Време за избор

Реч, произнесена от Роналд Рейгън на 27 октомври 1964 г., в подкрепа на кандидатурата на Бари Голдуотър за президент

Благодаря ви много. Благодаря и добър вечер. Спонсорът вече е ясен, но за разлика от повечето телевизионни програми, „изпълнителят“ не притежава предварително написан сценарий. Всъщност, имам възможността да избера собствените си думи и да обсъдя идеите си за предстоящия избор, който трябва да направим в следващите няколко седмици.

Прекарах по-голямата част от живота си като демократ. В последно време обаче реших да поема по друг път. Вярвам че проблемите, стоящи пред нас, преминават отвъд партийните интереси и идеи. В момента едната страна на тази кампания ни казва, че основните въпроси на тези избори са поддържането на мира и благополучието, като дори използва фразата: „Никога не сме го правили толкова добре“.

Все пак имам неприятното чувство, че благополучието не е нещо, на което можем да базираме надеждите си за бъдещето. Няма нация в историята на човечеството, която да е преживяла данъчна тежест, равняваща се на една трета от националния доход. Днес „делът“ на данъчния инспектор от всеки спечелен долар в тази странаq е 37 цента, но въпреки това правителството ни ежедневно продължава да харчи 17 милиона повече, отколкото събира като приход. Не сме балансирали бюджета си през 28 от последните 34 години. Превишили сме лимита на държавния си дълг вече три пъти през последната година, като към момента дългът ни е повече от двойно по-голям от общия дълг на всички държави в света. Държим 15 милиарда в злато в хазната, но не притежаваме и унция от него.

Що се отнася до мира, който ще опазваме, питам се кой от нас би искал да се срещне с жената или майката, чийто съпруг или син е загинал в Южен Виетнам, и как би ги попитал дали смятат , че това е мирът, който трябва да се опази за вечни времена? Дали имат предвид мир, или просто се опитват да кажат, че искаме да ни оставят на мира? Няма как да съществува истински мир, щом наш сънародник дава живота си нейде по света.

В момента сме във война с най-опасния враг, с който човечеството някога се е сблъсквало в неговото дълго издигане от блатото към звездите. Твърди се, че ако изгубим тази война, губейки в нея и свободата си, историята с голямо удивление ще запише в своите анали факта, че тези, които имат най-много за губене, са направили най-малко, за да предотвратят неблагоприятния за тях резултат. Смятам, че е време да се запитаме дали все още помним и познаваме завета за свобода и равенство, даден ни от нашите предци, основали тази държава.

Неотдавна двама мои приятели разговаряха с един кубински бежанец, бизнесмен, избягал от режима на Кастро. По средата на историята един от приятелите ми се обърна към другия и му каза: „ Нямаш представа какви късметлии сме.“ А пък кубинецът спря и отвърна: „ Какви късметлии сте вие? Аз поне имах къде да избягам.“ По този начин той ни представи цялата ситуация. Ако загубим свободата си тук, няма къде да избягаме – това е последното убежище за нас на земята.

И тази идея,че правителството е задължено на хората и че няма друг източник на властта освен хората, е най-новата и уникална идея в дългата история на човешките взаимоотношения.

Това е и въпросът на тези избори: Дали вярваме в способността си за самоуправление, или се отказваме от американската революция и признаваме, че един интелектуален елит в „далечния“ Конгрес може да планира живота ни по-добре от самите нас.

Постоянно ни се казва, че трябва да изберем между лявото и дясното. Аз пък искам да кажа, че няма такова нещо като ляво и дясно. Има само „нагоре“ и „надолу“ – нагоре, по пътя към отколешната мечта за личната свобода, която е в унисон с основополагащите принципи за закон и ред, или надолу, към мравуняка на тоталитаризма. И независимо от честността и хуманните подбуди, тези които биха заменили свободата ни за сигурността, са поели по пътя, водещ надолу.

