Марксистко-ленински режими

Никой идеологически светоглед в човешката история не е предизвиквал по-многобройни масови убийства от тези, извършени от правителствата на режимите, чувстващи се задължени на марксизма, съответно на научния социализъм. Дори и след станалите през 1945 известни факти за престъпленията на Хитлерова Германия и почувствания от световната общественост ужас от тях, „комунистическите еднопартийни правителства са извършвали 4,5 пъти по-често и многократно по-големи масови убийства, отколкото всички други авторитарни режими““ (Fein, 1993, 79-88).

Все още не е възможно да бъдат представени що-годе точни данни за престъпленията на марксистко-ленинските режими. За жертвите в СССР от 1917 до 1991 има подробно аргументирани изчисления, които подлежат на целенасочен критичен анализ. Предполагаемите жертви са 60 милиона души (Rummel, 1990; 1991; 1994; 1995; 1996). Много по-високи са цифрите, споменавани от руски емигранти. Солженицин (1974) твърди, че жертвитена болшевишкия режим само за периода 1918-1956 са 66 милиона. Френски автори (Courtois et al.,1997) считат за реалистични едва 35 милиона жертви. Малката група на професионално занимаващи се със сталинизма изследователи оповестява на научна сесия по проблемите на сталинизма, ГУЛаг и масовите репресии, състояла се в Хамбургския Институт по социални изследвания през февруари 1998, че едва 25 милиона жертви са сравнително сигурно доказани.

Това отговаря точно на т.нар. от Румел (1996, 82) т.нар. „rock bottom““, т.е. минимално число от 24 063 000 жертви, която може лесно да се обоснове. При споменаването на тази минимална цифра учените обаче бързат да отбележат, че не всички архиви били достъпни, че много често липсвали или били унищожени огромни количества данни и документи, че за много масови чистки и изкуствено създаден глад никога не се е водила отчетност. По този начин поне засега приеманата от повечето изследователи горна граница става невероятно разтеглива, така че тя ще се движи между 30 и 60 милиона, като застъпниците на горната, респективно долната граница, ще трябва детайлно да се обосновават.

Горната граница не може просто да се занижи, както напоследък често се изисква. Но от друга страна тя не бива да се представя и като доказана величина. Не може да се очаква да се сдобием когато и да било с гарантирано окончателни данни. Съдбата на тоталитарните геноцидни режими се състои в това за техните престъпления не само да се напомня, но те и да се преувеличават, тъй като мерките за тяхното засекретяване практически изключват възможността точната истина да излезе наяве с по-късна дата.

Предлагам за сравнение три нови статистики на историци за жертвите на марскистко-ленинските режими за сравнение:

A: Изчисления за мега-убийства („“демоцид““) на по-важните марксистко-ленински режими между 1917 и 1987 чрез различни техники на избиване, без война (според Rummel 1996, допълнени от автора*):

СССР 1917-1987

61 911 000

НР Китай 1949-1990, вкл. Мао преди 1949

38 702 000

Червени кхмери в Камбоджа 1975-1979

2 035 000

Етиопия 1974-1991

2 000 000

НР Виетнам 1945-1987

1 678 000

Северна Корея след 1945

1 663 000

НР Полша (вкл. депорт. убийства 1945)

1 400 000

Титова Югославия 1941-1987

1 072 000

Чехословакия (вкл. депорт. убийства от Судетската област 1945)

238 000

Югославия/Сърбия на Милошевич

1990-1996

150 000

Сума:

110 841 000

* Според актуално изследване на историка Бекер (Becker 1998), жертвите в Китай през периода 1958-1961 са поне 20 милиона повече, отколкото в изводите на Румел. С това СССР и НР Китай се изравняват начело в класацията.

