Детективското разследване във философията

Това есе е от сборника “Философиятна:кому е нужна” от Айн Ранд, който Издателска къща МаК ще издаде през февруари 2011 г.

Моята [лекция в Уест Пойнт беше] посветена на краткото представяне на една необятна тема: „Философията: кому е нужна”. Аз обхванах най-същественото, но по-подробно разглеждане на някои моменти ще бъде полезно за онези, които искат да изучават философията (и особено днес, тъй като философията беше отменена от двете сегашни модни школи – лингвистичния анализ и екзистенциализма).

Казах, че най-добрият начин да изучаваме философията е да подходим към нея като към криминален разказ. Детективът се стреми да открие истината за дадено престъпление. Детективът във философията трябва да се стреми да установи истинността или неистинността на дадена абстрактна система и по този начин да открие дали е изправен пред огромно постижение или пред интелектуално престъпление. Детективът знае какво да търси и кои улики да разглежда като неважни. Детективът във философията трябва да помни, че цялото човешко познание има йерархична структура; той трябва да се научи да разграничава фундаменталното от производното и когато оценява дадена философска система, трябва да търси – преди всичко и най-вече – нейните основи. Ако основите са неустойчиви, такава ще е цялата сграда.

Основите на философията са метафизиката и епистемологията. Въз основа на една познаваема вселена и на рационалната способност на човека да я проумее, можете да дефинирате правилната етика, политика и естетика на човека. (А ако направите грешка, си запазвате средствата и критериите, необходими за да я поправите). Но какво ще постигнете, ако сте радетел за честност в етиката, а в същото време казвате на хората, че не съществува истина, факт, реалност? Какво ще направите, ако сте радетел за политическа свобода с довода, че усещате, че е нещо добро, а срещу вас се изправя агресивен насилник, който заявява, че усеща нещо друго?

Що се отнася до философията, грешката на лаика е склонността да приемат следствията, като се игнорира причините за тях – да се приема за даден крайния резултат от дълга поредица и той да се смята за нещо „разбиращо се само по себе си” или за изначална даденост, като се отричат предпоставките за него. Примери за това могат да се видят навсякъде около нас, и особено в политиката. Има либерали, които искат да закрилят свободата на личността, като в същото време не признават това, от което произлиза – индивидуалните права. Има религиозни консерватори, които твърдят, че са защитници на капитализма, като същевременно атакуват неговата основа – разума. Има различни „либертарианци”, които плагиатстват политическата теорията на обективизма, като в същото време отхвърлят метафизиката, епистемологията и етиката, на които тя се крепи. Разбира се, тази нагласа не се ограничава до философията: най-простият пример са хората, които пищят, че им трябва повече бензин и затова на петролната индустрия трябва да се наложат унищожителни данъци.

Като детектив във философията вие трябва да помните, че нищо не се подразбира, освен материала на сензорното възприятие – и тази изначална даденост е факт, който не може да се анализира (тоест да се разложи на съставните си части) или да се добие от предшестващи факти. Вие трябва да подлагате на изпитание собствените си убеждения и всяка идея или теория, които изучавате, като питате: е ли това несводимо първично и ако не е, на какво се основава? Трябва да задавате същия въпрос относно всеки отговор, който получавате, докато стигнете до изначална даденост – ако дадена идея й противоречи, тя е невярна. Този процес ще ви отведе до полето на метафизиката и епистемологията – и вие ще откриете по какъв начин всеки аспект на човешкото познание се основава върху това поле и стои на краката си или се срива заедно с него.

Има една стара басня, която съм чела на руски език (не знам дали е предена на английски). Една свиня намерила дъб, излапала жълъдите, разпилени на земята, и вече с пълен тумбак, започнала да рие земята, докато изровила корените на дъба. А една птичка, кацнала на висок клон, я укорила: „Ако си беше вдигнала зурлата, щеше да видиш, че жълъдите растат на дървото”.

За да не изпадне в положението на тази свиня в гората на интелектуалното, човек трябва да познава и брани метафизично-епистемологичното дърво, които дава жълъдите – неговите убеждения, цели и желания. И обратно – не бива да лапа всеки примамлив плод, който намери, без да си даде труда да разбере, че идва например от смъртоносния тис. Дори да не направят нищо повече от това да се научат да разпознават природата на подобен плод и да престанат да го ядат или да го раздават на хората около себе си, лаиците ще спрат да бъдат жертви и лековерни преносители на политическа отрова. Но за да направят това, им е нужно минимално разбиране на философията.

