Кейнсианството

Това е откъс от лекция на един от най-великите икономисти Лудвиг фон Мизес, изнесена през 1959 г. в Буенос Айрес, Аржентина.

Преди години известният икономист Джон Мейнард Кейнс писа: „В дългосрочен план всички ще сме мъртви”. Със съжаление трябва да призная, че това е съвсем вярно. Въпросът обаче е колко краткосрочен ще се окаже краткосрочният план. На една прочута дама от XVIII век – мадам дьо Помпадур, се приписва крилатата мисъл: „Après nous le déluge” („След нас и потоп”). Мадам дьо Помпадур има късмета да умре в рамките на краткосрочния план. Но нейната приемничка мадам дю Бари доживява дългосрочния план и бива обезглавена. Твърде често дългосрочният план се превръща в краткосрочен за една нощ. И ако се върнем на инфлацията, колкото по-дълго продължава тя, толкова повече се скъсява краткосрочният план.

Докога може да трае краткосрочният план? Докога централната банка може да продължава инфлацията? Вероятно докато хората вярват, че правителството рано или късно, но не твърде късно, ще спре да печата пари и така да намалява стойността на паричната единица.

Когато хората загубят доверие в правителството, когато осъзнаят, че то ще продължава в същия дух и няма намерение да спира, те си дават сметка, че утре цените ще бъдат още по-високи от днешните. Тогава всеки започва да купува като за последно и това кара цените да се вдигнат така главоломно, че паричната система се разпада.

Пример за описаното е Германия, където целият свят видя какво стана. Събитията от времето на хиперинфлацията са описани в много книги, а аз ги знам от собствен опит. Наистина аз не съм германец, а австриец, но в Австрия и редица други европейски страни положението беше почти като в Германия. Години наред германците вярваха, че тяхната инфлация е временно явление, на което скоро ще бъде сложен край. Вярата продължи почти девет години – до лятото на 1923 г. Тогава най-сетне германците започнаха да се съмняват. Инфлацията продължаваше и хората вече предпочитаха да купуват каквото и да е, отколкото да държат парите в джобовете си. Нещо повече, те се досетиха, че не е разумно да се дават пари назаем, а точно обратното – много е изгодно да си длъжник. Така инфлацията започна да се подхранва сама.

Краят настъпи изведнъж на 20 ноември 1923 г. Народът беше спрял да вярва, че инфлационните пари са истински, и беше разбрал, че условията са се променили. В последния период на германската хиперинфлация – през есента на 1923 г., германските фабрики плащаха на работниците предварително всяка сутрин. Всеки работник отиваше на работа заедно с жена си и щом получеше милионите си марки надница, веднага й ги даваше. И дамата незабавно отиваше в някой магазин да купи нещо, все едно какво. По това време вече на всички беше ясно, че марката губи по 50% от покупателната си способност на денонощие. Парите се топяха в джобовете на хората като сняг на слънце. Тази последна фаза на германската инфлация не трая дълго. След броени дни целият кошмар свърши: марката не струваше нищо и трябваше да се създава нова валута.

За жалост през 1936 г. в своя труд „Общa теория за заетостта, лихвата и парите”, лорд Кейнс въздигна тази стъпка, въведена като извънредна мярка през периода 1929-1933 г., в принцип, в основополагащо начало на политиката. Той оправда обезценяването с довода, че безработицата е зло и ако искаме тя да изчезне, трябва да провеждаме инфлация.

Кейнс отлично разбира, че заплатите могат да надминат пазарното си равнище и тогава наемането на работници няма да носи печалба на работодателя, което от своя страна ще доведе до недостиг на работни места. Кейнс (с право) смята, че продължителната и масова безработица е крайно нежелателно явление. Но той не предлага заплатите да бъдат оставени да паднат до пазарното си равнище. Вместо това той казва (макар и не толкова открито), че ако държавата обезцени валутата си и работниците не са достатъчно умни да осъзнаят какво значи това, те няма да протестират срещу понижаването на реалните им заплати, щом номиналните заплати остават същите. Т.е. лорд Кейнс смята, че ако след обезценяването човек получава същата сума в лири както по-рано, няма да забележи, че в действителност сега получава по-малко.

Казано в прав текст, Кейнс предлага държавата да лъже работниците. Той не заявява, че ако не искаме масова безработица, трябва да оставим пазара да определя заплатите. Вместо това внушава, че можем да постигнем пълна заетост, като мамим работниците чрез инфлация. Най-интересното обаче е, че „Общата теория” е остаряла при самото си публикуване. По това време синдикатите вече искат индексиране и не допускат да бъдат мамени. Но набелязаната цел – пълна заетост – остава.

