. Привържениците на европеизма не признават основните тези на Адам Смит, а още по-малко приемат либералните идеи на икономистите и на представителите на другите социални науки, работили след него. Основната парадигма на европеизма е точно обратната: пазарът е анархия и задачата на правителството е да обуздае тази анархия.

Тъжен интелектуален недостатък на европеистите е неспособността им да осъзнаят, че в огромното мнозинство случаи провалът на държавата е много по-обхватен и опасен от провала на пазара, както и че държавата не е просто някаква неутрална институция, която предоставя възможно най-голямо благоденствие на своите граждани. Тъкмо напротив – правителството е инструмент за защита на съвсем тесни частни интереси (обикновено на различни групи за натиск или на политици и бюрократи, които работят за личния си интерес). Европеистите не разбират, че държавните регулации са оръжие в ръцете на добре организирани – и следователно гласовити – заинтересовани групи, а не средство за защитата на безименните, неорганизирани – и следователно почти беззащитни – граждани.

Накратко, в икономически и социален план европеизмът се основава на:

– изрично отхвърляне на либералната доктрина за функционирането на икономиката и обществото, както и на

– вярата, че правителството може да бъде „продуктивен“ фактор, дори действията му да надвишават основните му функции, определени от класическия либерализъм.

Европеизмът отказва да си извлече поука от трагичния опит с комунизма и с другите варианти на централно администрирано общество и икономика (различни фашистки и авторитарни режими), които са не по-малко зли. Същото важи и за неотдавнашните събития, до които доведе „цивилизованото коригиране на пазарната анархия“. Странно, но те се отчитат като невероятен успех.

Този европейски социален модел е напълно приемлив както за Социалдемократическата партия, така и за Християндемократическия съюз в Германия. Във Франция всички, с изключение на неколцина твърдоглави либерали, го смятат за част от културната си идентичност. Скандинавските страни претендират, че те са го измислили. В Австрия са убедени, че това е чудесен противовес на „дивашкия капитализъм“ в Америка. Британските консерватори дълго време се държаха настрана от тази мода, но не съм сигурен дали това положение ще се задържи и при новото им ръководство, което е доста по-политически коректно от предишното. Въпросът е дали „новата“ Гражданска демократическа партия в Чехия няма също да отстъпи пред тази тенденция

2. Възгледи за европейската интеграция

От половин век насам не затихва спорът между поддръжниците на либерализационния модел на европейска интеграция, основаващ се най-вече на междудържавното сътрудничество, при което действащи лица са отделните европейски страни (които запазват голяма част от контрола върху политическите, социалните и икономическите си системи в собствените си ръце), а всички ненужни бариери пред действията на гражданите, поставени от държавните граници, се премахват, и защитниците на хармонизационния (или хомогенизационния) модел на интеграция, който се основава на унификация, наложена отгоре, замислена и осъществена от властите на съюза, с цел да се постигне уравниловка във всички аспекти на живота на европейските граждани в рамките на едно наднационално държавно обединение, което да определя огромното мнозинство системни параметри в обединена Европа с помощта на своите наднационални институции.

Първият от тези модели развива предположението, че отстраняването на границите ще доведе до желателна конкуренция между страните, а тя на свой ред ще стане причина за либерализация в отделните страни.

Вторият модел обаче цели точно обратното. Важното при него е не най-добрата (т.е. най-малко регулираната) система да победи, а най-регулираната система – и то регулирана именно от неговите привърженици – да стане един вид общоприета норма.

В началната фаза на европейската интеграция, приблизително до началото на ерата на Жак Делор в средата на осемдесетте години, първият модел преобладава, макар че Жан Моне настоява за налагането на втория още от самото начало. Днес обаче вторият модел шества триумфално. Европеизмът напълно се идентифицира с него. Той е въплътен в европейската конституция и в момента, особено след референдумите във Франция и Холандия, в Европа се наблюдава един „пълзящ“, мълчалив преход към все по-голяма хармонизация и хомогенизация на хората и на начина им на живот.

Проблемът с интеграцията има, разбира се, множество индивидуални аспекти. Един от тях е въпросът кой или какво е основната единица, основният градивен елемент на европейската интеграцията. Дали това са индивидите? Или пък държавите? Изграждането на наднационалната държавна институция, което вече не подлежи не съмнение, и откровената амбиция на европеизма и неговите поддръжници със сигурност отслабват държавите и засилват пряката връзка на индивида с ЕС.

Европейският съюз обаче не е държава, а „набор от наднационални институции“. Държавата обаче по самата си същност е нещо много повече от това. Възможно е да харесваме или да не харесваме страната, в която живеем. Може да се радваме или да не се радваме за нея, ако спечели футболен мач. Възможно е да я защитаваме с оръжие в ръка. Възможно е (така де, в повечето случаи) да говорим езика й. Да я обожаваме или ненавиждаме. Не е възможно обаче да имаме подобни връзки с някакъв си набор от наднационални институции (в който Жак Делор иска да вдъхне пословичната „душа“ на ЕС).

