Консерватизмът: некролог

Есе 19 от сборника „Капитализмът:непознатият идеал“ от Айн Ранд, Издателска къща МаК, София,2006

И “консерваторите”, и “либералите” като че ли са единодушни, че светът е изправен пред смъртоносен конфликт и ние трябва да се борим, за да спасим своята цивилизация.
Но какво е естеството на този конфликт? И двете групи отговарят: това е конфликт между комунизма и… И кое? Мълчание. Това е конфликт между два начина на живот, отвръщат те, комунистическият и… Кой? Мълчание. Това е конфликт между две идеологии, казват те. Каква е нашата идеология? Мълчание.
Истината, която и двете групи отказват да видят и признаят е, че в политическо отношение днешният световен конфликт е последен етап от битката между капитализма и етатизма.
Ние поддържаме свободата, казват и двете групи, а после заявяват какви механизми за контрол, регулатори, принуди, данъци и “жертви” ще наложат, каква произволна власт ще изискват, какви “социални придобивки” ще дадат на различни групи, без да споменават от кои други групи ще изземат тези “придобивки”. Нито една от тези групи не признава, че държавният контрол върху икономиката на една страна – от какъвто и да било вид и в каквато и да било степен, от страна на която и да било група и за каквато и да било цел, почива върху базисния принцип на етатизма, принципът, че животът на човека принадлежи на държавата. Смесената икономика е не друго, а полуобобществена икономика – тоест полупоробено общество, тоест страна, раздирана от неразрешими противоречия, преживяваща постепенна дезинтеграция.
Свободата в политически контекст означава свобода от държавната принуда. Тя не означава свобода от хазяина, свобода от работодателя или свобода от законите на природата, които не осигуряват на човека автоматично благоденствие. Това означава свобода от насилствената власт на държавата – и нищо повече.
Днешният световен конфликт е конфликт между индивида и държавата, същият конфликт, който се води в цялата история на човечеството. Имената се променят, но същността и резултатите остават същите, независимо дали индивидът се бори срещу феодализма, срещу абсолютната монархия, срещу комунизма, фашизма, нацизма, социализма или социалната държава.
Ако подкрепя свободата, човек трябва да подкрепя правата на човека – правото му на живот, на свобода, на стремеж към щастие. Трябва да подкрепя политическата система, която гарантира и защитава тези права – политико-икономическата система на капитализма.
Индивидуалните права, свободата, справедливостта, прогресът, бяха философските ценности, теоретичните цели и практическите резултати от капитализма. Никоя друга система не може да ги създаде или поддържа; никоя друга система не го е правила и няма да го направи. Ако искате доказателство, разгледайте характера и функцията на базисните принципи; за свидетелства се обърнете към историята, както и към и днешното състояние на различни страни в Европа.
Въпросът не е робство за “добра” кауза, противопоставено на робство за “лоша” кауза; въпросът не е диктатура на “добра” банда срещу диктатура на “лоша” банда. Въпросът е свобода срещу диктатура. Едва след като хората са избрали робство и диктатура, те могат да започнат обичайната бандитска война на социализираните страни – днес тя се нарича битка на групите за натиск – за това коя банда ще управлява, коя кого ще поробва, чия собственост ще бъде открадната и в чия полза, кой ще бъде пожертван и за чии “благородни” цели. Всички подобни спорове идват по-късно и всъщност нямат никакво значение – резултатите винаги ще са същите. Първият избор – и единственото от значение е: свобода или диктатура, капитализъм или етатизъм.
Това е изборът, който днешните политически лидери са решени да избегнат. “Либералите” се опитват да промъкнат етатизма крадешком – етатизъм от полусоциалистически, полуфашистки тип, като не позволяват на страната да осъзнае по какъв път са поели и към каква крайна цел. И макар че подобна политика е осъдителна, има нещо още по-осъдително: политиката на “консерваторите”, които се опитват да бранят свободата крадешком.
