Либерализъм през новото хилядолетие

Марио Варгас Льоса (1936 – ) е перуански писател, драматург, литуратурен критик, един от най-значимите съвременни испаноезични творци. Наричат го „най-известният писател в политиката”. Притежава библиотека с 18 000 тома и вярва в силата на думите:”Мисля, че най-важният ефект от литературата е, че създава свободни, независими, критично насторени граждани, които не могат да бъдат манипулирани”.
Писателската кариера на Льоса започва през 1959 г. Същата година Льоса се установява да живее и твори в Париж, но сюжетите на повечето му книги са от Перу. В своя първи сборник с разкази Льоса използва авангардни техники, за да създаде един естетически паралелен свят, но въпреки това следва традицията на социален протест срещу политическата корупция, мачизма, расовите предразсъдъци и насилието. Докторската му дисертация(1971) е върху творчеството на Габриел Гарсия Маркес, друга негова известна критическа книга е посветена на „Мадам Бовари” на Флобер. Сред най-известните му книги са „Леля Юлия и сценариста”, „Времето на героя”, „Разговор в катедралата”.
През 1977 г. Льоса е избран за президент на Международния ПЕН клуб. През 1990 г. е консервативен кандидат-президент на Перу. По време на кампанията си акцентира върху нуждата от свободен пазар, приватизация, свободна търговия,и най-вече върху широкото разпространение на частната собственост. Тогава това звучи кощунствено в Перу.

Това есе на Льоса е публикувано на сайта на Института Кейто – www.cato.org и включено в сборника “Либерализмът:идеи за свободно общество”, Издателство на НБУ,София, 2007

Именно либерализмът, повече от която и да е друга доктрина, символизира всичко онова, което свободата е постигнала в дългата история на човешката цивилизация.
Нека да славим постиженията на либерализма с радост и ведрост, но да не се възгордяваме с тях. Трябва да си даваме сметка, че колкото и забележителни да са успехите на либерализма досега, много по-важно е какво остава да се направи. Още повече че тъй като нищо в човешката история не е нито гарантирано от съдбата, нито вечно, напредъкът, постигнат през последните години от цялата култура на свободата, не е необратим. Ако не умеем да я защитаваме, културата на свободата може да изпадне в застой или да бъде потъпкана от силите на авторитарния колективизъм и атавистични родовообщинни амбиции. Надянали новите маски на национилизма и религиозния фанатизъм, тези сили се оказаха още по-боеспособни от комунизма, след като поеха неговата роля на противник на демокрацията.

За либерално мислещите хора най-важното събитие на миналия век беше поражението, което претърпя голямата тоталитарна офанзива срещу културата на свободата. И фашизмът, и комунизмът, всеки на свой ред, поставяха под заплаха оцеляването на свободата. Те вече принадлежат към мрачната история на насилия и неописуеми престъпления спрямо човешките права и здравия разум и няма признаци, че в близко бъдеще могат да се възродят от пепелта. Фашизмът, разбира се, все още намира почва тук-там по света.Съществуват и анахронични останки от големия архипелаг на Марксизма, представен днес от чучелата на Куба и Северна Корея. Но такива комунистически или фашистки издънки не представляват сериозна алтернатива, още по-малко значителна заплаха, на демократичния избор.

Светът изобилства от диктатури, но не може да се отрече, че за разлика от големите тоталитарни империи те нямат онзи ореол на спасители на света, нито претенциите на политически обединители. Много от тях, подобно на Китай, се опитват да съчетаят монолитната политика на еднопартийна държава с пазарна икономика и частна инициатива. В големи райони на Азия и Африка, главно в ислямски общества, се възродиха фундаменталистки диктатури, които върнаха тези страни към варварски примитивизъм, особено по отношение на жените, образованието, информацията и основните граждански и морални права. Но каквито и ужаси да стават в Афганистан, Судан, Иран, те не представляват сериозна заплаха за културата на свободата: изостаналостта на идеологията, която проповядват, обрича тези режими на пълно изоставане в състезанието на модерния свят – високоскоростна надпревара, в която свободните страни отдавна вече имат решително предимство.