Ако един интелигентен и честен лаик трябваше да преведе своята имплицитна, основана на здравия разум рационалност (приемана от него за даденост) в експлицитни философски твърдения, той щеше да твърди, че светът, който възприема, е реален (битието съществува), че нещата са такива каквито са (законът за тъждеството), че разумът е единственото средство за добиване на знание, а логиката е методът за използване на разума. Нека, приемайки тази основа, да ви дам пример какво би направил един детектив във философията с някои от популярните фрази, които цитирах [във „Философията: кому е нужна”].

„Може за теб да е вярно, но за мен не е.” Какъв е смисълът на понятието „истина”. Истината е признаването на реалността. (Това е известно като кореспондентна теория за истината.) Не може в един и същ момент и в едно и също отношение едно нещо да е и вярно, и невярно. Следователно тази популярна фраза означава, че: а) законът за тъждеството е невалиден; б) не съществува обективно възприемана реалност, а само неопределен поток, в който нищо не е специфично, т. е. не съществува реалност (а в такъв случай не може да има и истина); или в) двамата спорещи възприемат две различни вселени (а в този случай изобщо не е възможен спор). (Целта на популярната фраза е унищожаване на обективността.)

„Недей да си толкова сигурен – никой не може да е сигурен в нищо.” Въпреки нелепостите на Бъртранд Ръсел в обратния смисъл, това твърдение включва самото себе си; следователно човек не може да сигурен, че не може да е сигурен в нищо. Това твърдение означава, че за човека не е достъпно никакво познание от никакъв вид, т. е. че човекът не съзнава нищо. Нещо повече, ако някой се опита да приеме тази популярна фраза, ще установи, че втората й част противоречи на първата: ако никой не може да сигурен в нищо, тогава всеки може да е сигурен във всичко, което пожелае – тъй като то не може да бъде опровергано и така той може да твърди, че не е сигурен, че е сигурен (което е именно целта на тази идея).

„Може да е добре на теория, но не върши работа на практика.” Що е теория? Набор от абстрактни принципи, претендиращи, че са или вярно описание на действителността, или от указания за действията на човека. Съответствието на действителността е стойностният критерий, според който се дава оценка на една теория. Ако дадена теория е неприложима към действителността, според какъв критерий може да се оцени като „добра”? Ако човек приеме тази диея, тя би означавала, че: а) дейността на човешкия ум е несвързана с действителността; б) целта на мисленето не е нито да се добие знание, нито да се направляват действията на човека. (Целта на тази популярна фраза е да направи невалидна способността на човека за концептуално мислене.)

„Логично е, но логиката няма нищо общо с действителността.” Логиката е изкуството или умението на непротиворечиво отъждествяване. Тя има един-единствен закон, законът за тъждеството, и различните заключения от него. Ако логиката няма нищо общо с действителността, значи законът за тъждеството е неприложим към действителността. Ако е така, значи: а) нещата не са това, което са; б) нещата могат едновременно и в едно и също отношение и да бъдат, и да не бъдат това, т. е. действителността се състои от противоречия. Ако е така, по какъв начин някой е установил това? По илогичен начин. (В последното няма съмнение.) Целта на тази идея е грубо явна. Истинският й смисъл е не: „Логиката няма нищо общо с действителността”, а: „Аз, който казвам това, нямам нищо общо с логиката (или с действителността).” Когато използват тази популярна фраза, хората всъщност искат да кажат или: „Логично е, но аз не искам да съм логичен”, или :”Логично е, но хората не са логични, те не разсъждават – и аз смятам да поощрявам тяхната нерационалност.”

Това е ключ към онзи вид грешка (или епистемологична немарливост), която позволява разпространяването на подобни популярни фрази. Повечето хора ги казват по повод на някакъв конкретен, определен случай и не съзнават факта, че изричат разрушително метафизическо обобщение. Когато казват: „Може да е вярно за теб, но не е вярно за мен”, обикновено те имат предвид въпрос, засягащ лично предпочитание или избор, включващ маловажна ценностна преценка. Всъщност смисълът, който искат да внушат, е по-близо до: „Може на теб да ти харесва, но на мен – не.” Неоспорваната идея, че ценностните предпочитания и емоциите са необясними аксиоми, е в основата на тяхното твърдение. И за да защитят неуспешното си самонаблюдение, те са готови безразсъдно да заличат цялата вселена.