Ако “либералите” се страхуват да нарекат своята програма с истинското й име, ако се застъпват за всяка конкретна стъпка, мярка, политика и принцип на етатизма, а се гърчат и сучат в семантични краваи с евфемизми като “социална държава”, “Нов курс”, “Нови хоризонти”, те все пак запазват някакво подобие ако не на морал, то поне на логика; това е логиката на мошеник, който не може да остави жертвите му да разкрият неговата цел. Освен това мнозинството от онези, които се назовават “либерали” в не толкова строгия смисъл, се боят да позволят на самите себе си да открият, че това, за което се застъпват, е етатизмът. Те не искат да приемат пълното значение на своята цел; те искат да запазят всички предимства и резултати от капитализма, като същевременно унищожат причината за тях, и искат да наложат етатизма без неизбежните му последици. Те не искат нито да знаят, нито да признаят, че защитават диктатура и робство. Затова отбягват този въпрос, от страх да не отрият, че целта им е зло.
Да, това е неморално, но какво да мисли човек за хора, които отбягват въпроса от страх да не открият, че целта им е добра? Какъв е моралният ръст на онези, които се боят да обявят, че са защитници на свободата? Каква е почтеността на онези, които надминават враговете си в очернянето, изопачаването, оплюването на своя идеал, в извиняването заради него? Какъв е разумът на онези, които очакват с измама да убедят хората, че имат свобода, справедливост, прогрес, права и докато им втълпяват етатизма, ги баламосват, че една сутрин ще се събудят в идеално капиталистическо общество?
Такива са “консерваторите” – или повечето техни говорители сред интелектуалците.
Няма нужда да се питаме защо те губят изборите или защо нашата страна се влачи тревожно и неохотно по пътя към етатизма. Няма нужда да се питаме защо всяка група с подобна политика всъщност обявява собствения си банкрут, загубвайки каквото и да било право на морално, интелектуално или политическо лидерство.
Смисълът на програмата на “либералите” вече е съвсем ясен. Но какви са “консерваторите”? Какво е онова, което се опитват да “запазят”?*
Шири се мнението, че онези, които подкрепят “консерваторите”, очакват от тях да поддържат системата, замаскирана чрез неясния израз “американски начин на живот”. Моралното предателство на “консервативните” лидери е във факта, че те се крият зад тази маскировка: те наистина нямат смелостта да признаят, че американският начин на живот е капитализмът, че това е политико-икономическата система, родена и утвърдена в Съединените щати, системата, която само за един век постигна равнище на свобода, на прогрес, на просперитет, на човешко щастие, ненадминати от всички останали системи и векове, взети заедно – и че това е системата, която сега с бездействието си оставят да загине.
Ако “консерваторите” не защитават капитализма, те не защитават нищо и не са нищо; те не могат да предложат на никого цел, посока, политически принципи, социални идеи, интелектуални ценности, водачество.
И въпреки това “консерваторите” не смеят да се застъпват за капитализма и да го бранят. Те са парализирани от дълбокия конфликт между капитализма и моралния кодекс, господстващ в нашата култура: морала на алтруизма. Алтруизмът твърди, че човекът няма право да съществува заради себе си, че службата в името на другите е единственото оправдание за съществуването му, и че саможертвата е най-висшият морален дълг, добродетел и ценност. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими; те са философски противоположности; те не могат да съществуват едновременно в един и същи човек или общество. Конфликтът между капитализма и алтруизма подрива устоите на Америка от самото начало, и днес е достигнал своята връхна точка.
Американската политическа система е била основана върху друг морален принцип – върху принципа за неотемното право на човека на собствен живот, тоест върху принципа, че човек има правото да съществува заради себе си, като не се жертва за другите, нито жертва другите заради себе си, и че хората трябва да си взаимодействат като продавачи и купувачи, чрез доброволен избор за взаимна изгода.
