Естествени елити, интелектуалци и държава

Във всяко общество има хора, които поради наличието в тях на някои специални качества, придобити или дадени им по рождение, притежават статут на елит. Поради своя талант, богатство, мъдрост или смелост те се ползуват с определен естествен авторитет, а техните мнения и оценки – с всеобщо доверие и уважение.

Нещо повече, поради отбора, протичащ при образуването на семейства, а също и по силата на генетичните закони на наследствеността и гражданските закони за наследяване, този авторитет се оказва разпределен между малко на брой родове. Именно към главите на тези знатни родове, известни със своите добродетели и признати постижения, се обръщат хората в случаи на конфликти и оплаквания.

Именно от тези естествени елити възниква държавата. Тя възниква в резултат на едно незабележимо, но решаващо изменение – монополизацията на съдебните и миротворчески функции. Един ден някой член на признатия естествен елит получава възможност да настои (преодолявайки съпротивлението на останалите членове на елита) на това, че именно той ще е единственото лице, решаващо всички конфликти на дадената територия. Спорещите страни не могат вече да си избират съдия и умиротворител.

Ако разберем този механизъм на възникване на държавата от предшествуващата я йерархическа структура, ще стане ясно защо човечеството през по-голямата част от историята на държавността се е намирало под монархическо, а не под демократично управление. Разбира се, имало е изключения: атинската демокрация, Рим до 31 г. пр. Хр., републиките Венеция, Флоренция и Генуа през Възраждането, швейцарските кантони от 1291 г., Съединените провинции на Холандия от 1648 до 1673 г., Англия при Кромуел.

Все пак всички тези републики са редки изключения. Нещо повече, всички те са твърде далеч от днешните демокрации с техния принцип „един човек – един глас“. При всички тези случаи е характерно господството на елита. Така например, в древната Атина избирателно право (както пасивно, така и активно) са имали не повече от 5 процента от населението на града.

От момента на монополизирането на съдебните и умиротворителни функции законодателния процес и процедурите по изпълнението на съдебните решения започват да стават все по-скъпи и по-скъпи. Вместо да се предоставят безплатно или срещу доброволно плащане, те се финансират чрез принудително данъчно облагане. В същото време непрекъснато се понижава качеството на тези услуги. Вместо да следва древните закони на частната собственост и да прилага общите и непререкаеми принципи на справедливостта, съдията-монополист, без опасност да загуби клиентите си, което би се случило като резултат от подкопаната вяра в неговата безпристрастност, използува законите и институциите за собствена изгода.

По какъв начин кралят би могъл да осъществи монополизирането на правото да върши съд и разправа? Нали това очевидно води до ръст на разходите и понижаване на качеството! Разбира се, останалите членове на естествения елит би трябвало да се съпротивляват на това. Затова кралят обикновено е влизал в съюз с “народа” или “простите хора”. Апелирайки към популярното във всички времена чувство на завист, кралете са обещавали на хората по-евтина и по-качествена система на правото, предлагайки в замяна по-леко в сравнение с другите претенденти данъчно облагане.

Освен това, кралете са прибягвали до помощта на класата на интелектуалците.

Може да се предположи, че търсенето на интелектуални услуги расте с нарастване на жизненото равнище. Обаче повечето хора са заети със земни проблеми и не са имали никаква практическа нужда от интелектуалци. Единственото търсене на техните услуги, освен от църквата, е идвало пак от същите членове на естествения елит. Именно те са се нуждаели от учители за децата си, съветници, секретари и библиотекари.

Интелектуалците не са имали гарантирана постоянна заетост, а заплащането на труда им е било сравнително ниско. Нещо повече, макар самите членове на елита рядко са бивали интелектуалци (т.е., лица, посвещаващи цялото си време на изследователска или друга интелектуална дейност), все пак обикновено те са били достатъчно ярки личности и не са изпитвали особена почит към интелектуалците.