Независимо от мрачната география на упорити диктатури, либералите имат достатъчно основания да се гордеят с постиженията си през последните десетилетия. Културата на свободата е завладяла вече широки територии в Централна и Западна Европа, Югоизточна Азия и Латинска Америка. За пръв път в историята на Латинска Америка най-сетне граждански правителства, рожби на повече или по-малко свободни избори, са на власт в почти всяка страна. (Изключение правят Куба с неприкритата си диктатура и до неотдавна Перу с по-завоалирана диктатура.) Още по-забележително е, че тези демокрации вече прилагат – кога с повече скърцане със зъби, отколкото с ентусиазъм, кога по-неловко, отколкото умело – пазарна политика или поне политика, която е по-близо до свободната икономика, отколкото до популистичния интервенционизъм и централизъм, традиционно характерни за икономическата политика на правителствата на този континент.

Най-същественият елемент на тези промени в Латинска Америка навярно не е количеството и качеството. Макар все още нерядко да се чува как разгневени интелектуалци, загубили работата си при провала на идеологията на колективизма, обвиняват за всичко неолиберализма, техният вой напомня за този на глутница вълци към луната. От единия край на Латинска Америка до другия, поне засега, съществува стабилен консесус в полза на демократичнта система и против диктаторските режими и утопиите на колективизма.

При все че този консенсус е по-ограничен що се отнася до икономическата политика, латиноамериканските правителства са приели безусловно либералната икономическа доктрина. Някои правителства се свенят да го признаят, а други прикриват истинските си пристрастия, като Тартюф, с реторически изблици срещу неолиберализма. Те обаче нямат друг изход, освен да приватизират бизнеса, да либерализират цените, да отворят пазарите, да се опитат да контролират инфлацията и да положат всички усилия за интегриране на своите икономики в международните пазари. От собствен горчив опит те се убедиха, че в съвременната икономическа заобикаляща среда е равностойно на самоубийство, ако някоя страна не следва тези основни икономически принципи. Или, казано по-малко зловещо, таква страна се обрича на бедност, упадък и дори разпадане.

Много представители на латиноамериканската левица прозряха това и от непримирими противници на икономическите свободи станаха поддържници и дри разпространители на мъдрото откровение на Вацлав Хавел: „При все че сърцето ми е вляво от центъра, винаги съм съзнавал, че единствената икономическа система, която работи, е пазарната икономика. Само тя води към благоденствие, защото само тя отразява естествените закони на живота.”

Тези признаци за напредък са важни и представляват историческо потвърждение на либералната теория. Те обаче в никакъв случай не оправдават застоя, защото една от най-съвършените и редки истини за либерализма е, че не съществува исторически детерминизъм. Историята не е написана, за да отрича по-нататъшни промени. Историята е дело на хора и така, както хората могат с правилни действия да движат историята към напредък и цивилизация, те могат да правят и грешки и поради някакви убеждения, апатия или страх да допуснат историята да доведе до анархия, мизерия, мракобесие и варварство. Културата на демокрацията може да печели нови победи и да укрепи постигнатия напредък. Или може да гледа как територията й се смалява и изчезва, подобно на шагреновата кожа на Балзак. Бъдещето зависи от нас – от нашите идеи, от това, кого избираме да ни управлява и какви решения взимат онези, които сме поставили на власт.

За либералите войната за тържеството на свободата в историята е интелектуална борба, сблъсък на идеи. Съюзнците спечелиха войната срещу Оста, но военната победа само потвърди превъзходството на онзи мироглед за човека и обществото, който се отличава с широта, яснота, плурализъм, толерантност и демократичност, над тесногръдието, ограничеността, расизма, дискриминацията и мрака. Рухването на Съветската империя пред Западната демокрация потвърди аргументите на Адам Смит, Алексис де Токвил, Карл Попър и Исая Бърлин относно Отвореното общество и свободната икономика и опроверга пагубната арогантност на идеологии като тези на Карл Маркс, В.И.Ленин и Мао Цзедун, които бяха убедени, че са успели да разнищят неумолимите закони на историята и са намерили вярното им тълкувание с пролетарската диктатура и икономическия централизъм. Не бива да забравяме, че Западът постигна своята победа над комунизма в момент, когато точно западните общества страдаха от комплекси за малоценност, защото като нормални общества те не изглеждаха особено „сексапилни” на фона на фойерверките, които пускаха над света уж-безкласовите общества на неговата комунистическа половина.

