Марксизмът след рухването на системата (логически поглед отстрани)

Мартин Табаков е професор по логика в Института за изследване на обществата и знанието при БАН и главен редактор на списание „Философски алтернативи“, издание на БАН. Това е третата, обобщаваща част от негова студия за марксизма, публикувана в сп. „Философски алтернативи“. Публикуваме я със съгласието на автора.

Къде изчезнаха повечето от българските марксисти? Списание „Философски алтернативи“ започна тази дискусия с нагласата, че броят на самоопределящите се като леви „марксисти“ в България е значителен, особено сред хуманитарната интелигенция. Нали БКП бе около милион, специално селектирани, приемани с гаранти, след проверка, че са привърженици на марксизма! А и те агитираха и привличаха за левите идеи и семейството си, близките си, децата си. Имаше сериозни институции, които периодично ги инструктираха за новите идеи и детайли на теорията и практиката. Издаваше се огромно количество литература, която те би трябвало да следят и осмислят. Но къде са те сега? Нима за повечето всичко е било лицемерие? Може би ДА! Аз все повече се убеждавам, че всъщност броят на „истинските марксисти“ в България не е много голям – нещо повече – извън (част от) професионалните идеолози той не е бил много голям, дори и по време на „системата“. Ето защо.

Марксисти или консерватори – фундаменталисти Революционният дух на марксизма привличаше млади интелектуалци – кардинални промени, нов строй, смяна на елита, Sturm und Drang… „Нека без милост, без пощада, да сринем старий, гнилий строй!…“

Но идвайки на власт, нагласите на властимащите бързо се промениха. „Вече сме на власт, защо да има промени, още повече смяна на елита“. И постепенно номенклатурата се запълни с консерватори фундаменталисти, защитници на статуквото, на традиционните ценности в обществото – почтеност, трудолюбие, ред, дисциплина, стабилност, здраво семейство, образование, народна музика… Само че повечето от тях бяха традиционните буржоазни ценности, които революционерите гордо отричаха и като „еснафски“. Единствената традиционна буржоазна ценност, която предвид строго атеистичната идеология трябваше да отхвърлят, бе църквата и религията. Постепенно, след първоначалната доминация на интернационализма, като ценност се наложи и патриотизмът, само се гледаше да не засенчи „любовта към СССР“. Да добавя и че голяма част от новоприетите в БКП бяха със селски произход и носеха в себе си патриархалните ценности и морал на „Царство България“. Които се налагаше да комбинират с марксизма, но дълбоко в тях патриархалните ценности доминираха! И от тях оправдаваха официалната антизападна позиция – там развращават младежта – хипита, рокери, дълги коси, къси поли, наркотици, метъл, рап, сексуална разюзданост, проституция, порнография. И така оправдаваха цензурата.

Винаги ми е било интересно как номенклатурните консерватори – фундаменталисти са се разбирали със западните революционно и либерално настроени леви, защитаващи правата и свободите на всички индивиди, на онеправданите, на малцинствата, включително на хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Ами че за консерваторите те са били (а)морални релативисти. (Днес част от бившите номенклатурни консерватори-фундаменталисти открито пишат срещу „либерасти“, „толерасти“,… и срещу „гейропа“.) Революционната реторика се бе запазила лицемерно, само от конформизъм.

Марксисти или конформисти – кариеристи

Пропагандистът: В Партията са най-честните и най-умните от народа. Иванчо: Така е, ама все нещо не им достига – Тези, които са честни, не са умни; тези, които са, умни не са честни; а тези, които са и честни, и умни,… те пък не са в Партията! Както отбелязах в част 1. „Марксизмът бе станал официална идеология на една недемократична система и с него един елит обосноваваше правото си да управлява.“ И за да влезеш в този елит, трябваше поне да декларираш, че си „марксист“. Така хора, които имаха желание да правят кариера, от конформизъм, приемаха марксизма, учеха го, но част от тях, за себе, си го възприемаха като „необходимо зло“, нежелан, но неизбежен момент (като задължителното ходене на църква), спомагащ да се осъществи другото – по-важното – кариерата. Имаше ясен план за успешна кариера – още в училище – активност в комсомола и заемане на ръководен пост там. Особено натягане и старание по време на военната служба и/или следването – за да бъдат там приети в БКП. (Както отбелязах в част 1, поради бюрократизираната система и квоти в големите градове в БКП много трудно приемаха висшисти.) После разпределение в София или друг голям град. И след това бавно по кариерната стълбица. И тайно разчитаха тогава поста и властта, която той им дава, да използват за прокарване на лични и семейни интереси. Но не се считаха за „кариеристи“ – привилегиите и властта, с които „системата“ им „плащаше“ за служенето, те възприемаха като заслужена награда за усилията си, за „вярната служба“! И след рухването на системата и партията, и идеологията º им станаха ненужни. И конформистите един по един, напускайки партията, не виждаха смисъл да изповядват и идеологията. В която те никога не са вярвали напълно, беше формален задължителен елемент, както ходенето на църква или козируването.

