Корените на войната

Eсе от сборника „Капитализмът:непознатият идеал“ от Айн Ранд,Издателска къща МаК,София, 2006

Последиците от ядрена война биха били ужасяващи. Ала всички нации на земята съзнават, изпитващи безпомощен ужас, че войната не е изключена.

По-голямата част от човечеството – онези, които умират по бойните полета, измират от глад и гинат сред развалините – не иска да воюва и никога не е искала. Въпреки това войните не спират да избухват през вековете, оставяйки дълга кървава диря в човешката история.

Хората се страхуват от възможността от война, защото знаят, съзнателно или не, че никога не са отхвърляли напълно доктрината, която причинява война. Тази доктрина е причинявала войните в миналото и може да го направи отново – доктрината, че е правилно, практично, или необходимо да достигнеш целта чрез употребата на физическа сила (като пръв употребяваш сила срещу други хора), и че съществува някакъв вид “добро”, което да оправдае подобно действие. Това е доктрината, според която силата е присъща или неизбежна част от човешкото съществуване и общество.
Погледнете една от най-отблъскващите характеристики на днешния свят: смесицата от неистови военни приготовления и истерична пропаганда за мир. Източник и на двете е една и съща политическа философия – компрометираната, макар и все още доминираща политическа философия на eтатизма.

Погледнете природата на днешните така наречени “движения за мир”. Проповядвайки любов и грижа за оцеляването на човешкия род, те продължават да тръбят, че надпреварата в ядреното въоръжаване трябва да бъде спряна, че трябва да се забрани използването на въоръжена сила при разрешаването на спорове между нации, че войната трябва да бъде поставена извън закона в името на човечеството.

Въпреки това същите движения за мир не се противопоставят на диктатури: политическите възгледи на техните последователи обхващат целия спектър на философията на етатизма – от държавата на благоденствието до социализма, фашизма и комунизма. Тези движения за мир се противопоставят на употребата на насилие между нации, но не и на насилието на едно правителство над собствените му граждани. Това означава, че те се противопоставят на употребата на сила срещу въоръжени противници, но не и срещу невъоръжени.

Помислете за плячкосването, разрушението, глада, жестокостта, трудовите лагери, стаите за мъчения – за всичката смърт, причинена от диктатури. Въпреки всичко днешните “миролюбци” толерират и защитават подобни действия в името на любовта към човешкия род.

Очевидно е, че идеологическият корен на етатизма (или колективизма) е племенното схващане на най-ранните диваци, които, неспособни да разграничават правата на индивида, вярвали във върховенството и всемогъществото на племенната общност – техен господар, разполагащ с живота им и имащ правото да го жертва когато пожелае в името на произволна “правда”. Неспособни да разберат други социални принципи освен господството на грубата сила, тези диваци вярвали, че желанията на племето са ограничени единствено от физическа сила. Другите племена били жертва – естествена цел за завладяване, грабеж, поробване и унищожение. Историята на ранните народи е низ от племенни войни и междуплеменни кланета. Фактът, че тази примитивна идеология не е отхвърлена от нации, разполагащи с ядрено оръжие, би трябвало да привлече вниманието на онзи, който е загрижен за оцеляването на човешкия род.

Етатизмът е система на институционализирано насилие и нестихваща гражданска война. Единствен избор за индивида остава стремежът към политическа власт – да граби или да бъде ограбен, да убие или да бъде убит. Когато грубата сила е единственият критерий за социално поведение, а несъпротивата пред разрушението е едничката алтернатива, дори най-ограниченият между хората, дори животно – и притиснатият в ъгъла плъх, ще воюва. Не може да има мир в рамките на поробена нация.

Най-кървавите сблъсъци в историята не са войни между нации, а граждански войни между хора от една нация, които не са успели по мирен път да изработят общ закон, принципи и правосъдие. Историята на абсолютните държави е белязана от кървави въстания. Тези стихийни изригвания на сляпо отчаяние, лишено от идеология, програма и цел, обикновено са безпощадно потушавани.

В завършената форма на диктатура присъщата на етатизма нестихваща “студена” гражданска война преминава в кървави чистки между наследяващи властта банди – като например в нацистка Германия и съветска Русия. В условията на смесена икономика “студената” война приема формата на силово лобиране. Всяко лоби воюва за къс законодателство, което би му осигурило силово предимство над останалите групировки.

Степента на етатизъм на една политическа система е пропорционална на степента на разпадане и дефрагментиране на държавата на враждуващи групировки и индивиди. Щом веднъж индивидуалните права бъдат отменени, няма начин да се определи кой на какво има право, нито да бъде проверена справедливостта на нечии претенция, желания и интереси. И затова критерият регресира обратно към племенното схващане – желанията на индивида са ограничени единствено от мощта на групировката, към която принадлежи. За да оцелее в подобна среда, човек няма друг избор, освен да живее в страх от другите, да ги мрази и унищожава. Това е система на тайни заговори, конспирации, фаворитизъм, краткотрайни съюзи и предателства, и мигновени кървави покушения.