Не е чудно, че ответното чувство на интелектуалците е било негодуване. Каква несправедливост! Тези, които те са обучавали – представителите на елита – стоят по-горе от своите учители и живеят в разкош, докато в същото време те, учителите-интелектуалци са относително бедни и зависими.

Затова не учудва и факта, че кралете са успявали да привлекат интелектуалците на своя страна в борбата за монополизиране на правосъдието. В замяна на идеологическо оправдание на монархическото управление кралят е могъл да им предложи почетна и добре платена работа. Нещо повече, използувайки своя статут на експерти от кралския съд, интелектуалците с времето са получавали възможност да си отмъстят на елита за своето унижение.

И все пак, подобряването на положението на интелектуалците е било доста скромно. При монархическото управление се пази отчетлива и непреодолима разлика между управляващи (крале) и управлявани (техните поданици), при това управляваните знаят, че никога няма да станат управляващи. Затова при практическите си действия кралят е изпитвал доста забележимо противодействие, не само от страна на естествения елит, но и от страна на простия народ. В условията на такова противодействие на кралете им е било доста трудно да увеличават данъците, което, на свой ред, силно е ограничавало количеството на възможните работни места за интелектуалци.

При това, след като кралят веднъж е заел и отстоял своите позиции, той е започвал да цени своите интелектуалци не повече, отколкото са ги ценили членовете на естествения елит. А, като вземем предвид, че кралят е контролирал територия, далеч превъзхождаща по площ всичко, което някога е контролирал естествения елит, можем да разберем, че загубата на кралското разположение е представлявала за интелектуалеца още по-голяма опасност и е правела неговото положение още по-несигурно.

Биографиите на водещите интелектуалци – Шекспир и Гьоте, Декарт и Лок, Маркс и Спенсър – свидетелствуват за едно и също. Чак до 19 век и през по-голямата му част интелектуалната дейност се е подпомагала от частни спонсори, членове на естествения елит, принцове или крале. Придобивайки и губейки вниманието на своите спонсори, интелектуалците често са сменяли рода на заниманията си и местожителството. Географски те са били отвъде подвижни. Този фактор, често означаващ нестабилно финансово положение, е дал своя принос за космополитизма на интелектуалците (което се е изразявало, в частност, в знанието на езици), а също и в тяхната уникална интелектуална независимост.

Ако някой попечител или спонсор е прекратявал поддръжката на интелектуалеца, намирали са се други попечители, щастливи да запълнят празнината. Интелектуалният и културен живот е процъфтявал там, където възможностите на краля или централното правителство са били относително слаби, а влиянието на естествения елит е оставало относително голямо. Да сравним Германия от началото на 19 век (с нейните безчислени княжества, борещи се помежду си) със силно централизираната Франция от същото време.
С настъпването на демокрацията настъпва и фундаментална промяна във взаимоотношенията между държава, интелектуалци и естествени елити. Постоянният ръст на цените и нарушаването на старинните закони от кралете и другите монополни съдии са били главните причини за съпротива срещу монархията. Но накрая е възтържествувала грешна интерпретация на събитията.

Имало е, разбира се, хора, които са разбирали, че коренът на проблема е в самия монопол върху съда и принудата, а съвсем не в съществуването на елит или дворянство. Но те не са били чути в хора от гласове, неправилно обвиняващи за създалото се положение съсловния характер на управлението. Този хор е призовавал към смяна на собственика на този монопол. Предложението е било да се сменят кралете (с техните видими от всички разкош и тържественост) с народа ( и неговата предполагаема непретенциозност на “простия човек”). В използуването на тази енергия се крие и тайната на историческия успех на демокрацията.

Каква ирония! Монархиите са били унищожени от същите сили, които самите монарси са отгледали и укрепвали, виждайки в тях съюзник в борбата за отстраняване на конкурентните членове на естествения елит от съдебните функции. Тези сили са завистта на простия човек към този, който живее по-добре и претенцията на интелектуалците за подобаващо място в обществото, каквото, по тяхно мнение, незаслужено им е отказано.