Може ли да има „пълна заетост”? Да – ако пазарът на труда е свободен, неизкривен от държавна или синдикална намеса. На такъв пазар заплащането на всеки вид труд ще се колебае около равновесна стойност, така че всеки, който търси работа, да може да намери и всеки работодател, комуто са нужни работници, да може да ги наеме. Ако търсенето на работна ръка нарасне, заплатите ще се повишат, а ако намалее, съответно ще спаднат и заплатите.

Единственият начин да се постигне „пълна заетост” е чрез поддържане на свободен пазар на труда. Това важи за всеки вид труд. Всъщност то важи и за всяка друга стока.

Ако някой търговец иска да продаде дадена стока по пет долара парчето, а не успява, какво прави? Както знаем, такава стока се нарича залежала. Но търговецът не може да я остави да лежи и да задръства склада му, докато съвсем излезе от мода. Затова й слага намалена цена. Щом не може да продава по пет долара, опитва по четири. Ако пак не се получи, преоценява на три долара. Няма друг избор, ако иска да се задържи в бранша. Възможно е да претърпи загуби и те ще се дължат на погрешната му преценка за пазара на тази стока.

В същото положение са хилядите младежи, които всеки ден идват от селата в града с надежда да печелят по-добре. Това се случва във всяка индустриална страна. В Съединените щати някой момък може да дойде в града с убеждението, че трябва да печели, примерно, 100 долара седмично. Това се оказва невъзможно. Като не успее да намери работа за 100 долара седмично, той търси за 90 или 80 долара седмично, може би и по-малко. Но ако като синдикалните водачи каже: „100 долара седмично и нито цент по-малко”, той просто ще си остане безработен. (Наистина днес мнозина нямат нищо против да бъдат безработни, защото държавата им изплаща помощи от специални данъци, с които облага работодателите. Нерядко помощите не са по-малки от заплатата, която същият човек би получавал, ако работеше.)

Но понеже някои повярваха, че само чрез инфлация може да се постигне пълна заетост, американското общество приема инфлацията. На хората се задава въпросът: „Какво искаме – стабилна валута и безработица, или инфлация и пълна заетост?” Но тази постановка е погрешна и много зловредна.

За да решим въпроса, трябва да го зададем така: „Как може да се подобри положението на работниците и всички други слоеве от населението?” Отговорът е – чрез свободен пазар на труда, който ще създаде пълна заетост. Дилемата е как трябва да се определя размерът на заплатите – пазарно или чрез синдикален рекет. Така че изборът между инфлация и безработица е фалшива дилема.

Въпреки това въпросът се анализира погрешно във Великобритания, в индустриалните страни на континентална Европа и дори в САЩ. И някои казват: „Какво й е толкова лошото на инфлацията, щом и Съединените щати я имат? Защо не и ние?”

На тези хора трябва да отговорим: „Една от привилегиите на богатия е, че може да си позволи да бъде глупав много по-дълго от бедния”. Точно това е положението със Съединените щати. Тяхната финансова политика е ужасна и се влошава все повече. Но вероятно САЩ могат да си позволят да вършат глупости по-дълго от някои други страни.

Важното е да помним, че инфлацията не е създадена от Бога, не е природно бедствие или чумна епидемия. Инфлацията е политическа програма, осъществявана съзнателно от хора, които я смятат за по-малко зло от безработицата. Но истината е, че дори в не много дългосрочен план инфлацията не успява да помогне срещу безработицата.

Инфлацията е програма, а програмите подлежат на промяна. Ето защо не трябва да се примиряваме с нея. Ако управниците наистина признават, че инфлацията е зло, тяхна работа е да я спрат, като съставят балансиран бюджет. Разбира се, за целта им е нужна подкрепата на общественото мнение и интелектуалците са длъжни да помогнат на обикновените хора да разберат нещата. Едно демократично избрано правителство, подкрепяно от народа, със сигурност може да спре инфлацията и да я отхвърли като политика.

Знаем, че в дългосрочен план всички със сигурност ще бъдем мъртви. Но в краткосрочния план на нашия живот сме длъжни да уреждаме земните си дела по най-добрия възможен начин. И едно от нещата, които трябва да направим в тази посока, е да сложим край на инфлационната политика.

Превод: Майя Маркова

септември 8, 2013

0 responses on "Кейнсианството"

Leave a Message

X