Това не е система, благоприятстваща братството, сигурността, сътрудничеството и мира.
Етатизмът – по принцип и в частност – не е нищо повече от управление на банди. Диктатурата се гради на банда управници, които ограбват труда на предприемчивите си съграждани. Щом диктаторът омаломощи собствената си икономика, той атакува съседите си. Това е единственият начин да забави вътрешния срив и да удължи управлението си. Държава, която нарушава правата на гражданите си, не зачита и правата на съседите си. Онези, които не зачитат правата на индивида, не признават правата на отделните нации: та нали нацията е просто съвкупност от индивиди.
Етатизмът се нуждае от война, свободната държава – не. Етатизмът оцелява чрез грабеж, свободната държава съществува чрез производство.

Обърнете внимание, че големите военни конфликти са били предизвиквани от плановите икономики срещу демократичните им съвременници. Например Първата световна война е предизвикана от монархическа Германия и царска Русия, които въвличат в нея по-свободните си съюзници. Втората световна война започва със съюза между нацистка Германия и съветска Русия и общото им нападение над Полша.
Обърнете внимание, че по време на Втората световна война руснаците и германците завземат и демонтират цели фабрики в завладените държави, за да ги отнесат в собствените си земи; докато САЩ, полукапиталистическата държава, най-свободната измежду либералните държави, изпраща на кредит на своите съюзници оборудване – та дори цели заводи – на стойност милиарди долари.

Германия и Русия се нуждаеха от война; САЩ – не. (Всъщност макар и да спечели войната, САЩ загуби икономически: и до ден днешен има огромен държавен дълг, утежнен от нелепата и несполучлива политика на подкрепа за бивши съюзници и врагове.) Въпреки това днешните миролюбци се противопоставят на капитализма и се застъпват за етатизма в името на мира.

Либералният капитализъм от типа laissez-faire е единствената социална система, основаваща се върху признаването на правата на индивида, и следователно единствената система, отхвърляща употребата на сила в социалните взаимоотношения. По същината на основните си принципи и интереси тя е единствената система, която се противопоставя на войната.

Хората, които са свободни да произвеждат, нямат стимул да грабят. Те няма какво да спечелят от една война, могат само да загубят от нея. От идеологическа гледна точка принципът на индивидуалните права не допуска човек да изкарва прехраната си с насочен пистолет, вътре или вън от страната си. От икономическа гледна точка войната се заплаща – в свободната икономика, в която богатството е в частни ръце, цената на войната не може да бъде скрита чрез раздуване на държавните разходи. Войната се заплаща от доходите на частни лица, които не очакват да възстановят загубите си (данъци, разстройване на бизнеса или загуба на собственост) при евентуална победа. В интерес на предприемача е да има мир.

В планова икономика, където богатството е “държавна собственост”, гражданинът няма икономически интереси, свързани със запазването на мира – неговият принос е само капка в морето, а войната му дава (илюзорната) надежда за по-големи подаяния от неговия господар. От идеологическа гледна точка той е научен да възприема хората като жертвени животни, тъй като той самият е жертвено животно. Неговото мислене не отхвърля жертването на чужденци върху същия олтар – в името на държавата и в нейна полза.
В историята на човечеството търговецът и войната са фундаментални антагонисти. Търговията не процъфтява на бойното поле, фабриките не работят под падащи бомби, печалбата не идва от развалини. Капитализмът е общество на търговци – и затова бива заклеймявано от всеки потенциален насилник, който смята търговията за “егоистично” начинание, а завоеванията за “благородни”.
Нека тези, които наистина се интересуват от мира, помислят над това, че капитализмът е причина за най-дългия мирен период в историята на човечеството – период без война в целия цивилизован свят – от края на Наполеоновите войни през 1815 г. до началото на Първата световна война през 1914 г.

Не бива да се забравя, че политическите системи на ХІХ век са не чист капитализъм, а смесени икономики. Въпреки това свободата е преобладаващ елемент в този най-близък до капиталистическия дух век. Същевременно елементът на етатизъм набира сила и до момента, в който взривява света през 1914 г., политиката на въвлечените правителства вече бива доминирана от етатизъм.

Подобно на вътрешнодържавните дела, където всички злини, причинени от етатизма и държавния контрол, се приписват на капитализма и свободния пазар, така и във външната политика всички провали, причинени от етатизма, се обясняват като следствие от капитализма. Митовете за “капиталистически империализъм”, “спекула” и идеята, че капитализмът трябва да печели “пазари” чрез военни завоевания, са примери за повърхностното мислене или за безскрупулността на поддръжниците на етатизма.