Наскоро един от видните представители на антикомунистическата, проевропейската и антируската насока на България (Огнян Минчев) честно призна, че е станал член на БКП само защото това му е „давало възможност за професионално израстване“. Вероятно и навремето така си е мислел. И такива са били мотивите на голяма част от членовете на БКП. Но повечето лицемерно не признаваха дори пред себе си това и се бяха самоубедили, че са си правоверни марксисти. Но как тогава толкова лесно впоследствие се отказаха от марксизма!? Всъщност според мен значителна част от членовете на БКП наистина имаха някаква идеологическа нагласа. Но каква точно бе тя и доколко бе свързана с марксизма?

Марксисти или етатисти

Въпреки че и днес немалко от симпатизантите и на „системата“, и на Путиновата политика по инерция се самоопределят като леви, марксисти, ако се задълбочим в постановките и разбиранията им, ще се види, че всъщност повечето са били ( и днес са) етатисти. „Тоталитарната социалистическа система“ включва в себе си „социалистическа“ и „тоталитарна“, така че логически са възможни поне три различни нейни отрицания (виж Табаков 2006), съответно одобрения – на „социалистическа“, на „тоталитарна“ и отрицание, съответно одобрение, и на двете! И тъй като всяко едно от тях е комплексно, то „Тоталитарната социалистическа система“ бе отричана, съответно хвалена и подкрепяна от множество различни позиции, свързани с различни гледни точки на слоеве с различни интереси, имащи помежду си малко общо. Искрено левите, марксистите силно одобряваха „социалистическо“, но част от тях не гледаха с добро око на „тоталитарно“. Приемаха го като „необходимо зло“, нежелан, но неизбежен момент, спомагаш да се осъществи другото, по-важното – „социалистическо“. Но на немалка част от членовете на БКП им импонираше другата компонента – „тоталитарна““, тя ги привличаше и сплотяваше със сигурността – социална и икономическа, която „системата“ им даваше. Те се чувстваха съпричастни към силната държава, която им помагаше да просперират и вярно служеха. Навремето те виждаха в Сталин олицетворение на възгледите си, силния човек със стиснат юмрук! Основното при тях бе разбирането, че държавата (правителството, управляващата партия) трябва целенасочено и активно да контролира и икономиката, и социалната политика (включително и медико-социалната), културната и медийната (да има само държавни медии), изобщо – всички важни области, и то ако се налага по силов начин. А ако държавата има монопол – още по добре – така тя става по силна и получава възможности да стане и морален пазител (надзирател) на ценностите. Държавата, или в случая „Системата“, се трактува като основен (единствен) израз на волята на масите.