Именно в този контекст се развива и съзнателното и дори нарочно укрепване на ролята на регионите в противовес на тази на държавите, която води единствено до регионализация на Европа – поредната стъпка напред към нирваната на постдържавното общество, за която мечтаят европеистите. Те твърдят, че представата за национална държава отдавна е мъртва, и се отказват от основния принцип на първоначалната междудържавна интеграция на континента – принципа на единодушието, – като настояват за установяването на система за мажоритарно гласуване като основен подход за взимане на решенията в ЕС.

Важен аспект на модела, прегърнат от европеизма, са и усилията за въвеждане на лишена от конкуренция и следователно хармонична система на законодателно и институционално ниво, в чиито рамки отделните части на Европа няма да се конкурират помежду си, тъй като между тях няма да има институционални разлики. Идеята е практически всичко – данъци, социални помощи, методи за регулация, всякакви видове „стандарти“ (за околна среда, хигиена, отношение към животните, работа, противопожарна безопасност, охрана на труда и т.н.) – да бъде хармонизирано или хомогенизирано под мъдрото ръководство на надзорника на това „единство“ – европейската бюрокрация и европейските политици.

Проблемът е, че тази уж наложена отгоре хармонизация може да се извърши единствено отдолу. Икономистите отлично осъзнават това, тъй като познават принципа на т.нар скованост на командната верига. Пусналите дълбоки корени съсловни и лични интереси не позволяват никакво движение надолу. Подобен подход означава единствено увеличаване на разходите и намаляване на конкурентноспособността. Политиката за хармонизация е просто опит за износ на високи разходи и ограничена конкурентноспособност към други страни от съюза – страни, които по различни исторически причини са на различен стадий на икономическо развитие, имат различни приоритети, обичаи и традиции, както и различни амбиции.

Тук е мястото да вметнем, че ако Европейският съюз като цяло не успее да изнесе тези „разходи“ извън територията си, ще трябва да засили протекционистичните си мерки и да продължи дискриминацията срещу по-слаборазвитите страни.

Европеизмът е мощна наднационална тенденция, която безпощадно се опълчва на принципа за междудържавно сътрудничество.

3. Свобода, демокрация, общество

Европеистите имат съвсем отчетлива и ясно заявена позиция в споровете относно противопоставянето на парламентарната демокрация и гражданското общество от една страна и на демокрацията и пост-демокрацията от друга. За тях стандартният демократичен процес не е особено желателен. Те предпочитат прагматичното и ефикасно взимане на решения (т.е. опростяването на процедурите по взимане на решения, които несъмнено могат да бъдат доста бавни и скъпи). Те предпочитат колективизма пред индивидуализма, социалното партньорство и корпоративизма пред класическата демокрация. Съвсем очевидно е също така на коя страна застават европеистите в спора за важността на различните постдемократични „изми“, например мултикултурализъм, феминизъм, екологизъм, хомосексуализъм, НПОизъм и т.н.

Можем да заявим също така, че в процеса на взимане на решения на наднационално ниво европеистите искат да се отърват от политиката (тъй като мечтаят за създаването на аполитично общество) и да въведат система, която да бъде лесна и неконтролируема. Ето защо защитават толкова пламенно пост-демокрацията и се усмихват снизходително на старомодните привърженици на демократичния процес и някогашната „политическа“ политика. Тъй като самите те са (и искат да продължат да бъдат) далеч от гражданите, тъй като не виждат тези граждани и нямат пряк досег с тях, те имат нужда от различни колективи, групи и групички, с които да общуват. Ето защо им харесва толкова корпоративистичната концепция за социалните партньорства, ето защо искат едър бизнес и големи синдикати, ето защо са им е толкова мила ролята на балансьор, описана от Гълбрайт (това, разбира се, само на макрониво и без никаква връзка с пазара, който функционира на микрониво). Тъй като не искат да попадат под строгия контрол на гражданите, за тях е удобно да контактуват с разни неправителствени организации, които – или поне те така се надяват – им предлагат заместител на онази легитимност, от която иначе са напълно лишени.

Европеизмът по презумпция посреща с отворени обятия всичко ново, уж прогресивно, нетрадиционно и неконсервативно. Ето защо обожава феминизма, хомосексуализма, мултикултурализма и други подобни възгледи, които рушат вековните европейски културни и цивилизационни устои. Макар и късогледо и повърхностно, европеистите все пак вече са разбрали, че всички тези движения им помагат да постигнат целите си, без същевременно да ги принуждават да понасят последствията от едно или друго действие. Пък и така или иначе дългосрочните последствия не са особено интересни за тях.