Във време, в което всички се борят за гласове, започнаха да се използват термини като „Великото общество“, или както ни беше казано преди няколко дни от Президента, трябва да приемем по –сериозна правителствена намеса в делата на хората. Идеите им, много от които са публикувани в печата, са още по-категорични. Това обаче не са Републикански обвинения. Например някои от тях споделят: „ Студената война ще свърши, когато приемам, че съществува социализъм, който не е недемократичен.“ Друг пък казва: „ Стремежът към печалба звучи старомодно. Трябва да бъде заменен с поощряване на идеите на социалната държава.“ Или: „ Традиционната ни система, подкрепяща индивидуалната свобода, е неспособна да се справи със сложните проблеми на 20 век.“ Според сенатор Фулбрайт пйък Конституцията е остаряла в идеите си и президентът на страната , нашият морален учител и водач, е затруднен да изпълнява задълженията си заради ограниченията, които този „остарял документ“ му налага. Той трябва „да бъде освободен, за да върши работата си така, както смята за редно“. Друг изявен оратор, сенатор Кларк от Пенсилвания, определя либерализма като „задоволяването на материалните нужди на масите чрез цялата сила и власт на федералното правителство“.

Аз лично се чувствам засегнат, когато представител на народа говори за мен и теб, свободните мъже и жени на тази страна, като за „маси“. Това е дума, с която никога не сме се определяли в Америка. Но отвъд този факт, „цялата сила и власт на федералното правителство““- това е едно от нещата, които нашите Основатели са искали да избегнат. Те са знаели, че правителствата не контролират предмети. Правителството не може да контролира икономиката, без да контролира хората. Освен това са били наясно, че когато правителство реши да постигне това, то трябва да използва принудителна сила , за да изпълни целта си. Предците ни са знаели и че извън законовите задължения, правителството не може да се справи с нищо друго по-добре от частния сектор.

В тази връзка, имаме отличен пример с правителствената политика за селскостопанския сектор през последните 30 години. От 1955 г. насам разходите по програмата са се увеличили почти двойно. 25 % от селските стопанства в Америка са отговорни за 85 % от земеделския излишък. Останалите 75 % от земеделския сектор предлагат стоката си на свободния пазар, като успяват да увеличат продажбите и съответно потреблението на глава от населението с 21 %. Разбирате, че тези 25 % от земеделието са регулирани и контролирани от правителството. Освен това, за всеки бушел царевица, който не сме отгледали през последните три години, сме похарчили 43 милиона долара – но в програмата за фуражно зърно.

Миналата седмица сенатор Хъмфри обвини Бари Голдуотър, че като Президент ще се опита да елиминира фермерите. Сенаторът трябва да проучи въпроса по-добре, тъй като би разбрал, че спадът в селскостопанската продукция при тези правителствени програми е 5 милиона. Ще научи също така и че Демократичната администрация се опита да убеди Конгреса за удължаване на селскостопанската програма, за да успее да включи и останалите 75 % от пазара. Ще открие, че същите тези хора са поискали да им бъде разрешено да наказват със затвор фермерите, които не са водили книгите си по начина, заложен от правителството. Секретарят по Земеделие пък е помолил за правото да конфискува земята на фермерите и да я препродава на други лица. В същата тази програма се включваше и клауза, позволяваща на правителството да „отстрани““ 2 милиона души от земеделския труд.

Същевременно броят на служителите в Министерството на земеделието се увеличава- на всеки 30 стопанства в страната се пада по един служител. Независимо от това, те пак не могат да ни обяснят как 66 кораба, пълни със зърно за Австрия, изчезнаха безследно, а Били Сол Естес така и не изчезна.

Всяка отговорна селскостопанска организация и фермер продължават да искат от правителството да освободи селскостопанския сектор, но как така – кои са фермерите, че да знаят какво е най-добро за тях? Производителите на пшеница гласуваха против държавната подкрепа за производство на пшеница. Въпреки това правителството прие програмата си. В момента цената на хляба се покачва, докато цената на пшеницата за фермерите спада.

В същото време атаката срещу свободата продължава и в града – чрез програмите за градско благоустройство. Правото на частна собственост е толкова „размито“, че общественият интерес се дефинира от решенията на неколцина правителствени експерти. По програма, която взима от нуждаещите се и дава на „алчните“, наблюдаваме невиждани спектакли- като този в Охайо, Кливланд, където сграда за милион и половина долара, построена преди три години, трябва да бъде разрушена, за да стори път за това, което от правителството наричат „ по-подходящо използване на земята“. Президентът пък обяви, че вече ще строи жилища за социално слабите в много по-голям мащаб – с хиляди, докато досега са се строили само със стотици. От друга страна Агенцията по жилищно настаняване и Администрацията на ветераните информираха, че са иззели 120 000 имота заради просрочени дългове по ипотеки. От три десетилетия се опитваме да решим проблема с безработицата чрез правителствени планове и колкото повече плановете се провалят, толкова повече правителствените експерти продължават да планират.