Логично следствие от низвергването на кралете и от тържеството на принципа на равенството е преминаването на правосъдния монопол в ръцете на”простия човек”. А простия човек е пазарил интелектуалците да говорят от негово име.
Както предсказва и икономическата теория, с прехода от монархия към демокрация с нейния принцип “един човек – един глас” и след смяната на краля с народа нещата не се подобряват , а се влошават. Цената на правосъдието нараства до астрономически размери, а качеството на законите, законодателството и правораздаването пада. Всичко се свежда до замяната на частен държавен монопол с обществен държавен такъв.

Създава се ситуация, известна като “трагедия на общността” (ситуация, при която свободният достъп до даден ресурс води до неговото пълно изчерпване – б. пр.). Сега всеки, а не само кралят има право да предприема действия за завладяване на чужда собственост. Това води до три важни групи от следствия.

Първо, значително нараства степента на експлоатация от страна на държавата чрез постоянното увеличение на данъчното облагане.

Второ, пада качеството на правосъдието. Това падение е толкова дълбоко, че самата идея за закона като сбор от всеобщи и неизменни принципи се сменя с идеята за закона като продукт на нормотворческа дейност (т.е., нещо “направено”, а не “намерено”).

Третото следствие е промяната в отношението към ценностите на времето: увеличение на ценността на настоящето в ущърб на ценността на бъдещето.

Кралят е владеел територия и е можел да я предава на сина си. Той е имал огромен стимул да се стреми към съхраняване и умножаване на нейните ценности. Демократичният управник е бил и си остава временен ползувател. В това си качество той се стреми да максимизира всички текущи доходи на държавата, принасяйки в жертва всички видове капитални ценности.

Резултатите от това не закъсняват.
През монархическия период, преди Първата световна война, държавните разходи рядко са превишавали 5 процента от брутния вътрешен продукт. Днес те са на равнище, близки до 50 процента.

Преди Първата световна война заетостта в държавния сектор е била средно 3 процента от общата заетост. От тогава тя се е увеличила до 15-20 процента.

За монархическия период са характерни стоковите пари (златото), а покупателната стойност на парите бавно е растяла. Демократичната епоха, наопаки, е време на господството на книжните пари и намаляващата им покупателна стойност.

Кралете са обичали да тънат в дългове, но поне в мирно време обикновено са намалявали задлъжнялостта си. В демократическата епоха държавният дълг расте през цялото време – и по време на война, и по време на мир – до сегашните невъобразими стойности.

В монархическите времена лихвеният процент бавно е падал до средногодишно значение от 2,5%. Днес, в епохата на демокрацията средният лихвен процент се е върнал на равнището от 5% – равнище, характерно за 15 век.
До края на 19 век феноменът на масовото нормотворчество практически не е съществувал. Днес се приемат десетки хиляди закони и подзаконови актове. Нормата на частните спестявания пада, вместо да расте заедно с доходите, а всички показатели за разпада на семейството и престъпността неизменно растат.

Виждаме, че при демократичното управление държавата живее значително по-добре, а хората – след като са започнали “да се управляват сами” – значително по-зле.
А как живеят днес членовете на естествения елит и интелектуалците?

Що се отнася до първите, то демокрацията е завършила процеса, започнат от кралете. Естествените елити и дворянството са унищожени. Състоянието на великите семейства се е изпарило без следа. За това са помогнали конфискационните данъци върху собствеността, останалото е било изядено, благодарение и на данъка върху наследството при всяка смърт. Традициите на икономическа независимост на тези семейства, техните навици на интелектуално и духовно водачество са изгубени и забравени.

Богати хора има и днес, но често те дължат своите състояния пряко или косвено на държавата. Като следствие, те зависят от нейното разположение в много по-голяма степен от тези, които владеят много по-малко богатство. Мнозинството от свръхбогаташите не са представители на знатни семейства, а парвенюта. Тяхното поведение не се отличава нито с храброст, нито с достойнство, нито с мъдрост или вкус. Тяхното поведение отразява културата, ориентирана към настоящето, към опортюнизъм и хедонизъм. Това е масовата – пролетарска – култура, която богатите и знаменитите делят днес с всички останали.