B: Изчисления за мега-убийства на по-важните марксистко-ленински режими и революционни движения между 1917 и днес посредством всички техники на избиване без война според Куртоа (Courtois 1997):

НР Китай след 1946 (44,5 до 72 милиона)

58 000 000

СССР (без цифрите на Румел за жертвите в ГУЛаг)

35 000 000

Северна Корея

2 000 000

Червените кхмери Камбоджа (1,3 до 2,3 милиона)

1 800 000

Aфрика (преобл. Менгисту/Етиопия 1974-1991)

1 700 000

Афганистан

1 500 000

НР Виетнам

1 000 000

Източна Европа

1 000 000

Латинска Америка

150 000

други

10 000

Сума:

112 160 000

C: Мегамасови убийци (с над 1 милион жертви) през ХХ век (Марксистите са с курсив), след 1994 разширени от автора:

Йосиф Сталин * (СССР)

42 672 000

Mao Цзедун **

(НР Китай и револ. вр. преди 1949 )

37 828 000

Адолф Хитлер

(Националсоциалистическа Германия)

20 946 000

Чан Каиши (Китай)

10 214 000

Владимир Ил. Ленин (СССР)

4 017 000

Т. Хидеки (императорска Япония 1941-1945)

3 990 000

Пол Пот (Камбоджа)

2 397 000

Менгисту Хайле-Мариам

(Етиопия 1977-1991)

2 000 000

Я. Кхан (Пакистан 1971)

1 500 000

Тито (Югославия и партиз. дв.)

1 172 000

* Жертвите на Сталин според различни историци са между 20 и 40 милиона.

** С допълнителните 20 милиона жертви на Мао за периода 1958-1961 по Бекер (Becker 1998), Мао би бил най-големият убиец на ХХ век.

Все още не е достатъчно добре изяснено (не само за широката общественост, но и за редица изследователи), защо марксистко-ленинистките режими са убивали така поголовно. Понятия като диктатура, тоталитаризъм, деспотизъм, водачи-психопати и т.н., служат по-скоро за прикриване на съществуващата безпомощност, отколкото за обяснение. Не е възможно до безкрайност да избягваме изясняването на количествено най-мащабните демоциди в историята. Точно поради това тази книга поема риска да направи нещо в тази посока. (Срв. също Heinsohn, 1998).

Относително лесно могат да се разберат жертвите при революционните акции, съответно при преврати и при нарастващата власт на режимите. В същността си те не се различават от останалите случаи, при които на власт идва диктатура или тоталитарна власт. Националните малцинства, проявяващи евентуална склонност да останат верни на произхода си, се депортират или избиват на място. Така мотивираните масови изтребления всяват достатъчно страх сред мнозинството живеещи в такива режими, за да пресекат всяко желание за съпротива. От само себе си се разбира,че към жертвите, нужни за спечелването и опазването на властта, трябва да прибавим и онези от собствения идеологически лагер, показали намерение да поемат по друг път към върха, или замислящи издигането на други личности начело.

В тази област следователно не съществуват специфични марксистки снования за демоцидни убийства. В революционната мотивация при марксизма-ленинизма не проличава само стремежът на лишени от наследство синове, съответно на честолюбив алтернативен аристократичен елит, да заеме силни властови позиции. Специфична за марксистите е увереността, че необходимото премахване на собствеността, дори чрез болезнени мерки, ще умножи благосъстоянието на обществото и нацията. Този техен принцип е изцяло марксически и се вписва в готовността за домогване до властта чрез убийство.

[Марксистите се придържат към Маркс, който в том първи на Капиталът определя насилието като „… акушерът, който помага на всяко старо общество да се освободи от бременността на нещо ново““. Така то – насилието – се превръща в естествен законов елемент на историческия процес: то е исторически факт, а не етичен проблем] (von Borries 1971, 560).

И така, притегателната сила на марксизма не се състои в простата му жажда за власт, а в облеченото в научна форма обещание за богатство чрез равнопоставеност на всички, за което е дошло историческото време. Научният социализъм идентифицира собствеността като причина за бедността и неравноправието. След отстраняването на собствеността продуктивните сили би трябвало да се развихрят и всички „извори на богатството да бликнат”(Маркс) Това икономическо учение поне на теория не можа да бъде убедително оборено от другите, отричани като „буржоазни”, школи. По онова време и „буржоазните учения” точно както марксизмът смятат парите за обикновено средство за размяна, а загубата, подлежаща на изравняване чрез лихва, за нещо загадъчно.