Последният куриоз е свързан с Агенцията по териториално устройство, която обяви Райс Каунти, Канзас, за зона в депресия. Райс Каунти, който има 2000 нефтени кладенци и 14 000-те жители на града са депозирали над 30 милиона долара в банките. Независимо от това, когато правителството ти каже, че си в депресия, приеми го и се депресирай.

Има много хора, които сравнявайки пълен и слаб човек, застанали един до друг, винаги стигат до заключението, че пълният изглежда по този начин, защото се е облагодетелствал за сметка на слабия. Въпросните хора ще решат проблемите на човешката нищета чрез правителството и неговите мерки. Да видим обаче, ако правителственото планиране и социалните мерки бяха отговорът на този проблем, а те се прилагат вече 30 години, не трябва ли правителството да ни съобщава междинния резултат от време на време? Не е ли редно да ни казват за ежегодния спад в броя на нуждаещи се хора? Или за намаляването на броя хора, които имат нужда от социално жилищно настаняване?

Но и обратното е вярно. Всяка година нуждаещите се се увеличават – и програмата се разширява. Преди 4 години ни беше казано, че 17 милиона души си лягат гладни всяка вечер. Предполагам, че е вярно, след като всичките са били на диета. Сега обаче ни се казва, че 9.3 милиона семейства в тази страна са на прага на бедността, печелейки по-малко от 3000 долара на година. Социалните разходи са 10 пъти по-високи в сравнение с тъмните времена на Депресията. В момента харчим 45 милиарда за социални грижи. Ако направите няколко прости сметки, ще видите, че ако разделим 45 милиарда поравно за тези 9 милиона семейства, ще имаме възможността да дадем по 4 600 долара на всяко семейство. Тази сума, прибавена към настоящия им приход, би отстранила проблема с бедността. Въпреки това, пряката помощ за бедните възлиза на 600 долара за семейство. Изглежда, че има някакво разминаване в изчисленията.

Сега ще обяваваме „война на бедността“ или „ Ти също можеш да си Боби Бейкър“. Те наистина ли очакват да им повярваме, че слагайки още един милиард към 45-те миларда , които харчим , или добавяйки още една програма към 30-те вече същестуващи (помнете, новата програма не заменя старите – просто ги копира!), ще успеем магически да премахнем бедността? За да бъда справедлив, ще споделя, че има една програма, която не е дубликат на съществуващите. Тази програма е свързана с младежките проблеми на преждевременно напускащи ученици и младежката престъпност и ще се занимава с преучредяването на училищни кампуси по подобие на тези от Корпуса за гражданско опазване. Отново обаче се налага да направим няколко сметки: разходите за стая и пособия за всеки младеж се равняват на 4700 долара на година. В Харвард можем да ги пратим и за 2700! Разбира се, не ме разбирайте погрешно – не предлагам Харвард като отговор на младежката престъпност.

Наистина, какво правим, за да помогнем на тези хора? Неотдавна един съдия ме потърси тук, в Лос Анджелис. Разказа ми за млада жена, която участвала в съдебно дело за развод. Имала шест деца и била бременна със седмо. По време на процеса разкрила, че съпругът й е работник и печели 250 долара на месец. Тя искала развод, за да вземе допълнителни 80 долара към тези пари, тъй като изпълнява условията за 330-доларов месечен доход по програмата за Издръжка на децата. Идеята й хрумнала от две съседки в квартала, които вече били минали по същия път.

И все пак, всеки път,когато ти и аз се поставим под съмнение схемите на „добротворците“, биваме осъдени като противници на техните хуманни цели. Казват ни ,че винаги сме „против““ нещата – и никога „за“. Проблемът с нашите либерални приятели не е, че са невежи – те просто знаят твърде много неща по погрешен начин.

