Двата възгледа за Европа

Глава І от книгата „Трагедията на еврото“ от Филип Багус, която Издателска къща МаК подготвя за печат

Още от зората на Европейския съюз се води борба между защитниците на две различни визии за единна Европа. По кой път трябва да поеме съюзът – дали по този на класическите либерални възгледи, или на социалистическата мечта?

Въвеждането на еврото изигра ключова роля за стратегиите на тези два възгледа. За да разберем трагедията на еврото и неговата история, е важно да познаваме добре тези две различни, но основополагащи визии, които излизат на повърхността под формата на единна валута.

Класическият либерален възглед

Бащите-основатели на Европейския съюз – Робер Шуман (французин, роден в Люксембург), Конрад Аденауер (Германия) и Алчиде де Гаспери (Италия), и тримата немскоезични католици, следват класическия либерален възглед за Европа. Те са християн-демократи. Класическият либерален възглед разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи.

Римският договор от 1957 г. е основното постижение по пътя към класическия либерален възглед за Европа. Договорът гарантира четири основни свободи: свободно движение на стоки, свободно предлагане на услуги, свободно движение на капитали, и свободна миграция. Договорът възстановява права, които са били основни за Европа по време на класическия либерален период през ХІХ век, но които след това са били потиснати в епохата на национализъм и социализъм. Той слага край на социалистическата епоха, довела до конфликти между европейските народи, чиято кулминация са двете световни войни.

Класическият либерален възглед цели да възстанови свободите от ХІХ век. Свободната конкуренция без бариери между държавите трябва да преобладава на общия европейски пазар. Според този възглед никой не може да забрани на един германски фризьор да прави прически в Испания, никой не може да изисква такса от англичанин, който прехвърля пари от германска във френска банка или инвестира на италианската стокова борса. Никой не може да пречи чрез регулации на един френски пивовар да продава бира в Германия. Нито едно правителство не може да дава субсидии и така да изкривява конкуренцията. Никой не може да попречи на един датчанин да избяга от своята „държава на благоденствието” и от изключително високите данъци, и да отиде в страна с по-ниска данъчна тежест, например Ирландия.

За да се постигне този идеал за мирно сътрудничество и процъфтяваща размяна, е необходима единствено свобода. Според този възглед няма нужда да се създава европейска свръхдържава. Всъщност класическият либерален възглед е изключително скептичен по отношение на централизираната европейска власт, тъй като я смята за разрушителна за индивидуалната свобода. Философски казано, много защитници на тази идея се вдъхновяват от католицизма, а границите на Европейската общност са определени от християнството. В унисон със социалните учения на католицизма, трябва да преобладава принципът на децентрализацията: проблемите трябва да се решават на възможно най-ниското организационно ниво. Единствената приемлива централизирана европейска институция би бил Европейският съд, чиито функции се ограничават до управление на конфликтите между страните-членки и гарантиране на четирите основни свободи.
От гледна точка на класическия либерализъм би трябвало да има много конкурентни политически системи, какъвто е бил случаят в Европа векове наред. През Средновековието и до ХІХ век са съществували много различни политически системи, например в независимите градове във Фландрия, Германия и Северна Италия. Съществували са кралства като Бавария и Саксония, както и републики като Венеция. Политическото разнообразие се е проявявало най-ярко в силно децентрализирана Германия. Науката и промишлеността процъфтяват сред разнообразие и плурализъм.

Конкуренцията на всички нива е основна предпоставка за класическия либерален възглед. Тя води до съгласуваност, тъй като стандартите за продукти, цените на средствата за производство и най-вече заплатите, клонят към изравняване.

Капиталът отива там, където заплатите са ниски, и ги повишава; работниците от своя страна отиват там, където заплатите са високи, и ги свалят. Пазарите предлагат децентрализирани решения на проблемите с околната среда, основани на частна собственост. Политическата конкуренция осигурява най-важната европейска ценност: свободата.

Данъчната конкуренция налага по-ниски данъци и фискална отговорност. Хората, както и фирмите, гласуват с краката си, избягвайки твърде високите данъци. Различните национални данъчни системи се разглеждат като защита срещу тиранията. В паричните системи също има конкуренция. Различни парични институции се конкурират, предлагайки висококачествени валути. Онези, които предлагат по-стабилна валута, принуждават останалите да ги следват.

Социалистическият възглед

В пряко противоречие с класическия либерален възглед е социалистическият или имперски възглед за Европа, защитаван от политици като Жак Делор или Франсоа Митеран. Една коалиция от етатистки интереси на националисти, социалисти и консерватори, прави всичко възможно, за да изпълни неговата програма. Европейският съюз се разглежда като империя или като крепост: протекционизъм навън и интервенционизъм вътре. Тези етатисти мечтаят за централизирана държава, управлявана от ефикасни технократи, за каквито се мислят управляващите технократи-етатисти.