Но този етически принцип е бил само подразбиращ се в американската политическа система, той не е бил заявен недвусмислено, не е бил назован, не е бил формулиран под формата на цялостен философски етичен кодекс. Това е била неизпълнената задача, оставаща като фатален недостатък в нашата култура, която руши Америка днес. Капитализмът загива поради липса на морална основа и на пълноценна философска защита.
Социалната система, която е базирана върху алтруистичната етика с нейния кодекс на саможертвата, и е съзвучна с нея, е социализмът – във всички свои варианти и във всеки един от тези варианти: фашизъм, нацизъм, комунизъм. Всички те разглеждат човека като жертвено животно, което трябва да се жертва за благото на групата, племето, обществото, държавата. Съветска Русия е окончателният резултат, крайният продукт, пълното, последователно практическо въплъщение на алтруистичния морал; тя е пример за единствения начин, по който изобщо може някога да се практикува този морал.
Тъй като не смеят да се противопоставят на алтруистичния морал, “консерваторите” се опитваха да избягат от въпроса за морала или да го заобиколят. Това им струваше увереността, смелостта и каузата им. Вижте гузната уклончивост, извиняващата се плахост, странно неинтелектуалната, нефилософска нагласа, вложена от повечето “консерватори” в техните речи и текстове. Никой човек и никое движение не могат да постигнат успех без морална увереност, без да са изцяло и рационално уверени в моралната правота на каузата си.
Също както “консерваторите” се чувстват виновни, неуверени, морално обезоръжени в битката с “либералите”, така и “либералите” се чувстват виновни, неуверени, морално обезоръжени в битката с комунистите. Когато при спор двете страни имат общ базисен принцип, побеждават онези, които са по-последователни. Докато приемат алтруистичния морал, хората няма да могат да спрат настъплението на комунизма. Алтруистичният морал е най-доброто и единственото оръжие на съветска Русия.
Лицемерието на американската позиция в международните въпроси, уклончивостта, самозаличаващата се плахост, извиненията за богатството, силата, успеха, за всички добри страни на нейната система, премълчаването на думата “капитализъм”, все едно той е скелетът в гардероба, са направили повече за престижа на съветска Русия и за все по-широкото разпространение на комунизма по цял свят, отколкото евтината бомбастична пропаганда на руснаците би могла изобщо някога да постигне. Позата на морална вина не подобава на водача на кръстоносен поход в световен мащаб, и няма да вдъхнови хората да го последват.
И за какво искаме от хората да се борят? Те биха тръгнали на поход за свобода срещу робството, тоест за капитализъм срещу комунизма. Но кой ще тръгне да се бори за социализъм срещу комунизма? Кой ще иска да се бие и да умре, защитавайки система, при която той ще трябва да направи доброволно – или по-скоро чрез обществено гласуване – това, което един диктатор би постигнал по-бързо и много по-пълно: жертвата на всеки за всеки? Кой ще иска да се бори срещу убийството в името на привилегията да извърши самоубийство?
През последните години “консерваторите” постепенно стигнаха до смътното осъзнаване на слабостите в своята позиция, на философския недостатък, който трябваше да се поправи. Но средствата с които се опитват да го поправят, са по-лоши от самия него; средствата са дискредитиране и унищожаване на последните останки от правото им на интелектуално водачество.
Има три взаимносвързани аргумента, които се използват от днешните “консерватори” за оправдаване на капитализма, и те могат най-точно да се формулират така: аргументът на вярата, аргументът на традицията, и аргументът на греховността.
Усещайки потребността си от морална основа, много “консерватори” избраха религията като свое морално оправдание; те твърдят, че Америка и капитализмът са основани върху вярата в Бога. От политическа гледна точка подобно твърдение противоречи на фундаменталния принцип на Съединените щати: в Америка религията е частен въпрос, който не може и не бива да се въвлича в политическите проблеми.