Ние сме „за“, че лишенията и бедността не трябва да съпътстват хората, навършили пенсионна възраст, и поради тази причина приехме социалното осигуряване като стъпка напред към решението на този проблем. Но сме „против“ тези, занимаващи се с програмата, да лъжат за фискалния си недостиг и да обвиняват и набеждават критиците на програмата, че желаят да спрат плащанията за хората, чиито преживяване зависи от тях. Пред нас те го наричат „ застраховка“. После обаче се изправят пред Върховния съд и заявяват, че е социална програма. Думата „застраховка“ изпозлват само за да я продадат на хората. Освен това казват, че сумата за социално осигуряване е данък, използван за всеобщите нужди на правителството. Няма съществуващ фонд, защото Робърт Байърс, отговорникът за програмата, призна пред конгресен комитет, че средствата за социално осигуряване към момента са с 298 милиарда по-малко. Байърс сподели, че няма нужда от тревога – докато съществува възможността гражданите да бъдат облагани с данъци, правителството винаги ще успява да вземе от хората нужното, за да излезе от ситуацията с чисти ръце. Точно това се случва и в действителност.

Млад мъж, на 21 , работи за средна заплата- неговата осигурителна вноска, на свободния пазар би му донесла полица, гарантираща 220 долара на месец на 65 годишна възраст. Правителството му обещава 127. По този начин той би могъл да „живее спокойно“ до 31 и тогава да избере полица, която ще му плаща повече от Социалното осигуряване. Питам се, толкова ли ни липсва усетът за бизнес , че да не можем да изградим тази програма върху солидна основа , за да могат хората да получават парите си, когато имат нужда от тях?

Бари Голдуотър смята, че можем.

В същото време, не можем ли да включим доброволна функция, която би разрешила на гражданин, печелещ достатъчно, за да може да се обезпечи, да не представя доказателства , че се е погрижил за финансовото си осигуряване в пенсионна възраст? Не е ли редно да позволим на вдовица с деца да работи, но да не губи издръжката, осигурена за нея от покойния й съпруг? Не трябва ли ти и аз да можем да декларираме кои ще са бенефициентите ни по тази програма – нещо, което сега не можем да направим? Смятам, че трябва да кажем на нашите съграждани-пенсионери, че на никого в тази държава не трябва да се отказва медицинска помощ заради недостиг на средства. Но ние също така сме против принуждаването на всички граждани, независимо от тяхната нужда, да се включат в задължителна правителствена програма – особено след последния пример с Франция, която обяви преди седмица, че тяхната Програма за медицински грижи е фалирала.

В допълнение, безотговорно ли звучеше предложението на Бари Голдуотър правителството да се откаже от програмата си за преднамерено планирана инфлация, за да могат хората да получават реалната цена на своето вложение( долар за долар) , а не 45 цента от долара?

Смятам, че се нуждаем от международна организация, в която държавите могат да поддържат мира. Считам обаче за противопоказно подчиняването на американските интереси на една организация, която е толкова структурно нестабилна, че в днешно време можеш да събереш две трети от нужния ти вот на Общото събрание на ООН от нации, представляващи по-малко от 10 процента от световното население. Мисля, че сме против лицемерното нападане на съюзниците ни ,които държат на колониалните си интереси , докато ние продължаваме с конспиративното мълчание и не смеем да изразим мнение по повод милионите убити в Съветските „колонии“ .

Ние сме „за““ помощта за съюзниците ни и споделянето на материалните блага с нациите, с които споделяме общи основополагащи вярвания. „Против““ сме обаче да раздаваме необосновано високи суми на други правителства, създавайки по този начи бюрокрация, дори социализъм, по света. Решихме да помогнем на 19 държави. В момента помагаме на 107. Похарчихме 146 милиарда долара.С тези пари купихме яхта за два милиона на императора Хайле Саласие, както и нови костюми на гръцките предприемачи, и още съпруги за кенийските властници. Купихме и хиляда телевизора за място, на което няма електричество. През последните шест години 52 нации са похарчили сума, еквивалентна на 7 милиарда от нашето злато – а всичките тези държави получават чуждестранна помощ от нас.

Няма правителство, което да намалява размера си по собствено желание. Поради тази причина правителствените програми, веднъж пуснати в действие, не спират никога. Всъщност, правителственото бюро е с най-големите шансове за вечен живот на тази земя.