Доста от по-старата генерация от номенклатурата, особено тези с пагони, бяха прикрити етатисти. Те харесваха „социалистическата“ система не заради егалитарната идеология, позоваваща се на марксизма и на демократичната европейска ценностна система, а именно заради тоталитарната практика – силна държава, силен лидер, единоначалие, полувоенна дисциплина и подчинение, избори, но отгоре надолу. По манталитет те биха адмирирали режимите на Мусолини, Перон, Хитлер, ако официалната идеология не ги отричаше. И, естествено, днес харесват Путин. Така те симпатизираха на „тоталитарното“ (авторитарно) управление, което налага тоталитарен контрол на личността, считаха го за основен стълб, крепящ „системата“. И одобряваха „Диктатура на пролетариата“ главно защото бе „Диктатура“ – налагаща пълно подчиняване на отделния индивид на държавата, ограничаващ свобода му на действие, но в интерес на Силната държава. А и виждаха, че всъщност има диктатура на партапарата, който те считаха за специален елит и към който бяха или се стремяха да попаднат. Положителен пример за устройство на обществото те виждаха във военизираните структури – армия, полиция, където спецификата изисква ограничаване свобода на индивида и наличие на репресивен социален апарат, който да разполага с изцяло с него. Всичко това създава от една държава тоталитарен режим, но те не виждаха нещо лошо, напротив – СИЛА. През 1980–1989 г. съм имал доста неформални дискусии с такива лица, съседи, колеги от БАН и СУ, често – със случайни лица, например пътували с мен в едно купе. В неформална обстановка те доста откровено говореха, особено след като научаваха, че работя в БАН (сигурно е „наш човек“). А и доста често с деца на членове на БКП с позиции около средния партиен ешелон (които вероятно са се влияли от родителите си), а понякога и с родителите им. И възгледите им мога със свои думи да обобщя така: „Нашата система е по-добре организирана от западните (псевдо)демокрации, основани на демагогия и популизъм. Повечето хора са некомпетентни, как така те ще решават кой и как да управлява. Не може войниците да си избират генералите! Да, при нас има насилие, но то е в интерес на обществото. Освен това всеки има силна мотивация – колкото по добре служиш на държавата (партията,) толкова по високо място в йерархията заемаш. И това прави държавата ни по силна! Тя принуждава за нея да работят и лица, които не симпатизират. Какво лошо има в това да има една допълнителна структура – партия, включваща в себе си най добрите, компетентни, честни, принципни? Която допълнително контролира всичко!“ Интересна бе позицията им за моето възражение, че централизираната и недемократична система дава големи възможности за злоупотреба с власт на вишестоящите нива. Тук ми се опонираше, че „защита срещу това е именно наличието на тоталитарна партия – дублираната система на контрол – освен държавния апарат контролира и партийната структура, която има и избори отдолу нагоре. Така ръководителите на предприятията биват следени да не злоупотребяват с власт. Това все пак е един вид демокрация.“

На това възраженията ми бяха в няколко линии: – Не добрата начална група – масовото навлизане в БКП през 1944–1953г. на нискоквалифицирани, озлобени – лица, мразещи предишната система само защото поради ниска квалификация и неголяма нагласа за сериозен труд са били аутсайдери. Повечето от тях, неуспели, и им е било по-лесно, вместо да обвинят за това себе си, да го оправдаят с неравностойните условия за успех. „Капиталистическото обществото е било виновно“! В този период в БКП са навлезли и доста селяндури и тарикати, разчитайки в мътна вода да подобрят материалното си и обществено положение, стремящи се към власт заради възможностите, които властта дава. А после такива хора са приемали и новите членове на БКП. Получавало се е „Приемственост на недостатъците“. – Бюрократизираната система на квоти за прием в БКП (описана и в част.1) – според месторабота, образование и произход, особено в големите градове – това опровергаваше тезата за най добрите, компетентни, честни. – Бюрократизираната и държавна и партийна структура – за която са валидни всички закони на Паркинсън за бюрократичните системи, като някой, поради недемократичната система, в засилена форма!