От интелектуална гледна точка да основаваш правотата си върху вярата значи да признаеш, че разумът е на страната на противника ти – че не разполагаш с рационални аргументи. “Консерваторите” твърдят, че правотата им се корени във вярата, тоест те нямат рационални аргументи в подкрепа на американската система, нямат рационално основание за свободата, справедливостта, собствеността, индивидуалните права, които почиват върху едно мистично откровение и могат да се приемат само на вяра; те казват, че по отношение на разума и логиката противникът е прав, но хората трябва да подкрепят вярата като по-висша от разума.
Помислете какви са изводите от тази теория. Докато комунистите претендират, че са представители на разума и науката, “консерваторите” признават това и се оттеглят в царството на мистицизма, на вярата, на свръхестественото, в друг свят, като предават този свят на комунистите. Подобна победа ирационалната идеология на комунистите никога не би могла да спечели само със свои сили.
Да видим резултатите. При първото си посещение в Америка Хрушчов заяви по време на обяд, предаван по телевизията, че е заплашил да ни погребе, защото е било “научно” доказано, че комунизмът е системата на бъдещето, предопределена да управлява света. А какво отвърна нашият говорител? Господин Хенри Кабът Лодж отговори, че нашата система се основава върху вярата в Бога. Преди пристигането на Хрушчов водачите на “консерваторите” – включително сенатори и конгресмени – протестираха възмутени срещу посещението му, но единственото действие, което предложиха на американския народ, единствената “практическа” форма на протест, бяха молитви и провеждане на религиозни служби в памет на жертвите на Хрушчов. Да се чуе, че молитвата се предлага като единствено оръжие от представители на най-могъщата страна на света – страна, която уж е посветена на борбата за свобода – само това стигаше, за да дискредитира Америка и капитализма в очите на всекиго, и у дома, и в чужбина.
А сега да разгледаме вторият аргумент: опитът да се обоснове капитализмът на основата на традицията. Някои групи се опитват да заменят думата “консервативен” с точно обратната на днешната й употреба в Америка, да я върнат към значението от ХІХ век, и да я пласират сред обществото. Тези групи заявяват, че да бъдеш “консервативен” значи да поддържаш статуквото, даденото, утвърденото, независимо какво може да е то, независимо дали е добро или лошо, правилно или погрешно, защитимо или незащитимо. Те заявяват, че ние трябва да браним американската политическа система не защото е правилна, а защото предците ни са я избрали, не защото е добра, а защото е стара.
Америка е била създадена от хора, които са скъсали с всички политически традиции и са сложили началото на система без прецедент в историята, разчитайки единствено на “оставената сама на себе си” сила на своя ум. Но “неоконсерваторите” сега се опитват да ни кажат, че Америка е била плод на “вяра в разбулените истини” и на безкритично уважение към традициите от миналото (!).
Без съмнение ирационално е да се използва “новото” като мерило за ценност, да се смята, че дадени идея или политика са добри просто защото са нови. Но също толкова нелепо ирационално е да използваме “старото” като мерило за ценност, да твърдим, че една идея или политика са добри, просто защото са отколешни. “Либералите” постоянно уверяват, че са представители на бъдещето, че са “нови”, “прогресивни”, “напредничави” и т. н., и заклеймяват “консерваторите” като старомодни представители на едно мъртво минало. “Консерваторите” признават това и по този начин помагат на “либералите” да разпространяват една от днешните най-гротескни преобръщания: колективизмът, старото, застинало, статично общество ни се предлага под името прогрес, а капитализмът, единственото свободно, динамично, съзидателно общество, измисляно някога, се защитава под името стагнация.
Апелът да се запази “традицията” сама по себе си може да се понрави само на онези, които са се предали, или никога не са смятали да постигнат каквото и да било в живота си. Това е апел, който се обръща към най-лошото у човека и отхвърля най-доброто; той се обръща към страха, леността, малодушието, конформизма, неувереността – и отхвърля съзидателността, оригиналността, смелостта, независимостта, упованието в себе си. Възмутително е подобен апел да се отправя към хората където и да било, но е особено възмутително тук, в Америка, страната, основана върху принципа, че човекът трябва да стои на собствените си крака, да живее както намери за добре, и непрестанно да напредва като продуктивен, съзидателен новатор.