Същността на капиталистическата външна политика е свободната търговия – т. е. премахването на търговски бариери, протекционистични мита и привилегии, отварянето на търговските пътища за безпрепятствена международна търговия, и поощряването на конкуренцията между предприемачи от всички държави, които директно търгуват един с друг. През ХІХ век безпрепятствената търговия освобождава света, тя подкопава и разрушава остатъците от феодализъм и етатичната тирания на абсолютните монархии.

Подобно на Рим, светът приема Британската империя, защото отваря световни енергийни канали, по които тече търговия. Въпреки че Ирландия е подчинена чрез потисническо управление и резултатът бива подчертано лош, като цяло невидимите “стоки”, които Англия изнася, са законността и свободната търговия. На практика, докато Англия властва над моретата, всеки човек от всяка нация пътува където пожелае, като взема със себе си своите стоки и пари, без да се бои за безопасността си.

Подобно на Рим, когато репресивният елемент в смесената икономика на Англия постепенно взима връх и я превръща в етатизъм, Британската империя претърпява крах. Това, което я е поддържало, не е било военната сила.

Капитализмът печели и владее пазарите чрез свободна конкуренция, както у дома, така и в чужбина. Пазар, завладян чрез война, би имал (временна) стойност само за онези застъпници на смесения икономически модел, чиято цел е да го затворят за международна конкуренция, да наложат рестриктивни наредби и така насилствено да се сдобият със специални привилегии. Същите бизнесмени, които търсят специални предимства чрез държавна намеса в своите страни, се стремят към специални пазари посредством намеса на държавата в чужбина. За чия сметка? За сметка на мнозинството предприемачи, които с данъците си финансират подобни начинания, но в крайна сметка не печелят нищо. Кой оправдава подобни политически решения и ги прокламира пред обществото? Интелектуалците на етатизма, които фабрикуват доктрините за “обществения интерес”, “престижа на нацията” и “предопределения път”.

В смесените икономики онези, които наистина печелят от войната, винаги са били от този тип: хора с политическо влияние, които натрупват цели състояния благодарение на държавна привилегия по време на войната или след нея – пари, които не биха могли да натрупат на свободния пазар.
Не забравяйте, че гражданинът – богат или беден, предприемач или работник – няма власт да започне война. Тази власт е изключителна привилегия на държавата. Кой тип управление е по-склонно да хвърли нацията си във война: такова с ограничена власт, подвластно на конституционни рестрикции, или правителство с неограничени права, изложено на натиск от всяка групировка с военни интереси и идеология, способно да мобилизира армията заради прищявката на един-единствен ръководител?
Въпреки това днешните миролюбци не се застъпват за ограничената държавна власт.

(Очевидно е, че едностранният пацифизъм е чисто и просто покана за агресия. Подобно на индивида, и свободната държава има право на отбрана в случай, че бъде нападната. Обаче това не дава автоматичното право на държавното управление да набира мъже за военна служба. Задължителната военна служба е най-крещящото нарушение на етатизма спрямо правото на човек да разполага със собствения си живот. Според мнозина военни авторитети армията от доброволци е най-ефективна. При доброволците няма противоречие между моралното и практичното: никога не е имало недостиг на доброволци, когато една свободна държава е била нападана от чужд агресор. Но едва ли много доброволци биха участвали в начинания като Виетнам и Корея. Външната политика на етатистките управления и смесените икономики не би била възможна без наличието на наборна армия).
Когато една държава е дори наполовина свободна, спекулантите, съществуващи във всяка смесена икономика, губят влиянието си при взимането на държавни военни решения. Те остават единствено политически опортюнисти, търсещи да извлекат печалба от общественото настроение. Интелектуалците на смесената икономика са архитектите на това настроение.

Вижте връзката между етатизма и милитаризма в интелектуалната история на ХІХ и ХХ век. Както разрушаването на капиталистическото общество и възхода на тоталитарния държавен апарат са причинени не от предприемачи, работници или други икономически интереси, а от господстващата етатистка идеология на определени интелектуалци, така и възраждането на доктрините за военни подвизи и “кръстоносни походи” в името на политически “идеали” е дело на вярата на същите интелектуалци, че “доброто” може да бъде постигнато чрез сила.

За възхода на националистическия империализъм в Съединените щати спомага не десницата, а левицата, не корпоративните интереси, а онези колективистично настроени реформатори, които повлияха на политиката на Теодор Рузвелт и Удроу Уилсън. Историята на това лобиране е изложена в “Упадъка на американският либерализъм” от Артър А. Екърч Младши .