Най-често опонентите ми признаваха бюрократизираната система на квоти, но твърдяха, че тя постепенно ще отпада. За „Приемственост на недостатъците“ обикновено оспорваха оценката ми (давайки и себе си за пример), но и твърдяха, че въпреки бюрократизираната система след 1970 г. критериите за прием в БКП са били много високи и постепенно качеството доста се е повишило. Но ясно се очертаваха две позиции: едната бе тезата: „В края на краищата не е толкова важно в Партията да влязат най талантливите, по важното е да са най верните“, която днес мога да развия и да обобщя така: „Системата функционира добре, ако елементите са надеждни. А талантливият човек е своенравен, има собствено мнение, не уважава началството – т.е. е ненадежден! При това е по трудно заменяем, което прави системата нестабилна!“ И другата – идеалът им бе държава с една елитарна партия, в която влизат най-добрите от всяка част на обществото. Но най-интересна бе позицията им за моето възражение, на последното: Трудната съвместимост на тази егалитарна и етатистка постановка с идеите на демокрацията, равенството, социалната справедливост и марксизма. С „Държавата ни угнетява…“ на интернационала! За моя (тогавашна) изненада немалка част не възразяваха, но не проявяваха голяма тревога за тази несъвместимост. И не демонстрираха голяма симпатия към левите и демократични идеи. Бе явно да го казват, усещаше се, че за тях всъщност тези идеи пречеха на доброто функциониране на „системата“. Остави ги тези книжни теории, важното е държавата да е силна – такава бе реакцията на един от събеседниците ми. Когато се осмеляваха да бъдат искрени (особено след 1985 г.), признаваха, че социалистическата риторика пречи да се извършат някои полезни действия, които биха подобрили „системата“. А син на номенклатурчик твърдеше, че идеите за демокрация, равенство и социална справедливост са само за пропаганда и умните хора не ги ценят. И цитирайки (не помня кого)– „Бог няма, ама тихо да не чуят слугите“, цинично намекна, че те са за глупаците! За Горбачов казваха „ Наивник, решил да си играе на демокрация“. Затова за мен, макар че официално основна идеологическа доктрина на„системата“ бе Марксизмът, постепенно, макар и прикрито основна идеологическа доктрина на „системата“ бе станал етатизмът! И една от целите ми е защитниците на „системата“ да осъзнаят това и за себе си да решат – те „социалисти“ ли са (били) или „етатисти“!?

Затова ще формулирам теза: Независимо от идеологията, с която естаблишментът в една тоталитарно (авторитарно) управление оправдава властта и системата – постепенно, явно или неявно, основна идеологическа доктрина на „системата“ става етатизмът! И тя все повече конфронтира с революционната, бунтарска, егалитарна и антиетатистка официална идеология. С което допълвам споменатото в част 1 – „Основно противоречие на тоталитарната система – между елитарния характер на естаблишмента егалитарния характер на идеологията, с която се обосноваваше властта му. Но в част 1 посочих доста аргументи, ясно показващи,че марксизмът и етатизмът са принципно различни, и по много постановки и несъвместими. Дори ще предложа на марксистите една „формула“ – Марксизъм = социализъм без етатизъм! Очаквам мнението на самоопределящите се и днес като марксисти – съгласни ли са с това. Сега част от тези, по-рано скрити етатисти станаха явни (част виждат в Б. Борисов идеята за „силна ръка“, затова ГЕРБ е пълен с бивши членове на БКП, особено тези, имали пагони) и открито, с пренебрежение се отнасят както и към демокрацията, многопартийната система, либерализма на ЕС, либертарианството, и донякъде към капитализма (е, може, но само ако е „държавен капитализъм“), така и към левите (либерални) идеи! Дори от тях съм срещал мнения от тип „трябва ни Пиночет“! И не само за да „разкара тези либерасти“, но и тези „леви глупаци, пречещи на нормалното функциониране на икономиката“ (това предимно от „успелите червени бизнесмени“). Но немалка част от етатистите си останаха и в БСП. Там те имат силни позиции, особено на ниско и средно ниво. Те мразят „капитализма“, защото мразят либерализма му и индивидуалните свободи (вкл. икономически) на индивида. И продължават да са убедени, че макар и с недостатъци, централизираната система работеше успешно, а „демокрацията“ се оказа дума без съдържание. Затова младите леви, изпълнени с либерален, егалитарен и революционен, а понякога дори анархокомунистически дух, трябва да са информирани, иначе ще бъдат неприятно изненадани, очаквайки да намерят съмишленици в БСП! От гледна точка на теория на системите етатистите имат известен резон. Но става дума за живи хора, личности, а не за части на машина. Но държавата не е самоцел, а средство за защита интересите на хората, тук е грешката на етатистите. И ако „силната държава“ започва прекалено да пречи на личността, тя става вредна. „В името на интересите на хората ще им пречим да си защищават интересите“! По темата има доста писано, ще спомена само това: „…Бердяев никога не с отъждествявал марксизма с руския комунизъм, който, макар и според него да е прав в критиката на капитализма, в главното и основното споделя лъжата на всеки тоталитаризъм, защото комунизмът, тъй както той се проявява в руската революция като краен етатизъм и руска великодьржавност, всъщност отрича свободата, отрича личността, отрича духа“ (Паси 2006). Разбира се, за етатистите думите свобода, личност, дух са само красиви думи, зад които се крият либерал/ст/и или анархисти.