Аргументът, че трябва да уважаваме “традицията” като такава, да я уважаваме само защото е “традиция”, означава, че трябва да приемаме ценностите, които други са избрали, само защото други са ги избрали – с неизбежното подразбиране: кои сме ние, че да ги променяме? Обидата към самоуважението на човека в подобен аргумент, и дълбокото презрение към човешката природа са очевидни.
Това ни води до третия – и най-лош! – аргумент, използван от някои “консерватори”: опитът капитализмът да се защити на основата на човешката греховност.
Този аргумент гласи следното: тъй като хората са слаби, податливи на грешки, не са всезнаещи и са покварени по природа, на никого не може да се повери отговорността да бъде диктатор и да управлява всички останали; следователно свободното общество е правилният начин на живот за несъвършените хора. Моля ви, осъзнайте напълно импликациите на този аргумент: тъй като хората са покварени, те не са подходящи за диктатура; заслужават само свобода; ако бяха съвършени, щяха да са достойни за тоталитарната държава.
Невероятно, но факт: диктатурата, твърди теорията, е резултат от вярата в човека и в доброто у него; ако хората смятаха, че човекът е покварен по природа, те нямаше да дадат власт на някой диктатор. Това значи, че вярата в човешката поквара защитава свободата на човека; че е лошо да се поробват покварените, но би било правилно да се поробват добродетелните. И още: диктатурата, заявява тази теория, и всички останали беди в днешния свят са наказанието, което човекът търпи заради греха да се уповава на ума си и да се опитва да подобри живота си на земята, като се стреми да измисли съвършена политическа система и да създаде рационално общество. Това означава, че покорността, пасивността, летаргичното примирение и вярата в първородния грях са опорите на капитализма. Това е пределът на историческото, политическото и психологическото невежество и поквара. Това е наистина гласът на мрачното Средновековие, който се издига наново – в разгара на нашата индустриална цивилизация.
Циничните, изпълнени с омраза към човека поддръжници на тази теория презират всички идеи, надсмиват се над всички човешки стремления, и подиграват всички опити да се подобри съществуването на човека. “Не можете да промените човешката природа”, е изтърканият отговор, който те дават на социалистите. Така те признават, че социализмът наистина е идеалът, но човешката природа е недостойна за него; след което призовават хората да се борят за капитализма – борба, което човек би трябвало да започне, като сам си плюе във физиономията. Кой ще се бие и ще загине, за да брани статута си на жалък грешник? Ако в резултат от подобни теории хората започнат да презират “капитализма”, не се чудете и не приписвайте това на способностите на социализма.
Такива са уж защитниците на капитализма – и такива са аргументите, посредством които те предлагат той да бъде спасен.
Очевидно е, че с подобен род теоретични инструменти и с ненадминат рекорд от поражения, отстъпки, компромиси и предателства, днешните “консерватори” са безплодни, немощни и мъртви в културно отношение. Те нямат какво да предложат и не могат и да постигнат нищо. Те могат само да спомогнат за унищожаването на интелектуалните стандарти, за дезинтегрирането на мисълта, за дискредитирането на капитализма и за ускоряването на безпрепятствения път на страната ни към отчаянието и диктатурата.
Но аз искам да предупредя онези от вас, които искат да попречат на това – и особено онези, които са млади и не са готови да се предадат: нищо не е по-мъртво от мъртвороденото. Нищо не е по-безплодно от движение без цели, от кръстоносен поход без идеали, от битка без амуниции. Лошият аргумент е по-лош от неефективният: той дава сила на аргумента на противника. Половинчатата битка е по-лоша от липсата на битка: тя не свършва само с поражение, а помага и форсира победата на врага.