В обещанието на научния социализъм за забогатяване се съдържа претенцията за създаване на нова етика, която да превъзхожда юдейската – възприета и от християнството – святост на правата. Така в светлината на обещаните от научния социализъм нови норми и нов обществен ред, премахването на легитимните до онзи момент норми на човешки взаимоотношения изглежда повече от основателно. Голяма част от високата готовност за извършване на масови убийства при марксистко-ленинските движения и режими израства от увереността, че умъртвяването на милиони ще доведе, според обещанието на теорията, със сигурност до освобождението на милиарди. На 18 август 1919 болшевишкият вестник „Червен меч““ пише: „Ние имаме един морал. Нашият хуманизъм е абсолютен, защото се основава на желанието да се премахне всяко потисничество и всяка тирания. На едно съществуване, белязано от необходимостта да те повалят на земята и да свършиш в канавката, се противопоставя безгрижен живот в охолство за целия народ. На нас ни е позволено всичко, защото първи в историята на човечество издигам меч не за да подчиняваме и да поробваме, а в името на свободата и за премахването на робството. Ние не водим война срещу единични личности, а искаме унищожението на буржоазията като класа““ (Shub 1962, 379).

Тъй като марксизмът обещава забогатяване Тук и Сега, то няма нищо общо с обичайната измама на елитарно свещеническо съсловие, което в името на едно неподлежащо на проверка спасение след смъртта изисква за себе си още в сегашното битие значително материално подсигуряване. Убеждението, че социалистическото общество е изпреварило в развитието си с цяла епоха изградените върху частната собственост експлоататорски общества, се насажда в марксистко-ленинските страни още в началното училище, при това с вълнуваща научна гордост. Това убеждение е съпроводено с убедеността, че по ниво на благосъстояние и по технологично развитие социализмът много бързо ще остави зад себе си упадъчните капиталистически общества.

Една многобройна основна група жертви стават собствениците, което не е изненадващо. При премахването на собствеността загиват от 40 до 50 милиона собственици, като най-много са селяните. Това т.нар. класово ориентирано масово убийство започва формално с изявлението на Ленин през декември 1917, че ще постави гражданско-либералната Кадетска партия извън закона, и по този начин ще легализира избиването на членовете й (немският наследник на Енгелс, социалистът Карл Кауцки, симпатизирал на меншевиките, пише за това още през 1919).

Втората голяма група геноцидни жертви в марксистко-ленинските режими представляват гражданите, изискващи или поставящи под въпрос обещаното от научния социализъм богатство. До последния ден на системата те ще бъдат терорирзирани и унищожавани в лагери чрез принудителен труд в гигантски мащаби. „Къде са тези широко бликнали извори на благосъстояние?““, би бил основният неизказан или плахо задаван въпрос на всички марксистки възпитаници. На него има минимум четири възможни отговора:

(1) Да се признае, че е приета една погрешна икономическа теория, привържениците на която са заблуждавали милиони; че към проклетата от теорията собственост принадлежи и лихвата, чието осигуряване гарантира превъзходната икономическа динамика на собственическите общества. Това би означавало обаче да се признае, че унищожаването на собствеността би се отразило върху благоденствието на обществото, по същия начин, по който демонтирането на мотора от един автомобил върху скоростта му. Подобна критика на собствената система и учение отвътре е невъзможна, понеже по време на диктатурата в страната и в партията отдавна се е формирал и легитимирал властови елит, който никога не би се лишил доброволно от придобитите привилегии, комфорта и силата. Трудности възникват и от обстоятелството, че гласът на критиците на марксизма не се чува дори сред западните икономисти. в редиците на гражданските икономически учения на запад в първите (Heinsohn/Steiger 1996; Heinsohn 1998)…..(пропуснат текст до втора колона на стр.249)

(2) Питащите за „изворите на богатство за всички““ могат да бъдат накарани да замълчат като просто бъдат убити. Това обяснява голяма част от огромните числа жертви в марксистко-ленинските режими. Чистките в самите комунистически партии и премахването на фракциите и на симпатизиращите на Запада техни членове са в редица случаи акции срещу хора от собствените редици, които започват да изказват съмнения в учението поради липсата на обещаните блага и богатството, които е трябвало след премахването на собствеността да станат достояние на всички.