Когато хората чуят популярната фраза: „Може да е вярно вчера, но е е вярно днес”, обикновено те мислят за създадени от човека въпроси или обичаи, като например: „Вчера хората са се дуелирали, но днес вече не го правят”, „Вчера жените са обличали кринолини, но днес вече не го правят” или „Вече не сме в епохата на теглените от коне кабриолети”. Често защитниците на тази популярна фраза са искрени и примерите, давани от тях, обикновено приличат на горните. Ето защо жертвите им – които никога не са откривали разликата между метафизичното и сътвореното от човека – се оказват в безпомощно объркване, неспособни да оборят изводи като: „Вчера свободата беше ценност, но днес вече не е”, „Вчера трудът беше човешка потребност, но днес вече не е” или „Вчера разумът беше валиден, но днес вече не е”.

Разгледайте сега метода, който използвах при анализирането на тези популярни фрази. Трябва да давате на думите ясни, конкретни значения, тоест да можете да идентифицирате референтите им в действителността. Това е условие, без което е невъзможно нито критично съждение, нито какъвто и да бил род мислене. Всички философски измами разчитат на това, че вие използвате думите като неопределени приближения. Не бива да приемате популярна фраза – или каквото и да било абстрактно твърдение, – ако е приблизително. Приемайте го буквално. Не го превеждайте, не го украсявайте, не правете грешката да смятате подобно на мнозина: „О, никой не може наистина да мисли така!” и след това да му придадете свое изопачено значение. Приемете го неподправено, вижте какво казва и значи наистина.

Вместо да отхвърлите популярната фраза, приемете я – само за няколко секунди. А след това се запитайте: „Ако приема това за вярно, какво следва?” Това е най-добрият начин да разобличите всеки мошеник във философията. Старата поговорка за обикновените измамници е в сила и за измамниците в интелектуалната сфера: „Не можеш да измамиш честен човек”. Интелектуалната почтеност означава да приемаш идеите сериозно. Да приемаш идеите сериозно означава, че смяташ да живееш според всяка идея, която приемаш за вярна, да я прилагаш на практика. Философията дава на човека всестранен светоглед. За да оцените както трябва дадена теория, запитайте се: ако тя бъде приета, с какво ще промени живота на човека, и най-напред вашия собствен живот.

Повечето хора ще бъдат удивени от този метод. Те смятат, че абстрактното мислене трябва да е „безлично” – тоест идеите не бива да имат никакво лично значение, стойност или значимост за разсъждаващия. Тази идея почива върху предпоставката, че всякакъв личен интерес води до изкривяване. Но „лично” не означава „необективно”; има значение що за човек сте. Ако мисленето ви е обусловено от вашите чувства, тогава няма да сте в състояние да прецените нищо както лично, така и безлично. Но ако сте от хората, които знаят, че реалността не ви е враг, че истината и познанието имат жизненоважна, лична, егоистична значимост за вас и собствения ви живот – тогава колкото по-пристрастно е мисленето ви, толкова по-ясно и вярно е то.

Вие готови ли сте и способни ли сте всекидневно и последователно да действате, водени от вярата, че реалността е илюзия? Че онова, което виждате около себе си, не съществува? Че няма значение дали шофирате по пътя или към ръба на пропаст, дали се храните или умирате от глад, дали спасявате живота на човека, когото обичате, или го блъскате в бушуващ пожар? Особено важно е да подложите на тази проверка всяка етична теория. Вие готови ли сте и способни ли сте да действате, водени от вярата, че алтруизмът е морална идея.? Че трябва да пожертвате всичко – всичко, което обичате, търсите, притежавате или желаете, включително и живота си – за благото на който и да е непознат?

Не се изплъзвайте от подобни въпроси посредством себепринизяване, като казвате: „Може би реалността е недействителна, но аз не съм достатъчно мъдър, за да надскоча низшата, материалистична ограниченост” или: „Да, алтруизмът е идеал, но аз не съм достоен да го прилагам на практика”. Себепринизяването не е отговор, и то не ви дава право да прилагате по отношение на другите правилата, от които освобождавате себе си; то е чисто и просто капан, поставен именно от тези философи, които се опитвате да оценявате. Те са положили огромни усилия да ви научат да си вменявате незаслужено чувство за вина. А щом си го вмените, вие обявявате ума си за неспособен на преценка, отричате морала, почтеността и мисълта и се обричате на съществуване сред сивата мъгла на приблизителното, неопределеното, скучното, безжизненото съществуване, което влачат повечето хора – и именно това е целта на споменатия капан.