Във време, в което светът е раздиран от дълбок идеологически конфликт, не се нареждайте сред онези, които нямат идеология – както и идеи или философия, които да ви предложат. Не влизайте в битка, въоръжени единствено със стари лозунги, религиозни баналности и нищо не значещи общи приказки. Не се присъединявайте към никоя т. нар. “консервативна” група, организация или човек, защитаващи капитализма с който и да е от трите аргумента за вярата, традицията или греховността. Всеки доморасъл софист в който и да е селски дебат може да обори тези аргументи, и да ви обърне в бягство само за пет минути. Какво би станало с вас с подобни амуниции на световното философско бойно поле? Но вие никога не бихте стигнали до това поле – на него не биха ви чули, защото няма да имате какво да кажете.
Цивилизацията не се спасява с бягство. Светът, който загива, защото му липсват интелектуални водачи, не се спасява с празни лозунги. Смъртоносната болест не се лекува, като не обръщаме внимание на причината й.
Докато “консерваторите” си затварят очите за въпроса какво е разрушило капитализма, и просто апелират към хората да “се върнат”, те не могат да избягат от въпроса: към какво? И никое от техните бягства не може да прикрие факта, че негласният отговор е: към по-ранен етап от развитието на тумора, който ни изяжда днес и който почти е стигнал до последната си фаза. Този тумор е моралът на алтруизма.
Докато “консерваторите” отбягват въпроса за алтруизма, всички техни апели и аргументи се свеждат по същество до следното: защо не може просто да се върнем в деветнайсети век, когато капитализмът и алтруизмът някак съществуваха заедно? Защо трябва да стигаме до крайности и да мислим за операция, когато по-ранните етапи на болестта бяха безболезнени?
Отговорът е, че фактите от реалността, включващи историята и философията, не могат да се заобиколят. Капитализмът беше унищожен от етиката на алтруизма. Капитализмът се основава върху индивидуалните права, а не върху жертвата на индивида за “общественото благо” на колектива. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими. Въпросът е или-или. Твърде късно е за компромиси, за баналности, за таблетки аспирин. Няма начин капитализмът – или свободата, или цивилизацията, или Америка – да се спаси другояче, освен чрез интелектуална операция, тоест чрез унищожаване на източника на унищожението, чрез отхвърляне на морала на алтруизма.
Ако искате да се борите за капитализма, трябва да приемете само един вид аргумент, единственият, който изобщо може да победи в спор по въпросите на морала: аргументът на основата на самоуважението. Това значи: аргументът на основата на правото на човека на съществуване, неговото неотменимо индивидуално право на собствения му живот.
Ето един цитат от моята книга “На новия интелектуалец”:

Кризата на днешния свят е морална – и може да е я реши единствено морална революция; морална революция, която да затвърди и допълни политическите постижения на Американската революция… Новият интелектуалец трябва да се бори за капитализма не като “практически” въпрос, не като икономически въпрос, а с най-основателна гордост като морален въпрос. Това заслужава капитализмът, и нищо по-малко няма да го спаси.

Капитализмът не е системата на миналото; той е системата на бъдещето – ако човечеството иска да има бъдеще. Онези, които искат да се борят за него, трябва да отхвърлят названието “консерватори”. “Консерватизмът” винаги е бил подвеждащо название, неподходящо за Америка. Днес вече няма какво да се “запази”: утвърдената политическа философия, интелектуалната правоверност и статуквото на колективизма. Онези, които отхвърлят всички основни постулати на колективизма, са радикали в буквалното значение на думата: “радикално” означава “фундаментално”. Днес борците за капитализма трябва да бъдат не несъстоятелни “консерватори”, а нови радикали, нови интелектуалци и най-вече нови, ангажирани хора на морала.

Превод: Милена Попова

януари 5, 2012

0 responses on "Консерватизмът: некролог"

Leave a Message

X