При този идеал центърът на империята управлява периферията, има общо, централизирано законодателство. Защитниците на социалистическия възглед за Европа искат да създадат европейска мегадържава, възпроизвеждаща националните държави на европейско ниво. Те искат европейска държава на благоденствието, която да се грижи за преразпределението, регулацията и хармонизацията на законодателството в Европа. Хармонизацията на данъците и социалните регулации трябва да се прокарват на най-високо ниво. Ако ДДС е между 15 и 25% в рамките на съюза, социалистите искат да го хармонизират на ниво 25% във всички страни. Такава хармонизация на социалната регулация е в интерес на най-защитените, най-богатите и най-производителните работници, които могат „да си позволят“ такава регулация, докато техните събратя не могат. Ако социалната регулация на германците се приложи към поляците например, то поляците трудно ще се конкурират с германците.
Планът на социалистическия възглед е да се дава все повече власт на централизираната държава, т.е. на Брюксел.

Социалистическата идея за Европа е идеал за политическата класа, за бюрократите, за групите за натиск, за привилегированите и субсидираните сектори, които искат да създадат мощна централна държава, която да служи на собственото им обогатяване. Привържениците на този възглед представят европейската държава като необходимост и я смятат само за въпрос на време.

Ако тръгне по социалистическия път, един ден европейската централизирана държава ще стане толкова могъща, че суверенните държави ще й бъдат подчинени. (Вече можем да видим признаци за такова развитие в случая с Гърция. Гърция се държи като протекторат на Брюксел, който казва на правителството й как да се справи с дефицита си.) Социалистическият възглед не предполага видими географски ограничения за европейската държава – за разлика от вдъхновения от католицизма класически либерален възглед. Политическата конкуренция се разглежда като пречка пред централизираната държава, която държи да бъде извън обществен контрол. В този смисъл централизираната държава в социалистическия възглед става все по-малко демократична, тъй като властта лека-полека преминава към бюрократите и технократите. (Пример за това е Европейската комисия, изпълнителната власт на Европейския съюз. Комисарите не се избират, а се назначават от правителствата на страните-членки).

Исторически погледнато, прецедентът за този стар социалистически план за създаването на контролираща централна власт в Европа е създаден от Карл Велики, Наполеон, Сталин и Хитлер. Разликата обаче е, че в този случай няма да е необходимо пряко прилагане на военна сила. За налагането на централизирана европейска държава се използва широко „само” държавната принуда.

От тактическа гледна точка кризисните ситуации са особено полезни за привържениците на социалистическите възгледи, за да могат те да създадат нови институции (например Европейската централна банка, а в бъдеще – вероятно и Европейско министерство на финансите), както и да разширят правомощията на съществуващите институции като Европейската комисия или ЕЦБ.

Затова класическият либерален и социалистическият възглед за Европа няма как да бъдат примирени. Всъщност увеличаването на властта на централната държава, предложено от социалистите, предполага ограничаване на четирите основни свободи, и най-вече на индивидуалната свобода.

История на борбата между двата възгледа

Двата възгледа се сблъскват още през петдесетте години на ХХ век. В началото проектът за Европейските общности се придържа по-тясно към класическия либерален възглед . Европейската общност се състои от суверенни държави и гарантира четирите основни свободи. От гледна точка на класическите либерали основният вроден недостатък на общността е субсидирането и интервенционизмът в земеделската политика. Освен това по проект законодателната инициатива принадлежи единствено на Европейската комисия. След като Комисията направи предложение за законодателна промяна, Съветът на Европейския съюз, сам или заедно с Европейския парламент, може да одобри предложението. Тази схема съдържа в себе си зародиша на централизация. Следователно институционалната организация от самото начало е предназначена да централизира и установи диктатура над мненията на малцинството, тъй като не за всички решения е необходимо единодушие, а онези, за които то е задължително, непрекъснато намаляват.

Класическият либерален модел традиционно се защитава от християн-демократите и от държави като Холандия, Германия и Великобритания. Но социалдемократите и социалистите, водени обикновено от френското правителство, защитават имперския модел за Европа. Всъщност след светкавичния си крах през 1940 г., след годините на нацистка окупация, след провалите в Индокитай и загубата на африканските си колонии, френската управляваща класа използва Европейската общност, за да си върне влиянието и гордостта, и да компенсира загубата на империята си.

С течение на времето се оформя тенденция на бавно придвижване към социалистическия идеал – бюджетите за съюза растат и се разработва нова регионална политика, която действително започва да разпределя богатство в Европа. Безбройните регулации и хармонизации също дават тласък на тази процес.

Класическият либерален възглед за суверенни и независими държави като че ли получава нови сили с рухването на Съветския съюз и обединението на Германия. Първо, Германия, традиционен защитник на този възглед, става по-силна. Второ, новите държави, възраждащи се от пепелищата на комунизма, като Чехословакия (Вацлав Клаус), Полша, Унгария и т.н., също поддържат класическия либерален възглед за европа. Тези нови държави искат да се наслаждават на новоизвоюваната си свобода. Писнало им е от социализъм, империи и централизация.