Държавните чиновници наброяват 2,5 милиона – на федерално, щатско и местно ниво. Един от всеки шест човека в трудова възраст е на държавна работа. Тези скоростно разпространяващи се дирекции с хилядите си правила и наредби ни лишават от значителен брой от конституционните ни защити. Колко от нас осъзнават, че в днешно време правителствените агенти могат да нахлуят в частен имот без съдебно разпореждане? Могат да наложат глоба без официално изслушване, да не говорим за съдебен процес? Могат и да конфискуват и продадат имот на търг, за да получат сумата, наложена от глобата. В Чико Каунти, Арканзас, Джеймс Уайър засял по-голямо количество ориз от разрешеното на дадената му общинска земя. Правителството му наложило глоба от 17 000 долара и продало фермата му от 960 акра на търг. Според управляващите, тази мярка е послужила като предупреждение за останалите.

Последният февруари в Университета на Минесота, Норман Томас, шесткратен кандидат за президент от Социалистическата партия, каза : „ Ако Бари Голдуотър стане президент, ще спре възхода на социализма в САЩ.“ Смятам, че той ще направи точно това.

Но като бивш демократ мога да ви кажа, че Норман Томас не е единственият, който прави това сравнение със сегашната администрация и социализма. През 1936 г., лицето на демокрацията, Ал Смит, великият американец, се изправи пред американския народ и заяви, че ръководството на неговата партия води партията на Джеферсън, Джаксън и Кливланд по грешния път, под знамената на Маркс , Ленин и Сталин. След тази реч той напусна партията си и не се завърна там до деня, в който почина – защото до този ден, ръководството на тази славна и уважавана партия водеше партията по модела на Лейбъристката социалистическа партия в Англия.

Ясно е , че не е задължително изземането на земи или конфискацията на частна собственост, за да се наложи социалистическия модел на хората. Какво значение има дали държиш собствеността над бизнеса или имота си, когато правителството притежава върховната власт над тях? Тези машинации вече съществуват – правителството винаги може да намери причина да заведе дело срещу тези, които го притесняват. Всеки бизнесмен има своя собствена история за това преследване. Някъде в цялата ситуация се е зародила тази извратеност. Нашите неотменни права днес се считат за собственост на правителството, а свободата никога не е била толкова крехка и несигурна.

Нашите опоненти от Демократическата партия изглежда не желаят да дебатират по тези въпроси. Те искат да ни убедят, че това е състезание между двама човека- и ние трябва да изберем между тези две личности.

Какъв е този човек, който те искат да унищожат – и унищожавайки него, ще погубят и идеите, които тои представлява и които ние споделяме? Дали наистина е безочлив и повърхностен, винаги готов да започне конфликти? Аз имам честта да го познавам от дълго време. Познавам го много преди да мечтае за влизане на високите етажи в политиката и мога да ви кажа, че не вярвам да има друг човек, който да е толкова неспособен да върши недостойни деяния.

Той е човек, който управляваше собствен бизнес и изготви план за разпределение на печалбата много преди профсъюзите да са помислили за това. Той направи здравни осигуровки за всичките си служители и задели 50 процента от брутната си печалба, за да изготви план за пенсиониране и пенсионна програма за всичките си подчинени. Всеки месец той пращаше чекове на един от служителите си, който се разболя и не можеше да работи. Този човек осигурява и грижи за децата на майките, които работят в магазините. Когато Мексико бе опустошена от наводнения, той се качи на самолета си и лично занесе лекарства и други стоки в страната.

Бивш военен ми разказа как го е срещнал. Случило се в седмицата преди Коледа по време на Корейската война, когато мъжът бил на лос анджелиското летище, опитвайки се да хване следващия полет до Аризона. На летището имало много военнослужещи и никакви останали места за полета. Тогава мъжете чули глас по радио уредбата, казващ: „ Всички мъже в униформи, желаещи да стигнат до Аризона, да се явят на терминал…“ Военнослужещите се отправили натам и видели човек на име Бари Голдуотър, който седял в самолета си. Всеки ден през седмиците преди Коледа, той пълнел самолета, летял с военните до Аризона и се връщал да вземе останалите служещи.

По време на трескавата подготовка за предизборната кампания този мъж намери време да бъде до стара приятелка, умираща от рак. Мениджърите на кампанията му бяха разбираемо неспокойни, но той каза: „“Не са останали много хора, които да ги е грижа какво се случва с нея. Искам да знае, че мен ме е грижа.““

Това е човек, който казва на 19 годишния си син: „Няма по- здрава основа от скалата на честността и справедливостта, и когато започнеш да градиш живота си върху тази скала, с цимента на вярата в Бог, тогава ще имаш истински старт в живота.“ Този мъж не би пратил лекомислено нечии чужди синове на война. И точно това е основният проблем на тази кампания, който прави всички останали въпроси чисто теоретични, освен ако не осъзнаем , че сме във война и трябва да я спечелим.