Ето защо мнението на тези хора днес не заема (и добре, че не заема) никакво специално място в общественото съзнание, не повече от мнението на останалите.

Демокрацията е направила реалност мечтата на Кейнс – извършила е “евтаназия на рентиерската класа”. Друго знаменито изречение на Кейнс (“в дългосрочен план всички ние сме покойници”) изразява точно демократичния дух на нашето време, неговия базиран на настоящето хедонизъм.
Въпреки, че да не се замисляш какво ще стане след края на твоя собствен живот не е съвсем нормално, точно такъв тип мислене е започнал да преобладава. Вместо да облагороди пролетариата, демокрацията е “пролетаризирала” елита. Тя също така е отговорна и за развращаването на масите.

От друга страна, докато елитите биват разрушавани, интелектуалците са завладявали все по-изгодни и влиятелни позиции. Те са успели в значителна степен да постигнат своята цел – превърнали са се в управляваща класа.
Днес практически няма икономисти, историци или философи, наети на частни начала от членове на естествения елит. Малобройните представители на стария елит, които биха искали да прибягнат до подобни услуги, не биха могли да си ги платят. Интелектуалците днес са служители в обществения сектор, даже ако номинално работят за независими институти или нетърговски фондове.

Те са практически напълно защитени от превратностите на потребителското търсене, числото им расте бързо, възнагражденията им силно превишават действителната пазарна стойност на техните услуги. В същото време качеството на тези услуги непрекъснато пада.
Разбира се, и сега има изтъкнати интелектуалци и изтъкнати интелектуални достижения.Но все по-трудно става да се откриват бисерните зърна на творчеството сред растящите обеми интелектуален тор, това свидетелство за интелектуално замърсяване на околната среда. Надзърнете в така наречените водещи списания по икономика, философия, социология или история. В зависимост от темперамента си вие ще изпаднете в шок или в неудържим смях.
Това, което ще намерите там в изобилие, е нерелевантност и непълнота. И още по-зле, ако интелектуалния продукт се окаже релевантен и пълен, той почти винаги ще е несъстоятелен поради етатизма си.

И тук има изключения, но ако припомним, че практически всички интелектуалци са заети в многобройните подразделения на държавата, увеличаващи се от ден на ден, едва ли е изненада факта, че повечето от обемистите им трудове, съзнателно или не, са етатистка пропаганда.
Нека илюстрираме това с примера на т.н. чикагска школа, към която спада Милтън Фридман, неговите предшественици и последователи. През 30-те и 40-те години чикагската школа се смяташе за школа с лява насоченост, и, трябва да кажем, с основание. Фридман тогава обосноваваше нуждата от централна банка и книжни пари, обявявайки се против златния стандарт. Той искрено споделяше принципите на преразпределящата държава, държавата на благосъстоянието, когато издигаше своите предложения за гарантиран минимален доход (системата на т.н. отрицателни данъци), на чието равнище не налагаше никакви ограничения. Той защищаваше принципа на прогресивното данъчно облагане в стремеж да се достигне максималното възможно изравняване на богатството. Той участвуваше в разработката на концепцията и в практическото въвеждане на системата за облагане на дивидентите. Фридман поддържаше идеята, според която държавата може да въвежда данъци за финансиране на производството на блага с положителен външен ефект, или на такива, които то смята, че могат да имат такъв ефект. (положителни външни ефекти или “положителни екстерналии” (spillover benefits) са положителните странични резултати от дадена дейност. Напр., положителният външен ефект от пчеларството е опрашването на растенията – б.пр.). Това означава, че няма нищо което държавата да не може да произвежда, финансирайки това производство от данъци.
На всичко отгоре, Фридман и неговите последователи проповядваха една от най-долните идеи, а именно етически и епистемологически релативизъм. Според тази идея не съществуват никакви непререкаеми морални истини и цялото наше емпирично знание може да бъде вярно само хипотетически. Все пак, те никога не са се съмнявали в това, че трябва да има преразпределяща демократична държава.