Европеизмът по своята същност е нелиберален възглед, като тук използвам думата „либерален“ в първоначалното й европейско (а не в днешното й американско) значение.

4. Външна политика и международни отношения

Европеистите не харесват особено „вътрешната политика“ (само защото тя е подложена на много по-строг демократичен контрол) и по тази причина налагат процес по взимане на решения на наднационално ниво, при който няма никаква демокрация. Харесва им да мислят на едро, в световен, геополитически мащаб, и затова произвеждат една след друга всевъзможни международни – или пък наднационални – организации. Преди шестдесет години в прочутото си есе „Интелектуалците и социализмът“ Фридрих фон Хайек описва изключително убедително как подобни хора се стремят да се доберат до някоя длъжност (обикновено добре платена) в подобни организации. Усилията да се освободят политиката и политиците от демократичната „отчетност“ са една от основните цели на европеистите. Те не са единствените, но съм убеден, че в цялата история на човечеството едва ли има друг пример за успешно осъществяване на подобни стремежи като създаването на ЕС.

Ето защо европеизмът застава зад лозунга „по-малко национални държави, повече интернационализъм“, ето защо европейците последователно отъждествяват националната държава с национализма, защитават мултикултурализма и принципа на деасимилация и държат гражданството да се денационализира. Ето защо се създават и субсидират пан-европейски политически партии. Ето защото чакат раждането на европейската идентичност и на европейския „народ“ и искат да изградят нещо като „европейско братство“. Ето защо защитават и някакъв абстрактен универсализъм на правата и се стремят към един хомогенен, „безкофеинов“ свят. Ето защо намекват, че съществува нещо като „колективна душа на Европа“.

Европа никога не е била политически единна в миналото си – тя по-скоро е представлявала някакво общо пространство за духовен и културен живот, така че според мен тези аргументи и амбиции на европеистите са просто маска – красиви думи, с които се прикриват доста земни иначе интереси. Най-важният от тях е премахването на държавата като незаменим гарант на демокрацията, като основна политическа единица за една демократическа система (за разлика от всевъзможни райхове, империи, съюзи и лиги), като единствена подлежаща на смислена организация арена на политическия живот, като най-голямата възможна, но същевременно и най-малката разумна основа за политическо представителство. Европеизмът е опит за създаване на един прекрасен нов свят, почти като този на Хъксли, в който ще има розови сънища, но не и свобода и демокрация.

Освен това О’Съливан твърди, че за разлика от междудържавното сътрудничество наднационалните институции на европеистите „обикновено пораждат съперничество със самото си съществуване, дори никой да не цели съзнателно подобно нещо“ (стр. 40), и то съперничество най-вече спрямо САЩ – или, иначе казано, антиамериканизъм. Вместо да работи за атлантизма, т.е. за хармонични действия от двете страни на Атлантика, европеизмът активно развива точно обратната тенденция. „Континенталното“ мислене води и до налагането на друга погрешна идея – а именно, че конфликтът между Запада и исляма е просто прелюдия към неизбежния сблъсък на цивилизациите. Наднационалните амбиции водят до подобни резултати заради самата си същност. Съществуването на една силна Америка не може да бъде причина за обединението на Европа.

5. Общи философски позиции на европеизма

Европеизмът основава общия си светоглед не на скромната еволюционна вяра в спонтанния ред, а на една радикално конструктивистка позиция. Пословичното виждане на Мизес и Хайек, че светът е (и трябва да бъде) резултат от „човешко действие“, а не от „човешки план“ е точно обратното на възгледите на европеистите. Те не вярват в спонтанната, нерегулирана и неконтролирана човешка дейност. Те вярват на подбрани (а не на избрани) хора, вярват на самите себе си и на онези, които самите те са си харесали. Вярват във вертикално структурирано и йерархизирано човешко общество –нещо като алфа-плюсовете от елита и епсилоните от прислугата, родени от въображението на Хъксли. Те искат да мислят, планират, регулират и администрират вместо другите, защото едни хора (самите те) знаят всичко, а други не знаят нищо. Мислехме си, че след рухването на комунизма подобни настроения са останали завинаги в миналото. Нищо подобно – те отново са около нас. Европеизмът е поредната утопия, и то, мисля аз, изключително наивна и романтична утопия.

Кои са „строителите“ и защитниците на европеизма?