Днес защитниците на либералната идея няма нужда да водят толкова тежка борба като техните учители и предшественици. В онази битка философията на централното планиране, полицейските държави, еднопартийните режими и контролираните от държавата икономически системи имаха на своя страна империя, въоръжена до зъби, както и гигантска пропагандна машина, която пръскаше заблуди в сърцето на демокрацията чрез своята „пета колона” от интелектуалци, прелъстени от социалистическата идея.Днес борбата, която трябва да подкрепим, не е вече срещу тоталитарни „мислители” като Маркс или интелигентни социалдемократи като Джон Мейнард Кейнс, а по-скоро срещу едни стереотипни и карикатурни идеолози, които се опитват да внесат съмнения и объркване в лагера на демокрацията с тактиката на непрестанни набези от окопите им срещу набедения за чудовище противник, на когото са залепили етикета “неолиберализъм”. Битката, която водим, е и срещу едни апокалиптици, нова порода скептици. Вместо да влязат в аргументиран спор с културата на демокрацията, както направиха Дьорд Лукач, Антонио Грамши и Жан-Пол Сартр, тези апокалиптици се задоволяват с това да я отричат, като ни уверяват, че истинска демокрация не съществува, а ние се занимаваме с някакви си измислици, зад които се таи призракът на деспотизма.

От тези екземпляри ще се занимая тук с една емблематична фигура – тази на Робърт Каплан. В едно много предизвиканелно есе той твърди, че противно на оптимистичните очаквания за възход на демокрацията след смъртта на марксизма в Източна Европа, човечеството всъщност се движело към бъдеще, доминирано от авторитаризъм. В някои случяи той щял да бъде отявлен, а в други – маскиран с институциите на гражданско или либерално управление. Според Каплан тези институции щели да бъдат само декоративни. Истинската власт била – или съвсем скоро щяла да се окаже – в ръцете на гигантски международни корпорации, собственици на технологии и капитал, които били вездесъщи и над-териториални и следователно напълно безнаказани в своите действия.

„Аз твърдя, пише той, че демокрацията, която насърчаваме в много бедни части на света, е част от целия процес на трансформацията към новите форми на авторитаризъм. Както и че демокрацията в САЩ е заплашена повече от когато и да било, при това от не съвсем идентифицируми сили. Между многото бъдещи режими, специално нашият може да прилича на олигархиите на древна Атина и Гърция повече, отколкото на сегашното правителство във Вашингтон.”

С особен негативизъм се отличава неговият анализ на вероятността демокрацията да пусне корени в развиващия се свят. Според Каплан всички усилия на Запада да наложи демокрация в страни, които исторически не са имали демократични традиции, са се провалили, и то със страшни последици. Някои от тях са имали и висока цена, като например в Камбоджа, където 2 млрд. долара, вложени там от международната общност, не са донесли и един милиметър напредък в законността или свободата на древното царство Ангкор. Подобни усилия в страни като Судан, Алжир, Афганистан, Босна, Сиера Леоне, Конго, Мали, Русия, Албания и Хаити, са довели до хаос, граждански войни, тероризъм и надигане на свирепи тирании.

Със същото пренебрежение гледа Каплан и на процеса на демократизация в Латинска Америка. Според него фактът, че първата е минала през отявлената диктатура на Аугусто Пиночет, а втората – през по-прикритата диктатура на Алберто Фуджимори, е гарантирал стабилността в тези страни. За сравнение така нареченото “върховенство на закона” не може да гарантира стабилност нито в Колумбия, нито във Венецуела, нито в Аржентина или в Бразилия. По негово мнение слабите граждански институции, необузданата корупция и астрономическите размери на неравенството създават условия за унищожителния удар, който ще дойде от „милиони слабо образовани и стихийно урбанизирани обитатели на претъпкани гета, които не усещат почти никаква полза от западната парламентарна система”.