Сега, половин век по-късно, чикагската школа, без да е променила съществено възгледите си, се смята за дясна школа, защищаваща принципите на свободния пазар. Нещо повече, смята се, че точно това направление в икономическата наука е гранично, отделящо уважаваните десни от десните екстремисти. Ето какъв е мащабът на промяната в общественото съзнание, промяна, осъществена от служителите в държавния сектор.

Или, да разгледаме друг пример. Неотдавна говорителят на Конгреса Нют Гингрич нарече “революция” политиката на Новия курс и приемането на законите за обществено осигуряване. Той също така високо оцени законодателството, задължаващо работодателите да спазват квоти за хора с определени признаци. А с това законодателство бяха почти напълно разрушени правата на собственост, свободата за сключване на договори и свободата за създаване и закриване на доброволни съобщества.

Положението изглежда безнадеждно.Но не е.

Първо, трябва да се разбере, че това положение на нещата не може да продължава безкрайно. Епохата на демокрацията не може да бъде “краят на историята”, както се опитва да ни увери неоконсерватизма. И то по чисто икономически причини.

Нахлуването на държавата в пазарната система поражда огромно количество проблеми, надхвърлящо с много числото на проблемите, заради които е предприето. Тяхното решаване се търси отново чрез ръст на държавната намеса. Това води до толкова разширен държавен контрол и регулиране, че процесът неизбежно ще завършен с установяване на пълномащабен социализъм. Ако днешните тенденции се запазят, можем уверено да предвидим бърз колапс на западните демократични “държави на благосъстоянието”, подобен на този, който се случи с “народните демокрации” от Източния блок в края на 80-те години.

В продължение на десетилетия реалните доходи на Запад остават на едно и също равнище или намаляват. Държавният дълг и бремето на различните схеми за държавно “социално осигуряване” внасят своя принос за приближаване на перспективата за икономическа разруха. В същото време социалните конфликти достигат до небивало напрежение.
Икономическият колапс може да настъпи още преди днешната тенденция към одържавяване да се промени. Но даже в случай на колапс, за преодоляване на тази тенденция ще трябва още нещо. Колапсът сам по себе си няма да доведе до отдръпване на държавата. Нещата могат да станат още по-лоши.

В съвременната западна история има само два безспорни случая, когато властта на държавата е била намалявана, макар и временно, в резултат на целенасочена съзнателна дейност. И в двата случая имаме работа с последствията на някаква катастрофа. Тези два случая са Германия след Втората световна война при Лудвиг Ерхард и Чили при генерал Пиночет.

Но наличието само на криза не е достатъчно, трябват още и правилни идеи, а също и хора, способни да ги възприемат и употребят в момента, когато се появи подходящата възможност.