(3) Питащите за „изворите на богатство за всички““ може да се успокояват с твърдението, че липсата се дължи на саботьори: „Ако нямаше толкова много вражески сили, които да спират и саботират прилагането на гениалното икономическо учение, отдавна щяхме да сме се приближили до стандарта на живот, който то обеща „“. На предполагаемите или набедени саботьори, рушители на общото благо, се пада друга голяма част от жертвите в марксистко-ленинските режими.

(4) Накрая е възможно настояващите да получат своя дял от благата на комунизма и протестиращите срещу липсата им, да бъдат принудени да участват в производството им, като по този начин се превърнат в жертва на друг широко разпространен в азиатския и съветския марксистко-ленински режими метод на унищожение – а именно „държавното робство““ (Coudenhove-Calergi 1939), и съответно унищожението чрез наказателен труд (Herling 1951; Carlton 1955; Dallin/Breslauer 1970): „Ти така или иначе няма да доживееш забогатяването на мнозинството, но ние все пак ще те употребим, за да поддържаме измамата на едно обляно в твоята кръв „чудо““. Това би бил един от предполагаемите отговори, който партийната власт би дала на достойните за съжаление питащи и търсещи благата на комунизма.

Резонен е въпросът дали унищожението чрез наказателен труд в архипелага ГУЛаг и неговите паралелни системи в останалите комунистически държави не трябва в редица случаи да се тълкува като опит да се произвежда чрез затворнически труд в единични случаи онази свръхпродукция на минимално цени, на която може да се етикета на обещаното превъзходство над капитализма, което за ужас на своите апологети системата просто не съумя да постигне.

Катедралоподобните станции на метрото, каквито никой посетител в Париж или Лондон не беше виждал, проектите за полети в космоса, на ракети, които в надпреварата с омразните капиталистически страни трябва да бъдат много по-големи, мощни и бързи, канали на Бяло море на СССР, строени с наказателен труд посред зима, от която дори шведи и канадци се плашат, поддържат лъскавата фасада на научния социализъм. Фактът, че числото на затворниците, които с цената на живота си изпълняват подобни нечовешки задачи, е десет до двадесет пъти по-високо от числото на обикновените добре платени и осигурени работници по аналогични обекти в капиталистическите страни, се прикрива старателно от собственото население и от чуждите наблюдатели.

Обречените на наказателен труд в ГУЛаг милиони хора в разцвета на силите се изпращат хладнокръвно – толкова тайно и организирано, че и антикомунистите на Запад не разбират гигантските размери на това злодеяние.

Когато фактите за чудовищните престъпления стават известни, западните марксисти по примера на източните извършители арогантно ги оправдаят с „ нуждата от освобождаване на производителните сили „.

Те се оказаха икономически не по-малко неподготвени както от идеологическите си другари на власт на изток, така и от своите „буржоазни” конкуренти-икономисти, за да определят откъде идва големият растеж на капиталистическите икономики, които бяха постоянен трън в очите на комунизма.

За разлика от тях, въпреки краха на комунистическите режими след 1989, немалко западни интелектуалци-марксисти и днес упорито продължават настойчиво да вярват в „принципното“ превъзходство на комунизма, а също така се надяват на нов шанс за реализация. С това опасността от потенциални демоцидни престъпления в името на нови практически опити да се реализира „доброто“ учение на комунизма, за съжаление остава.( Rummel 1990; 1991; Courtois 1997; Becker 1998).

Преевод: Весела Илиева

_______________________

Проф. Гунар Хейнзон е немски социолог и демограф, бивш председател на Института „“Рафаел Лемкин““ при университета в Бремен, изследовател на престъпленията на комунистическите режими

февруари 10, 2014
X