Каплан твъди, че като разсъждава реалистично, стига до заключението, че демокрацията и Третият свят са напълно несъвместими. „Социалната стабилност е резултат от съществуването на средна класа. Не демокрациите, а авторитарните системи, включително монархиите, създават средната класа.” Той дава за пример азиатски страни в Тихоокеанския басейн – главно Сингапур на Ли Куан Ю, както и Чили на Пиночет. Макар да не го споменава, би могъл да добави и Испания на Франко. Според него съвременните авторитарни режими, които създават средни класи и правят демокрацията възможна, са Китай на „пазарния социализъм” и Перу на Фуджимори – вонна диктатура с марионетна гражданска власт за лице. Такива модели на развитие дава той за пример като творци на „благоденствие от най-долна мизерия”. Според Каплан изборът в развиващия се свят не е „между демократи и диктатори”, а между „лоши диктатури и малко по-добри такива”. Ето защо, смята той, „Русия може би се проваля тъй като в известна степен е демокрация, а Китай успява, защото не е”.

Отделих място да представя неговите аргументи, защото Каплан изрича на глас нещо, което много други не смеят да кажат. Песимизмът на Каплан по отношение на развиващия се свят е голям. Но и развитият свят буди у него не по-малко песимизъм. Щом веднъж успешните диктатури развият достатъчно бедните страни и новата средна класа в тях поиска да възприеме западния модел на демокрация, ще се окаже, че преследва мираж. Дотогава западните демокрации ще са били заменени от система, подобна на тази в Атина и Спарта, в която олигархиите – многонационалните корпорации, които са се разпрострели върху пет континента –ще са заграбили от правителствата властта да взимат важни решения за обществото и за отделната личност. Олигархиите ще упражняват тази власт безотчетно, защото гигантските корпорации са се сдобили с властта не чрез изборен мандат, а благодарение на тяхната икономическа и технологична мощ.

Каплан ни нпомня, че от 100-те икономически сили в света 51 не са държави, а различни бизнеси, а 70 % от световната търговия се осъществява от 500-те най-влиятелни компании.

Всички тези аргументи са подходяща изходна точка за сравнение с либералната представа за света в новото хилядолетие. Според тази представа свободата като човешко творение е родила най-забележителните постижения в областта на науката, човешките права, техническия напредък и борбата срещу деспотизма и експлоатацията.

Най-ексцентричният от аргументите на Каплан е, че само диктатурите създават средна класа и осигуряват стабилност в своите страни. Ако това беше вярно, раят за средната класа нямаше да е в САЩ, Западна Европа, Канада, Австралия и Нова Зеландия, а в Мексико, Боливия или Парагвай. Историята на Латинска Америка прилича на зоологическа градина, населена с дребни тирани, страшни диктатори и абсолютни властници. Достатъчно е да си припомним, как Хуан Доминго Перон едва не съсипа средната класа в Аржентина – една средна класа, която до идването му на власт беше многобройна и просперираща, така че допринасяше за развитието на страната си с по-бързи темпове от тези на повечето европейски страни тогава. Четирийсет години диктатура не само не донесоха благоденствие на Куба, но я сведоха до окаяното положение на международен просяк, а за да не умрат от глад, кубинците бяха обречени да ядат треви и цветя, докато жените им проституират с туристите-капиталисти.

Каплан, разбира се, може да възрази, че няма предвид всички диктатури, а само по-успешните, като тези в Тихоокеанска Азия и на Пиночет и Фуджимори в Латинска Америка. По случайно съвпадение четох неговото есе точно когато рухваше уж успешната автокрация в Индонезия, където генерал Сухарто беше принуден да подаде оставка, а индонезийската икономика се сриваше. Малко преди това бившите автокрации на Корея и Тайланд също се провалиха и прословутите „азиатски тигри” станаха на пух и прах като в зрелищен холивудски трилър. Очевидно тези диктатури на пазарната икономика не са били толкова успешни, колкото си е мислел Каплан. Сега те всички са на колене пред Международния валутен фонд, Световната банка, САЩ, Япония и Западна Европа, за да молят за спасение от пълен банкрут.