Влиянието на френското правителство намалява.

Социалистическият лагер е изправен пред поражение. Бързото разширяване на Европейския съюз, което включва новите източноевропейски държави, трябва бъде спряно. Трябва да се предприеме стъпка към централизирана държава. Единната валута ще бъде инструментът за постигането на тази цел. Според немските вестници френското правителство се опасява, че след обединението си Германия ще създаде „доминирана от марката зона за свободна търговия от Брест до Брест-Литовск“. Европейските (разбирай френските) социалисти спешно имат нужда от власт над паричната единица.

Ето какво казва Чарлс Гейв за събитията, последвали падането на Берлинската стена:
За защитниците на „Римската империя“ (социалистическият възглед) европейската държава трябва да бъде организирана незабавно, независимо какви са рисковете, и да стане неизбежна. В противен случай защитниците на „християнска Европа“ (класическият либерален възглед) ще спечелят от само себе си и историята никога няма да обърне своя ход. Рухването на Съветския съюз е кризата, която дава възможност и тласък Римската империя да поеме по пътя на една почти невъзможно амбициозна програма. Стълбата вече е обърната в едната посока и „Римската империя“ трябва да я обърне в другата, а създаването на еврото е най-големият символ на похода на римския лагер към централизирана свръхструктура.

Официалната аргументация на защитниците на единната европейска валута е, че еврото ще снижи транзакционните разходи, като по този начин ще улесни търговията, туризма и растежа в Европа. На практика обаче единната валута се разглежда като първа стъпка към създаването на европейска държава. Предполага се, че еврото ще създаде натиск в тази посока.

Истинската причина немското правителство, традиционен противник на социалистическия възглед, в крайна сметка да приеме еврото, е свързана с обединението на Германия. Сделката е такава: Франция създава европейската си империя, а Германия получава своето обединение. Смята се, че в противен случай Германия ще стане твърде силна, и затова най-силното й оръжие – германската марка – трябва да й бъде отнето. Германия трябва да бъде обезоръжена.

Следващата стъпка в плана на социалистическия лагер е създаването на първоначален вариант за европейска конституция (от бившия френски президент Валери Жискар д’Естен Жинар), в която да е заложена централизирана държава. Но проектът за конституция се проваля напълно – отхвърлен е от гласоподавателите във Франция и Холандия през 2005 г. Както често се случва, германците никой дори не ги е питал. Не са ги питали и за еврото. Но политиците обикновено не се отказват, докато не получат, каквото желаят. В този случай те просто сменят името на конституцията – и изведнъж в много страни за нейното прокарване вече не е необходим плебисцит.

В резултат от всичко това Лисабонският договор е приет през декември 2007 г. Договорът е пълен с думи като плурализъм, противопоставяне на дискриминацията, толерантност и солидарност. Всички те могат да се тълкуват като призив за ограничаването на правото на частна собственост и на свободата на договаряне. В чл. 3 Европейският съюз декларира готовността си да се бори срещу социалната дискриминация, като по този начин отваря врати за интервенционизма. В Лисабонския договор Бог не е споменат нито веднъж.

Всъщност Лисабонският договор е поражение за адептите на социалистическия идеал. Той не е истинска конституция, а просто договор. Той е задънена улица за защитниците на империята, които са принудени да се прегрупират и да се съсредоточат върху единствения инструмент, който им е останал – еврото. Но как точно то може да доведе до централизация в Европа?

Еврото създава проблеми, които политиците могат да използват като претекст за централизация. Всъщност самата структура на валутата е предизвикала вече поредица от тежки кризи: страните-членки могат да използват печатарската преса, за да финансират дефицитите си; тази черта на ЕВС неизменно води до кризи с националния дълг.

Кризата на свой ред може да бъде използвана за централизация на властта и фискалните политики. Централизацията на фискалните политици може в последствие да бъде използвана за хармонизиране на данъчното облагане и така да се сложи край на данъчната конкуренция.

При сегашната дългова криза основният залог е еврото – единственото средство, останало на социалистите за укрепване на позициите им и за постигане на лелеяната централизирана държава. Затова и е много далеч от истината твърдението, че краят на еврото ще означава край за Европа и европейската идея – той ще сложи край просто на социалистическата версия на тази идея.

Една икономически интегрирана Европа, с четирите си основни свободи, спокойно може да съществува без единна валута. Великобритания, Швеция, Дания и Чешката република не използват еврото, но са част от общия пазар и се радват на четирите свободи. Ако Гърция се присъедини към тези страни, класическият либерален възглед няма да пострада ни най-малко. Всъщност свободният избор на валута е по-близък до свободата като европейска ценност, отколкото едно европейско разплащателно средство, зад което стои монополен производител на пари.

Превод: Петьо Ангелов

08.06.2011

0 responses on "Двата възгледа за Европа"

Leave a Message

X
Към лентата с инструменти