Тези, които биха заменили свободата ни за „безплатната трапеза“ на социалната държава, ни казват, че имат утопично решение за мир без победа. Те наричат политиката си „приспособяване““. Казват ни, че ако успеем да избегнем директна конфронтация с врага, той ще забрави злите си намерения и ще се научи да ни обича. Всички, които опонират на тази идея, са наричани подстрекатели. Казват, че предлагаме прости отговори за сложни въпроси. Вероятно има прост отговор – макар и не лесен – но прост: ако ти и аз имаме куража да заявим пред избираните ни управляващи, че искаме националната ни политика да е базирана на това , което дълбоко в сърцето си знаем , че е морално правилно.

Не можем да си купим сигурността и свободата от бомбената заплаха, като извършим неморалната постъпка да заявим пред милиардите човешки същества, поробени зад Желязната завеса: „ Откажете се от мечтите си за свобода, защото ние сме склонни да сключим сделка с вашите господари, за да оттървем собствената си кожа.“ Александър Хамилтън казва: „Нация, която предпочита позора пред опасността, е готова за господар, и го заслужава.““

Сега, нека се изясним. Спор за избора между война и мир не съществува, но има само един начин да се постигне мир в следващата секунда – ако се предадеш.

Истина е , че рискът съществува при всяко положение, което изберем, но уроците от историята ни сочат, че по- сериозният риск е в смирението и точно това е фактът, който нашите либерални приятели отказват да приемат: че тяхната политика на приспособяване е всъщност смирение, и че не дават никакъв избор между война и мир, а само между борба и капитулация. Ако продължаваме да се приспособяваме, да се отдръпваме и да отстъпваме, накрая ще трябва да се изправим пред финалното искане – ултиматумът. И тогава какво – когато Хрушчов е казал на хората си, че знае какво е нашето решение? Казал им е, че знае как се отдръпваме под натиска на Студената война, и когато един ден дойде подходящото време за финалния ултиматум, нашата капитулация ще е доброволна, защото дотогава ще сме отслабени както духовно и морално, така и икономически. Той вярва в това, защото от наша страна е чувал искания за „ мир на всяка цена“, или „ по –добре червени, отколкото мъртви“, или както един коментатор се изказа: „ Той би предпочел да прекара живота си на колене пред това да умре на крака“. И точно там се гради пътя на войната, защото тези гласове не говорят от името на всички нас.

Аз и ти не вярваме, че животът е толкова мил и мирът – толкова скъп, че да бъде купен на цената на робството и оковите. Ако нищо в този живот не заслужава саможертва, кога тогава започна това – само заради този враг? Трябвало ли е Моисей да каже на синовете на Израел да живеят под робството на фараоните цял живот? Трябвало ли е Исус да откаже изпитанията на кръста? Трябвало ли е патриотите от Конкорд да захвърлят оръжията си и да откажат да изстрелят решителния изстрел? Мъчениците на историята не са били глупаци – както и почитаните покойници, дали живота си в битката с нацистите, не са умрели напразно . Къде тогава, е пътят към мира?

Отговорът е прост. Ти и аз имаме куража да кажем на враговете си: „ Има цена, която няма да платим.“ „Има граница, която не трябва да преминават.“

Точно това е значението на фразата на Бари Голдуотър „ мир чрез сила“. Уинстън Чърчил е казал: „ Съдбата на човека не се измерва с материални изчисления. Когато великите сили са в движение в света, научаваме че сме души, а не животни.“ И добавя: „ Има нещо, случващо се с времето и пространството и отвъд него, което, харесва ли ни или не, зове към дълга.“

Аз и ти имаме среща със съдбата.

Ще опазим за нашите деца тази последна надежда за човечеството, или ще ги осъдим да поемат последната стъпка към хиляда години на тъмнина.

Ще си спомняме, и че Бари Голдуотър вярва в нас. Той вярва, че ти и аз имаме способността, достойнството и правото да взимаме собствени решения и да определяме съдбата си.

Много благодаря!

Превод: Савина Езекиева

април 2, 2016
X