От икономическа гледна точка диктатурата на генерал Пиночет беше успешна, което важи до известна степен и за диктатурата на Фуджимори (ако се има предвид само инфлационния процент, фискалния дефицит, официалния резерв, ръста на брутния вътрешен продукт). Но и в двата случая говорим за относителен успех. Ако излезем от удобната сигурност на отвореното общество (в случая на Каплан – САЩ) и анализираме тези режими от гледната точка на престъпленията и репресиите на диктатурата, дори и относителният успех губи смисъл. За разлика от Каплан, ние либералите не смятаме, че ликвидирането на популизма в икономиката или пречупването на врата на инфлацията може изобщо да се смята за някакъв напредък, ако – докато освобождава цените и намалява разходите в обществения сектор, а приватизира публичната собственост – едно правителство принуждава гражданите си да живеят в екзистенциален страх. Напредъкът не бива да потъпква гражданските права. Истинският напредък не лишава гражданите от свободен печат и от правото да прибегнат до независимо правораздаване, когато са обругани и измамени.

Напредъкът не допуска гражданите да са изтезавани, лишавани от собственост, отвличани или убивани според прищевките на управляващата клика. В либералната доктрина напредъкът е едновременно икономически, политически и културен. Иначе просто не е напредък. Защото аргументите за това са не само практически, но и морални. Отворените общества, където информацията се движи свободно, без никакви пречки, и където управлява законността, са по-добре защитени от кризи, отколкото режимите на сатрапи. Ясно го доказаха режимът в Мексико преди няколко години, а след това и генерал Сухарто в Индонезия. Недостатъчно изяснена е и отрицателната роля на липсата на истинска законност за сегашната криза в страните от Тихоокеанския басейн.

Колко „успешни” диктатури изобщо е имало досега? А колко са се оказали неуспешни? Колко диктатури са хвърлили страните си в нечовешки зверства, каквито се вършат днес в Алжир и Афганистан? Повечето диктатури са неуспешни; успешните са изключения. Не е ли безумие да се прибягва до рецептата на диктатурата, за да се постигне икономическо развитие? Да се храни надеждата, че такъв режим би бил ефективен, законов и временен, а не точно обратното? Нима няма пътища с по-малко рискове и жестокости, които да водят към успеха? Има, разбира се, но хора като Каплан не желаят да ги видят.

В страните с развита демокрация културата на свободата не е непременно стара традиция. Тя не е част от историята на никоя от демократичните сега страни, където след много безуспешни опити и преодолени трудности обществата сами са избрали тази култура и са я усъвършенствали в хода на своя напредък, докато тя е станала част от начина им на живот. Международният натиск и помощ могат да бъдат първостепенен фактор за възприемането на демокрацията от едно общество, както показва примерът на Германия и Япония – две страни, в които имаше толкова малко демократични традиции, колкото и във всяка латиноамериканска държава. За кратко време след края на Втората световна война те се присъединиха към развитите световни демокрации. Защо тогава да не могат развиващите се страни (или Русия) да се отърсят от авторитарните си традиции? Защо да не са способни да направят същото, което направиха японците и германците, за да възприемат културата на свободата?

Противно на песимистичните заключения, до които стига Каплан, глобализацията открива най-благоприятни възможности за демократичните страни в света и особено за напредналите демокрации в Америка и Европа, да разширяват и утвърждават толерантността, плурализма, законността и свободата. Много държави все още робуват на авторитарната традиция, но не трябва да забравяме, че някога авторитаризмът е властвал над цялото човечество. Културата на свободата може да възтържествува навсякъде, ако:
А. – осъзнато вярваме в превъзходството на тази именно култура над онези, които узаконяват фанатизма, нетолерантността и расизма, както и религиозната, етническа, политическа или сексуална дискриминация.
Б. – водим целенасочено такава икономическа и външна политика, които поддържат и насърчават демократичните тенденции в развиващия се свят и прилагат наказателни мерки към режими като този в Китай, които имат диктаторска политика, макар да либерализират икономиката си.

За съжаление, противно на становището на Каплан, съвременните демократични страни не взимат достатъчно категорични мерки, с които да насърчават и останалия свят да направи демократичния избор, дал толкова много положителни резултати в страни като Германия, Италия и Япония още преди половин век. Спрямо Куба, например, тези мерки се оказаха доста частични и само привидни.