Катастрофата е неизбежна само докато светът се намира във властта на лъжливи идеи. От друга страна, щом правилните идеи се приемат от хората и започнат да преобладават в техните мнения (а идеите могат да се сменят по принцип мигновено), заплахата от катастрофа ще изчезне завинаги.
Тези редове ме навеждат на мисълта за ролята, която интелектуалците и членовете на естествените елити (или това, което е останало от тях) трябва да играят при необходимите радикални и фундаментални изменения на общественото мнение. Потребността и от едните, и от другите, е много голяма. Тези две социални сили, предвид перспективата за катастрофа и все още съществуващата възможност тя да бъде избегната, трябва да разглеждат тази потребност като напомняне за техния естествен дълг.
Даже при положение, че по-голямата част от интелектуалците е корумпирана и в значителна степен отговорна за днешните извращения, нещата са такива, че интелектуалната революция е невъзможна без тяхната помощ. Господството на ангажираните от държавата интелектуалци не може да бъде премахнато без “антиинтелектуални интелектуалци”. За щастие, идеите за лична свобода, частна собственост, свободно договаряне, лична отговорност и предимство на задълженията не са умрели и няма да умрат докато съществува човешкия род. Те ще живеят просто поради силата на факта, че са истини, а истината има свойството да се самоподдържа. Нещо повече, няма да изчезнат книгите на мислителите от миналото с изложението на тези идеи.
От двете задължителни условия – научна компетентност и наличие на характер – второто е по-важно, особено в наше време. От чисто интелектуална гледна точка нещата са относително прости. Повечето етатистки доводи се опровергават лесно като нравствено непълноценна или икономически несъстоятелна глупост. Трябва да призная, че колкото повече големи имена съм срещал, толкова по-голямо е било учудването ми от тяхната липса на тежест.
Нещо повече, често ще срещнете икономисти, които в частен разговор ще ви кажат, че изобщо не споделят положенията, които пат етически отстояват пред публика. Те не просто грешат. Те съзнателно казват устно и писмено неща, за които знаят, че не са истина. Бидейки интелектуално богати, те са морално непълноценни. Това значи, че трябва да бъдем готови за борба не само с грешни възгледи, но и със злото, което е доста по-трудна задача, защото изисква не само съобразителност и знание, но и смелост.
В борбата със злото трябва да бъдем готови никога да не стигнем до “успех”. По този път няма богатство, нито слава, нито професионален престиж. Нещо повече, съзнателно избраната съдба на интелектуалец винаги ще предизвиква подозрение.

Нека вземем за пример съдбата на Лудвиг фон Мизес или Мъри Ротбард. Тези двама велики икономисти и социални философи на 20 век бяха непризнати и непотърсени от колегите си по академично поприще. Но през целия си живот те не измениха на себе си. Те никога не загубиха присъщата си дълбочина. Нещо повече, никога не изпаднаха в песимизъм. Напротив, дори отхвърлени, те си оставаха непоколебими и даже щедри, работещи с поразителна продуктивност. Те бяха удовлетворени от това, че са привърженици на истината и само истината.

Качествата, изгубени с естествените елити не са изчезнали напълно. Преодолявайки препятствия и обстоятелства, Мизес и Ротбард успяха да бъдат чути. Те не бяха осъдени на мълчание. Те продължаваха да преподават и публикуват. Те говореха пред аудитории, вдъхновявайки хората със своето дълбоко разбиране на нещата.

Много, много отдавна, преди духът на егалитаризма да разруши повечето хора с независими състояния и независими мнения, задачата по поддържане на непопулярни интелектуалци се е решавала само от отделни личности. Но, нека признаем честно, кой днес е в състояние да наеме интелектуалец по частен път, като свой секретар, съветник или наставник на децата си? тези, които могат да се го позволят, като правило са дълбоко въвлечени в корупционния алианс на големия бизнес със държавата и поддържат тези интелектуални кретени, които доминират в академичната среда. Помислете например за Рокфелер и Хенри Кисинджър.

Така че задачата е двойна. Първо, поддръжката и запазването на идеите за частна собственост, свобода на договаряне и доброволно съюзяване (а също така и свободата за излизане от тях), лична отговорност. От друга страна, задачата за противопоставяне на лъжата, етатизма, моралния релативизъм, корупцията и безотговорността. Днес тези задачи могат да бъдат решени само чрез натрупване на ресурси в организации, подобни на Института “Лудвиг фон Мизес”. Този институт е независимо образователно общество, създадено за защита на ценностите, лежащи в основата на Западната цивилизация, безкомпромисно и далеч даже психологически от коридорите на властта.

При поддръжката на естествения елит Мизесовият институт може да се превърне в организационен модел за възстановяване на изгубеното знание, да стане учебно заведение, на което можете да доверите своите деца и откъдето да набирате своите работници.
(с незначителни съкращения)

Превод: Веселин Кандимиров

септември 26, 2010

0 responses on "Естествени елити, интелектуалци и държава"

Leave a Message

X