Защо най-лошите достигат върха

Откъс от книгата „Пътят към робството” на Фридрих Хайек, Издателска къща МаК, София, 2004

Несъмнено една американска или английска “фашистка” система би се различавала до голяма степен от италианския или германския модел; ако преходът се осъществи без насилие, то несъмнено бихме могли да се надяваме на по-добър тип водач. Но това не означава, че нашата фашистка система ще бъде много по-различна, или по-толерантна, отколкото нейните първообрази. Имаме сериозни основания да смятаме, че най-лошите черти на тоталитарните системи са феномени, които тоталитаризмът рано или късно със сигурност ще възпроизведе.

Точно както демократичният държавник, наумил си да въвежда плановост в икономическия живот, ще се сблъска скоро с алтернативата или да възприеме диктаторско отношение към властта, или да зареже плановете си, така тоталитарният лидер ще се изправи много скоро пред избора между пренебрегване на обичайния морал и провала. Именно поради тази причина безскрупулните ръководители вероятно ще бъдат по-успешни в общество, клонящо към тоталитаризъм. Който не го е осъзнал, все още не е проумял колко дълбока е пропастта, която разделя тоталитаризма от индивидуалистичната по същността си Западна цивилизация.

Тоталитарният водач трябва да се огради с група, готова доброволно да се подчини на дисциплина от типа на тази, която със сила ще налага на останалата част от народа. Това, че социализъм може да се прилага на практика само с помощта на методи, които повечето социалисти са отрекли, е естествена поука, която много от социалните реформатори са извлекли от миналото. Старите социалистически партии бяха пропити със своите демократични идеали; те не притежаваха безогледността, необходима за извършване на избраната от тях задача. Факт е, че както в Германия, така и в Италия успехът на фашизма се предшестваше от отказа на социалистическите партии да поемат отговорност за управлението. Те просто с цялото си сърце не искаха да прилагат методите, които изискваше избраният от тях път. Те се вкопчваха в надеждата да се случи някое чудо, при което мнозинството да се съгласи и приеме определен план за организацията на цялото общество. Други вече си бяха научили урока, че в едно планово общество въпросът не може повече да бъде какво предпочита мнозинството от народа, а какво иска най-голямата единична група, чиито членове са постигнали достатъчно съгласие, за да стане възможно унифицирано направление на всички възможни дела.

Съществуват три главни причини, поради които една такава многобройна група със сравнително еднакви възгледи едва ли ще се сформира от най-добрите, а по-скоро от най-лошите съставни части на всяко общество.

Първата причина е, че колкото по-образовани и интелигентни са отделните лица, толкова по-диференцирани са вкусовете и възгледите им. Искаме ли да намерим група с висока степен на еднообразие, трябва да се насочим към райони с по-нисък морал и занижени интелектуални стандарти, в които преобладават по-примитивни нагони. С това не искаме да кажем, че мнозинството хора са с ниски морални стандарти; но истината е, че най-многолюдната група със сходни ценностни оценки е на хора с ниски стандарти.

Втората гласи, че поради малобройността на групата, която не може да придаде достатъчна тежест на лидерските тежнения на своя ръководител, той ще трябва да увеличи числеността й, като приобщи повече хора към тази елементарна доктрина. Той трябва да спечели подкрепата на покорните и наивните, без силни собствени убеждения, готови да припознаят конфекционни ценностни системи за свои, стига само достатъчно силно и постоянно да им се набиват в главите. Това ще са хора, чиито мъгляви и недооформени идеи лесно се люшкат в друга посока, чиито страсти и емоции се възпламеняват лесно, и благодарение на които редиците на тоталитарната партия набъбват.

И третата главна причина е, че за да изгради сплотена група поддръжници, лидерът трябва да се опре на общите човешки слабости. Изглежда е по-лесно да убедиш хората да подкрепят една отрицателна програма – да възбудиш омраза към врага, или завист към по-заможния – отколкото да ги мотивираш за каквато и да било положителна задача.

Контрастът между “ние” и “те” се използва винаги от водачи, търсещи предаността на големи човешки маси. Врагът може да е вътрешен, подобно на “евреина” в Германия, или “кулака” в Русия, или външен. Във всички случаи подобна техника осигурява по-голяма свобода на действие на водача, отколкото всяка друга положителна програма би могла да му даде.

Успехът в рамките на тоталитарна група или партия зависи до голяма степен от готовността да се вършат неморални неща. Принципът, че целта оправдава средствата, който в индивидуалистичната етика се разглежда като отрицание на морала, при колективистичната етика по необходимост се превръща във върховно правило. Няма буквално нищо, което праволинейният колективист да не е готов да извърши, ако то ще послужи “за доброто на всички”, защото за него това е единственият критерий за това какво би трябвало да се прави.

Щом един път човек приеме, че отделният индивид е само оръдие в служба на по-висша общност, наричана общество, или още по-добре нация или народ, или нещо от този род, повечето от характеристиките на тоталитаризма, които са ни вдъхвали ужас, изведнъж следват по необходимост. От колективистична гледна точка нетърпимостта и бруталното потъпкване на всяко несъгласие, измамата и шпионирането, пълното незачитане на живота и щастието на отделния човек, стават нещо естествено и неизбежно. Действия, които ни отвращават, като разстрел на заложници, или избиване на старци и болни, се разглеждат като продиктувани от целесъобразност; насилственото изтръгване на корени и преселване на стотици хиляди става част от политическата линия, поддържана от всички, с изключение на жертвите й.