С настъпването на новото хилядолетие обаче, напредналите демокрации в света имат по-силна мотивация да действат с повече твърдост и убеждение в полза на демокрацията. Тази мотивация идва от новата заплаха, която излага Каплан в есето си. С апокалиптични краски Каплан предвещава появата на един бъдещ недемократичен световен ред, наложен от мощни многонационални корпорации,които действат без никакви ограничения по всички краища на света. Тази катастрофална представа за света разкрива истинските опасности, които осъзнаваме. Изчезването на икономическите граници и разширяването на световните пазари благоприятстват сливането и съюзяването на бизнеса в различни области в интерес на по-успешната конкуренция за всички видове производство.

Само по себе си образуването на гигантски корпорации не е заплаха за демокрацията, стига тя да е реално съществуваща, което значи да има справедливи закони и силни правителства. От гледна точка на либерализма „силен” означава по-скоро „малък и ефективен”, отколкото „голям”. В пазарната икономика със свободна конкуренция една голяма корпорация е по-полезна за потребителя, защото мащабите й позволяват да се намаляват цените и да се умножават услугите. Опасностите за демокрацията се крият не в размера на един бизнес, а в превръщането му в монополен. Монополът винаги е свързан с неефективност и корупция. Докато има демократични правителства, които изискват зачитане на закона, правителства, които биха потърсили съдебна отговорност и от Бил Гейтс, ако наруши закона, няма никаква опасност. Докато демократичните правителства поддържат пазари, отворени за конкуренция и свободни от монополи, няма основания за страх от големите корпораци, които в много случаи се оказват полезни за обществото, като насърчават и проправят път за научния и технически прогрес.

По своята природа капиталистическата фирма е като хамелеон. В една демократична страна тя е полезна за обществото като фактор за развитие и напредък. В държави, където не властва законът, няма свободен пазар, а всичко се решава по абсолютната воля на един водач или на управляваща клика, капиталистическата фирма може да причини истинска катастрофа. Корпорациите са лишени от морал и лесно се нагаждат към правилата на играта в средата, в която осъществяват дейността си. Ако в много от развиващите се страни поведението на многонационалните компании заслужава критика, крайната отговорност за това пада върху онези, които определят правилата на играта в икономическия, обществен и политически живот. Не можем да обвиняваме фирмите, че следват тези правила, за да извлекат по-големи печалби.

От точно тази реалност извлича Каплан своето песимистично заключение, че бъдещето на демокрацията е мрачно, тъй като през новото хилядолетие гигантските корпорации ще действат в САЩ и Западна Европа със същата безнаказаност, с която сега действат, например, в Нигерия.

В действителност няма никакви исторически или принципни основания за такова пренасяне на нещата от една реалност в друга. По-добре да стигнем до следното заключение: неотложно важно е всички страни, в които днес има диктаторски режими, бързо да се развият в посока към демокрация и да въведат такъв свободен законов ред, че да изискват от корпорациите да действат почтено и финансово изрядно, както това се очаква от тях в напредналите демокрации. Ако не се глобализират законността и свободата, икономическата глобализация представлява сериозна заплаха за бъдещето на цивилизацията и преди всичко за екологията на планетата.

Великите сили имат моралния дълг да тласкат напред демократичните процеси в развиващия се свят. Но те имат и практически дълг. С изчезването на границите най-надеждната гаранция, че икономическите сили ще са полезни за всички хора, е да се вземат всички възможни мерки икономическият живот по цял свят да протича в границите на свободата и конкуренцията и да се регулира от стимули, права и ограничения, установени от демократичното общество.

Всичко това няма да е лесно и не може да бъде постигнато за кратко време. Но защитниците на либералната идея ще са доволни да знаят, че ние се движим към достижима цел. Представата за един свят, обединен около културата на свободата, не е утопия, а красива и постижима действителност, която напълно оправдава нашите усилия.

Както казва един от нашите най-велики учители, Карл Попър: „Оптимизмът е дълг. Бъдещето е открито. То не е предопределено. Никой не може да го предсказва, освен ако не познае нещо по случайност. Всички ние допринасяме с делата си за неговото оформяне. Ние носим и отговорността за неговия успех.”

ПРЕВОД: Мариана Мелнишка

07.10.2010

0 responses on "Либерализъм през новото хилядолетие"

Leave a Message

X