Приемането на незаслужена вина е основна причина за пасивността във философията. Има и други причини – и други вини, които са заслужени.
Главна причина за заслужената вина на хората по отношение на философията – както и по отношение на собствените им умове и живота им – е неспособността им да се самоанализират. И по-конкретно – неспособността да определят какви са чувствата им и кое ги поражда.
Само по себе си едно чувство не ви разкрива нищо за реалността, освен факта, че нещо ви кара да се чувствате по определен начин. Без откровено до болка посвещаване на самоанализа – на концептуалното дефиниране на вътрешното ви състояние – вие няма да откриете какво чувствате, кое пробужда това чувство и дали то е адекватен отговор на реалните факти, грешен отговор, или упорита илюзия – плод на години самозаблуда. Онези, които се отнасят с присмех към самоанализа или се боят от него, приемат вътрешното си състояние за даденост, като несводимо и неопровержимо първично и оставят чувствата им да диктуват техните действия. Тоест те избират да действат, без да познават контекста (реалността), причините (мотивите) и последиците (целите) на своите действия.
Полето на анализа почива върху два основни въпроса: „Какво знам?” и „Откъде го знам?”В областта на самоанализа двата ръководни въпроса са: „Какво чувствам?” и „Защо го чувствам?”.

Повечето хора могат да си дадат само някои примитивно повърхностни отговори и цял живот се мъчат с непонятни вътрешни конфликти, като ту потискат емоциите си, ту отприщват емоционални изблици, после съжаляват и губят контрол, бунтуват се срещу загадката на царящия в тях хаос, опитват се да я разбулят, отказват се, решават да не изпитват нищо – и чувстват все по-силния натиск на страха, вината, съмнението в себе си, което все повече затруднява намирането на отговорите.

Тъй като една емоция се изпитва като изначална даденост, но всъщност е сложно, производно съставно, тя позволява на хората да практикуват едно от най-грозните психологтически явления: рационализация. Рационализацията е маска, процес, при който човек дава на едно чувство фалшива самоличност, лъжливи обяснения и оправдания, за да прикрие своите мотиви не само от другите, но най-вече от самия себе си. Цената, която се плаща за рационализацията, е възпрепятстването, изопачаването и в крайна сметка унищожаването на когнитивната способност на човека.

Рационализацията е процес не на възприемане на реалността, а на опита тя да се нагоди към чувствата на човека.
Популярните философски фрази са удобни средства за рационализация. Те се цитират, повтарят и потретват, за да се оправдаят с тях чувствата, които хората не искат да признаят.

„Никой не може да е сигурен в нищо” е рационализация на завистта и омразата към онези, които са сигурни. „Може да е вярно за теб, но не е вярно за мен” е рационализация на неспособността и нежеланието да доказваш валидността на твърденията си. „На този свят никой не е идеален” е рационализация на желанието да продължаваш да проявяваш снизходителност към несъвършенствата си, т. е. желание да се изплъзнеш от морала. „Никой не може да контролира действията си” е рационализация на бягството от морална отговорност. „Може да е било вярно вчера, но днес вече не е” е рационализация на желанието да оправдаеш противоречията. „Логиката няма нищо общо с реалността” е примитивна рационализация на желанието да подчиниш реалността на своите приумици.

„Не мога да го докажа, но усещам, че е вярно” е повече от рационализация: това е описание на процеса на рационализиране. Хората не приемат дадена популярна фраза посредством мислене, те просто присвояват дадена популярна фраза – която и да е популярна фраза, – тъй като тя пасва на чувствата им. Подобни хора не оценяват верността на дадено твърдение според това доколкото съответства на действителността, те оценяват реалността според това доколко тя съответства на чувствата им.
Ако в хода на философския детективски процес спрете заради изпълнения с недоумение и негодувание въпрос: „Как може някой да стигне до подобен абсурд?”, ще започнете да го разбирате, щом откриете, че злите философии са системи за рационализиране.

Ако огледате внимателно темите, с които се занимава абсурдът, ще видите, че той никога не е случаен. Сложните структури, в които се представя, никога не са безцелни. Можете да откриете необоримо доказателство за силата на реалността във факта, че най-злокачествено яростния ирационален човек усеща производния характер на чувствата и вместо да тръби за тяхната първичност, тяхната абсолютна безпричинност, се стреми да ги оправдае като отговор на реалността – а ако реалността им противоречи, той измисля друга реалност, на която те са скромно отражение, а не властелини.