Все по-широкото възприемане от прогресивните среди на идеите за задължително военно обучение и за мисията на белия човек очевидно напомня за патернализма в тяхното законодателство за икономически реформи. Според един днешен изследовател на американска външна политика империализмът е бунт срещу много от ценностите на традиционния либерализъм. “Духът на империализма беше възхвала на дълга над индивидуалните права, възвеличаване на колективното благоденствие над личните интереси, предпочитание към героичните ценности пред материализма, на действието пред логиката, на природния импулс пред сухия интелект” .

За Удроу Уилсън професор Екърч пише:

Без съмнение Уилсън би предпочел растежът на външната търговия на Съединените щати да бъде резултат от свободна международна конкуренция, но използвайки идеите си за морал и дълг, той намери за по-лесно да обясни директните американски намеси като един вид гаранция за националните интереси .

И още: “Той [Уилсън] явно вярваше, че Съединените щати имат историческа мисия да разпространяват ценностите на институциите си, които той смяташе за либерални и демократични, в потъналите в невежество части на света” . Не защитниците на капитализма окуражиха Уилсън да тласне една несклонна към това, миролюбива нация към истерията на военната кампания; това стори “либералното” списание “Ню Рипъблик”. Неговият главен редактор Хърбърт Кроли използваше аргументи от типа: “Американската нация се нуждае от ободряващото действие на едно сериозно морално приключение.”

Подобно на “либералния” реформатор Уълсън, който въвлече Съединените щати в Първата световна война, за да “направи света сигурно място за демокрацията”, така и Франклин Д. Рузвелт, още един “либерален” реформатор, въвлече нацията във Втората световна война в името на “Четирите свободи”. И в двата случая “консерваторите” – и корпоративният бизнес – масово се противопоставяха, но бяха заставени да мълчат. В случая с Втората световна война, онези, които се противопоставиха, бяха заклеймени като “изолационисти”, “реакционери” и “американисти”.

Първата световна война доведе не до “демократизация”, а до три диктатури: съветска Русия, фашистка Италия и нацистка Германия. Втората световна война донесе не “Четирите свободи”, а комунистическо робство на една трета от населението на света.

Ако мирът беше целта на днешните интелектуалци, то провал от такава величина, и неимоверното страдание на хиляди хора, биха ги накарали да се замислят и подложат на съмнение етатистките си теории. Въпреки това, слепи и глухи за всичко, различно от омразата им към капитализма, те твърдят, че “бедността поражда война” (оправдавайки войната, като поощряват “материалната алчност”). Ала въпросът е: кое поражда бедността? Ако погледнете света днес и обърнете поглед назад към историята, ще видите отговора: степента на просперитет на една държава отговаря на степента на свобода.

Друг днешен лозунг е жалбата, че народите по света са разделени на “имащи” и “нямащи”. Обърнете внимание на факта, че “имащите” са свободни, а на “нямащите” им липсва свобода.

Ако хората искат да се противопоставят на войната, те трябва да се противопоставят на етатизма. Докато е в сила племенното схващане, че индивидът е жертвен агнец в полза на колектива, че някои хора имат право да управляват други с помощта на сила и че някакво уж “добро” оправдава подобни действия, не ще има мир между нациите и в рамките на нациите.

Вярно е, че ядрените оръжия правят сценария на една война ужасяващ. Но за човека няма значение дали ще го убие ядрена бомба, динамит или старомодна тояга. Без значение за него е и броят на всички жертви, както и мащабът на разрушението. Има нещо противно в отношението на някои, които измерват ужаса в цифри, и са склонни да пратят шепа младежи на смърт в името на племето, но същевременно надават вой за опасностите, дебнещи племето. Същите активисти намират извинение за избиването на беззащитни жертви, но демонстрират открито срещу войните между тези, които разполагат с оръжия.

Докато хората биват подчинявани със сила, те ще се противопоставят и ще използват всички възможни оръжия.

Дали един човек, поведен към нацистка газова камера или обречен на разстрел от съветско дуло, когато нито един глас не се издига в негова защита, ще изпитва любов или грижа към човешкия род? Дали няма да има по-голямо основание да смята, че едно човекоядно човечество, толериращо диктатури, не заслужава да оцелее?

Ако ядрените оръжия наистина са ужасна заплаха и човешкият род не може да си позволи нови войни, то човешкият род не може повече да си позволи и съществуването на етатизма. Нека никой добронамерен човек не оставя да лежи на съвестта му защитата на силата като средство за власт, независимо дали извън или вътре в неговата държава. Нека всички, които наистина са загрижени за мира, които наистина обичат човека и милеят за оцеляването му, осъзнаят, че за да бъде забранена войната, употребата на сила трябва да бъде обявена извън закона.

Превод: Димитър Стоев

септември 10, 2012

0 responses on "Корените на войната"

Leave a Message

X