Ето защо всеки, който желае да стане полезен помощник в управлението на тоталитарната държава, трябва да има готовност да престъпи всички морални норми, които някога е зачитал, стига това да е необходимо за постигане на поставената цел. В тоталитарната машина има специални предимства за безмилостните и лишените от скрупули. Нито Гестапо, нито администрацията на концентрационните лагери, нито Министерството на пропагандата, а още по-малко SA или SS (или техните руски еквиваленти) са подходящи места за проява на човеколюбие. Пътят към върха в тоталитарната държава минава именно през такива служби.

Видният американски икономист професор Франк Х. Найт съвсем точно отбелязва, че органите на властта в колективистичната държава ще трябва да са готови да се справят с подобни проблеми – все едно, дали искат или не: “а вероятността овластен човек да не харесва ролята си на властник, е толкова реална, колкото вероятността някой извънредно мекосърдечен човек да работи като надзирател на роби в плантация, които да управлява, като ги бие с камшик.”

Тук би трябвало да се изтъкне и още едно обстоятелство: колективизмът означава ликвидиране на истината. За да се задейства ефективно една тоталитарна система, не е достатъчно всеки да е принуден да работи за избрани от ръководителите цели; от съществено значение е хората да се накарат да припознават тези цели като свои собствени. Това се постига със средствата на пропагандата и с пълния контрол върху всички информационни източници.

Най-ефективният начин да се накарат хората да припознаят като свои ценностите, на които трябва да служат, е ако те се убедят, че става дума по принцип за същите идеали, на които са държали винаги, само че до тогава не са ги разбирали и схващали истински. И най-ефикасната техника за постигане на тази цел е да се използват стари формулировки, но с подменено съдържание. Малко са характерните белези на тоталитарните режими, които са толкова объркващи за повърхностния наблюдател, и в същото време толкова показателни за целия интелектуален климат, както пълното извращаване на езика.

Най-пострадала в това отношение е думата “свобода”. Това е дума, използвана така широко в тоталитарната държава, както и навсякъде другаде. Всъщност почти във всички случаи, когато свободата е била потъпквана, това е ставало в името на някаква нова, обещана на народа свобода. Дори между нас има привърженици на централното планиране, които ни обещават “колективна свобода”. Това е толкова подвеждащо, колкото всичко друго, казано от тоталитарните политици. Колективната свобода не е свобода на членовете на едно общество, а неограничена свобода на плановика да прави с обществото каквото му харесва. Това е доведено до абсурд смесване между свобода и власт.

Не е трудно да се лиши голямото мнозинство от хора от независимо мислене. Но малцинството, което ще запази склонността си към критичност, трябва също да бъде принудено да мълчи. Публичната критика, или дори изразяването на някакво съмнение трябва да се потиска, защото такива явления водят до отслабване на подкрепата за режима. Сидни и Беатрис Уеб описват така ситуацията в съветските предприятия: “Докато работата тече, всяко гласно изказано съмнение в успеха на плана се счита за акт на нелоялност или дори за предателство, поради възможното въздействие върху волята и усилията на останалата част от колектива”.

Контрол се упражнява дори върху субекти без видимо политическо значение. Теорията на относителността например се представя като “семитска атака срещу устоите на физиката на християнската и на северната раса”, и влиза в “конфликт с диалектическия материализъм и марксистката догма”. Всяка дейност трябва се оправдава чрез някаква съзнателна обществена цел. Не бива да има спонтанна, ненасочена дейност, защото тя може да доведе до непредвидени резултати, които не са част от плана.

Принципът на тотален контрол обхваща дори игрите и развлеченията. Оставяме на читателя да отгатне къде са били давани на шахматистите официални указания, че “трябва веднъж завинаги да приключим с неутралитета на шахмата. Трябва веднъж завинаги да заклеймим формулировката да се играе шахмат заради самата игра.”

Може би презрението към интелектуалната свобода не е нещо, което възниква само при установена тоталитарна система. Но то със сигурност е проявява навсякъде, където хората изповядват някаква колективистична вяра. Най-тежката репресия се извършва в името на социализма. Нетърпимостта към противоречащи идеи се възхвалява открито. Трагедията на колективната мисъл се състои в това, че когато обявява върховенството на разума, това завършва с потъпкването на самия разум.

Има един аспект в подмяната на моралните ценности, настъпили с напредъка на колективизма, върху който си струва да разсъждаваме специално. Добродетелите, на които все по-малко се държи в Англия и Америка, са точно онези, с които англосаксонците преди това с право се гордееха, и в които превъзходството им се признаваше от всички. Тези добродетели са независимост и разчитане на собствените сили, индивидуална инициатива и лична отговорност, ненамеса в делата на съседа и толерантност към различните, и накрая здравословно подозрение спрямо властта и силовото й прилагане

Почти всички традиции и институции, които в течение на векове са изваяли националния характер и целия морален климат на Англия и Америка, са именно тези, които настъплението на колективизма и склонността му към централизъм постепенно унищожава.

Превод: Йорданка Чакалова

април 4, 2016
X