Европеизмът е продукт на елитите – на хората, които не искат да ходят на работа от осем до пет от понеделник до петък – пък и изобщо да имат някаква нормална работа. Той е рожба на хора, които искат да управляват, да дават насоки, да налагат на другите „законодателни“ рамки. Такива са политиците и свързаните с тях бюрократи, както и интелектуалците-общественици (т.е. онези от тях, които се подвизават в публичното пространство и по медиите), които обикновено гравитират около политиците. Ето ви една голяма група хора в публичната сфера, която „много прагматично“ се възползва в най-висша степен от всичко, до което може да се добере благодарение на положението си, и която:

– иска да си гарантира трайно привилегирован статус и свързаните с него блага;

– иска да се изолира от контрола на електората, от общественото мнение и от стандартните демократични механизми;

– иска – чрез сложните и непрозрачни процедури за взимане на решения, утвърдени с правото на общността, както и с непреодолимата дистанция между институциите и обикновения гражданин – да не носи никакви последствия от своите решения и да не отговаря за разходите (в най-широк смисъл), с които натоварва гражданите и отделните страни-членки.

Поради самото наличие на наднационални структури политиците-европеисти са откъснати от електората си. Те обикновено се оправдават с разни наднационални ангажименти или пък с твърдението, че не можели да разочароват колегите си в Брюксел. На срещите на върха винаги се изненадвам колко близки са помежду си участниците в тях, колко сходни са интересите им и колко голяма нужда имат едни от други – и нищо чудно: някои от тях се познават от много, ама много дълго време. (Десетте нови страни-членки внесоха известен свеж полъх, но и техните представители много бързо ще станат част от клуба.) „Непоносимата лекота на битието“ – термина дължим на Кундера, – изтъкана от живот в петзвездни хотели, от полети с луксозни чартърни самолети, от срещи в пищни замъци (и тук не говорим само за президенти или министър-председатели, а за целия им огромен екип) създава за тези хора един отделен свят, който се различава коренно от света на онези, от чието име толкова често претендират да говорят.

Сред европеистите са и европейските топ-бюрократи (а благодарение на бюрократичните закони – и мнозина бюрократи от по-ниските нива), които упражняват огромно влияние върху политиците. Именно те подготвят документацията, която политиците четат в самолета на път за една или друга среща. Документите са толкова много, че политикът волю-неволю трябва да разчита на работата на тези хора. Огромното мнозинство предложения и решения са плод на срещите на заместник-министрите, на шефовете на отдели в министерствата, на експерти, консултанти и посланици, без каквото и да било участие на политици на изборни длъжности. Всичко това е раздуто до абсурд от огромното количество европейски агенции, при които детайлите – а именно в детайлите обикновено се крият проблемите – изобщо не могат да бъдат обхванати.

Европеисти са и интелектуалните спътници на този елит, за които светът на европеизма е един вид рай. Тъкмо там те се сдобиват с власт, за която не биха могли и да сънуват в собствените си страни (вж. моята лекция „Интелектуалците и социализмът“ на http://www.klaus.cz).

Тези три групи хора формират една почти непобедима коалиция от интереси, която няма достоен противник в хетерогенната и обширна територия на Европа, в която има толкова много различни тенденции. Съществува обаче едно мълчаливо мнозинство, което е убедено, че всичко това никак не е правилно; само че то не може да се организира, и за разлика от европеистите има нормална работа, която трябва да върши, като при това държи да продължи да го прави – поради което и няма излишно време за губене. Това мнозинство днес е принудено да се отбранява. Нещо повече – европеистите, както често става в човешката история, са успели да представят себе си като въплъщение на човешкия прогрес, а всички останали – като застъпници на невежеството и обскурантизма, което е невероятен трик.

Последствията от всичко това се свеждат до една стандартна схема: гласовито, изключително мотивирано малцинство без официална организация, чиито членове все пак се срещат и си говорят помежду си, срещу едно разпръснато мнозинство без общи интереси, което изобщо не разбира за какво става въпрос. Освен това въпросното малцинство смята, че целият процес на обединение просто ще добави това-онова към ежедневния му живот. За съжаление обаче това няма нищо общо с истината: процесът на обединение всъщност е революционна промяна.

Заключение

Вече заявих, че процесът на обединение е революционна промяна – и наистина го мисля.

Знам, разбира се, че европеизмът има твърд и мек вариант и че далеч не всичките му привърженици приемат с готовност твърдия курс. Те обаче не подозират, че всъщност проправят именно неговия път и подготвят обществеността за пълноценното му осъществяване.

Знам също така, че европеизмът не е някакъв обещаващ „трети път“ (вж. речта, която произнесох във Ванкувър на конференцията на „Mont Pelerin Society“, озаглавена „The Third Way and Its Fatal Conceits“, публикувана в книгата On the Road to Democracy, National Center for Policy Analysis, Dallas 2005, стр. 173–178), тъй като пътищата са само два – и европеизмът е част от втория.

И накрая: знам колко голяма е силата на възгледите и интересите, насочени в една и съща посока, независимо от второстепенните различия помежду им.

Превод от английски: Петьо Ангелов

септември 3, 2013
X