В модерната история философията на Кант е систематична рационализация на всички основни психологически пороци. Метафизичната долнокачественост на този свят(като „феноменален” свят на обикновени „привидности”), е рационализация за омразата към реалността. Идеята, че разумът не е в състояние да възприеме реалността и борави единствено с „привидности”, е рационализация за една пълна епистемологическа егалитарност, която принизява разума до безплодното разтакаване на „идеалистични” мечтатели. Метафизичното превъзходство на „ноуменалния” свят е рационализация на върховенството на емоциите, които по този начин получават силата да познават непознаваемото с неизразими методи.

Оплакването, че човекът може да възприема нещата само посредством собственото си съзнание, а не посредством каквито и да било други видове съзнание, е рационализация на най-абсолютното мислене втора ръка, изповядвано на хартия: това е хленченето на човек, терзан от вечна тревога какво мислят другите и от неспособността си да реши точно към кои „други” да се присламчи. Желанието да се възприемат „нещата в себе си”, без да са обработени от никакво съзнание, е рационализация на желанието да избягаш от усилието и отговорността да мислиш – посредством машиналното всезнание, което онзи, който боготвори приумицата, приписва на чувствата си. Моралният императив на дълга да се жертваш заради дълга, жертва без облагодетелствани, е вулгарна рационализация на образа (и душата) на един строг, аскетичен монах, който ти намига с цинично садистично удоволствие – удоволствието да прекършиш духа на човека, неговата амбиция, успех, самоуважение и радост от земни живот. И тъй нататък. Това са само някои от най-ярките примери.

Забележете, че историята на философията възпроизвежда – на забавен каданс и върху един макрокосмически екран – механизма на действие на идеите в ума на един отделен човек. Човек, който е приел фалшиви постулати, има право да ги отхвърли, но докато не го стори, те не просто са в главата му, а се разрастват без негово съзнателно участие и достигат крайните си логически последици. Подобен процес протича и в културата: ако фалшивите постулати на влиятелен философ не се оборят, поколения негови последователи – изпълняващи ролята на подсъзнанието на тази култура – ги експлоатират до крайните им последици.

След като Кант заменя колективното с обективното (под формата на „кетегории”, които колективно създават един „феноменален” свят), следващата стъпка е философията на Хегел – която е рационализация на субективизма, на жаждата за власт на един амбициозен елит, който ще създаде „ноуменален”, нематериален свят (посредством налагането на грубата сила на една абсолютистка държава във „феноменалния”, материалния свят). Тъй като на хората извън елита не може да се разчита да се подчиняват или да приемат подобно бъдеще, следващата крачка встрани е прагматизмът – който е рационализация за свързаните с конкретиката, злободневното, антиконцептуалното мислене, което копнее за освобождаване от принципите и бъдещето.

Днес съществува философията на лингвистичния анализ – който е рационализация за хората, които са способни да се съсредоточат върху отделните думи, но не могат да ги съчетават в изречения, абзаци или философски системи – и въпреки това искат да бъдат философи. Съществува и философията на екзистенциализма – който се отказва от евфемистичната рационализация, директно взема Кант и обявява върховенството на чувствата в един непознаваем, неразбираем, необясним, отвратителен не-свят.

Забележете, че въпреки различията между тях, алтруизмът е непокътнатият, неоспорван общ знаменател в етичните системи на всички тези философии. Той е най-богатият източник на рационализации. Морал, който не може да се практикува, е неограничена маска за всяка практика.

Алтруизмът е рационализацията на масовите убийства в съветска Русия, на узаконения грабеж в социалната държава, на жаждата за власт на политиците, които заявяват, че служат на „общото благо”, на понятието „общо благо”, на завистта, омразата, злобата, бруталността, на палежите, грабежите, отвличанията и убийствата, извършвани от себеотрицателните защитници на разните колективистични каузи, на жертвоприношенията, новите жертвоприношения и безчетните техни жертви. Когато една теория постига единствено обратното на заявяваните си цели, но нейните застъпници си остават все така непоколебими, може да сте сигурни, че това не е убеждение или „идеал”, а рационализация.

Философските рационализации не се разпознават лесно. Някои от тях са толкова сложни, че един безхитростен човек може да бъде подлъган и парализиран от интелектуално объркване. При първата си среща с модерната философия мнозина правят грешката да я захвърлят и да побягнат с мисълта: „Знам, че е лъжлива, но не мога да го докажа. Знам, че нещо тук не е както трябва, но не мога да си губя времето и труда в опити да го разплитам.” Тук е и опасността от подобна политика: може да забравите напълно „категориите” на Кант и „ноуменалния” му свят, но някой ден, притиснати от необходимостта да направите тежък избор, когато се изкушавате да изклинчите от отговорност или да вземете непочтено решение, когато се нуждаете от цялата си душевна сила, увереност и смелост, ще се хванете, че мислите: „Откъде да знам дали е вярно? Никой не знае. Никой не може да е сигурен в нищо”. Именно това е всичко, което иска от вас Кант.

Мислител като Кант не иска от вас да се съгласявате с него: достатъчно е да приемате, че може и да е прав. Той знае, че вашето подсъзнание ще свърши останалото. Онова, от което се бои, е съзнателният ви ум: щом веднъж разберете значението на теориите му, те губят силата си да ви плашат, подобно на маска за Вси Светии, показана на дневна светлина.

И още един съвет: ако се заемете със задачата да сте детектив във философията, откажете се от популярната фраза, който ви съветва да бъдете с „отворен ум”. Това е крайно противоречиво понятие – както демонстрира един човек, който веднъж обвинява известен политик, че има „широко отворен ум”. Това е антипонятие: обикновено се приема, че означава обективен, безпристрастен подход към идеите, но се използва като апел за вечен скептицизъм, за избягване на всякакви твърди убеждения и приемане, че всичко може да е вярно. Обикновено се приема, че „затворен ум” е нагласа, при която човек е глух за идеи, твърдения, факти и логически аргументи, вкопчил се е упорито в някакъв сбор от недоказани предположения, модни популярни фрази, племенни предразсъдъци – и чувства. Но това не е „затворен” ум, този ум е пасивен. Това е ум, който се е освободил от (или никога не е придобивал) навика да мисли или преценява, и възприема като заплаха всяка молба да обмисли нещо.

Това, което изисква обективността и изучаването на философията, не е „отворен ум”, а активен ум – ум, който е способен и гори от желание да разглежда идеи, но да ги разглежда критично. Активният ум не дава равен статут на истината и лъжата; той не се носи до безкрай в застойния вакуум на неутралността и несигурността; като поема отговорност да направи преценка, той стига до твърди убеждения и се придържа към тях. Тъй като е в състояние да докаже убежденията си, активният ум постига неопровержима увереност при сблъсъците с атакуващите го – сигурност, която не може да се добие с откъслеци от сляпа вяра, приближения, извъртания и страх.

Ако поддържате ума си активен, вие ще откриете (стига да сте тръгнали от рационалността на здравия разум), че всяко предизвикателство, което разглеждате, ще засилва още повече убежденията ви; че съзнателното, обосновано отхвърляне на лъжливи теории ще ви помогне да направите по-ясни и по-силни верните; че идеологическите ви противници ще ви направят неуязвим, като показват безчет пъти своето безсилие.

Не, няма да е необходимо да поддържате ума си отворен завинаги за задачата да проверява всеки нов вариант на все същите стари лъжи. Ще установите, че те са варианти или атаки срещу определени философски базисни понятия – и че цялата титаничка битка във философията (и в човешката история) се върти около поддържането или унищожаването на тези фундаменти. Ще се научите от пръв поглед да разпознавате позицията на дадена теория спрямо тях и да отблъсквате атаките без да мислите надълго и нашироко – защото ще знаете (и ще можете да докажете) защо дадена атака, била тя стара или нова, се състои от противоречия и „откраднати понятия” .

За ваша информация аз ще изброя тези основи. Но недейте да си спестявате труда и да ги приемате на доверие (или като недоразбрани приближения и носещи се във въздуха абстракции). Това би било фундаментално противоречие и не би свършило работа.

Тези основи са: в метафизиката – Законът за тъждеството; в епистемологията – върховенството на разума; в етиката – разумният егоизъм; в политиката – правата на личността (т. е. капитализмът); в естетиката – метафизическите ценности.
Ако дойде ден тези фундаменти да станат ваши абсолюти, ще сте влезли в Атлантида – поне психологически; а това е предварително условие за възможността да попаднете там екзистенциално.

Превод: Милена Попова

17.01.2011

0 responses on "Детективското разследване във философията"

Leave a Message

X