От горното се вижда защо се обсъждат аналогиите между основните тоталитарни режими (през ХХ век) – националсоциализма на Хитлер, фашизма на Мусолини и „комунизма“ на Сталин – общото е етатизмът. Но защо „След като системата е била толкова добре организирана и стабилна, така лесно рухна?“.

В част 1 изложих накратко моя отговор – противоречието между идеология и нагласи на естаблишмента, което породи в елита силно заинтересована от рухването прослойка (по-подробно той е развит и в Табаков 1996 и Табаков 2006). Тук накратко ще спомена още един момент: Промяната на целите на системата я обезсмисли. Лекторът чете: Борим се за обединяване на пролетариите от всички страни. Иванчо – да няма печатна грешка и да е ОБЕДНЯВАНЕТО? В началото „системата“ се опитваше да се оправдае и мобилизира хората с красивата и човечна утопия. Бе един вид религия, само че „раят“ щеше да дойде на земята! И децата ни, евентуално внуците, щяха да живеят в него. Това даваше безспорно предимство на „системата“ в перспектива – другите може и да са по-добре, но са обречени да си стоят при капитализма. Но постепенно идеята и целта от построяване, след жертви на 1–2 поколения, на „Светлото комунистическо Бъдеще“ се приземи и се замени с „все по пълно задоволяване на потребностите на трудещите се“. Но така се появи конкурент –ами ако друга система (капитализмът) по-добре решава тази задача? Това удари пропагандната мотивация на „системата“ – появи се съмнението, че „мръсните капиталисти“ осигуряват по-голямо благоденствие, повече човешки права, по-добро здравеопазване, подобра социална справедливост и защита, изобщо – по-добър живот! Въпреки цензурата хората научиха, че повечето „социалистически придобивки“ – право на стачка, трудовите договори, осигурената пенсия, столовото хранене, 8-часовия работен ден, 5-дневна работа… са въведени (наистина след борба) първо при „капитализма“! А също и повечето от изобретенията в техниката и идеите във фундаменталната наука, в разработването на нови лекарства – в борбата с рака и други опасни болести. Оказа се, че в богатите, „капиталистически“ страни бе постигнат висок жизнен стандарт и благосъстояние, здравеопазване, пенсионно и социално осигуряване, майчинство и куп други социални придобивки. Образът на капиталиста – алчен, дебел тип, който „експлоатира“ онеправдания пролетариат, избледня! Разбра се, че тези хора са достатъчно разумни и дават шанс и на по-малко инициативните да живеят все по-добре. Освен това огромната част от спечеленото не отива за личните нужди на капиталиста (лукс, яхти), а за инвестиции, повишаване на условията на труд. Постановката –„капитализъм = много бедни и малко богати“ се оказа неточна – „бедните“ там се оказаха по-богати и от „средните“ тук. Ако едната алтернатива е малка част да са задоволени на 300%, голяма част на 70–90 %, а аутсайдерите – на 50%; а другата алтернатива – всички на 30–40% (а само номенклатурата на 80–90%), кое избирате!? Какви алтернативи за развитие имаше системата? Аз виждам следните – на Троцки, на Горбачов и китайския път. Виждайки как номенклатурата става нова буржоазна и експлоататорска класа, Троцки е предложил идеята за „перманентна антибюрократична революция“ – Периодична подмяна на номенклатурата с хора „отдолу“; така няма да се позволи да за закрепи и „обуржоази“. Само така за него ще се построи „социализъм, защитаващ интересите на работническата класа“. Тази идея е била нереалистична – номенклатурата, заела много силни властови позиции, никога не би ги отстъпила, а чрез спецслужбите (ЧК, КГБ) е потискала всяка подобна революционна идея в зародиш! Горбачов и сподвижниците му виждаха в „перестройката“ опит чрез гласност и демократизация да се реформира и спаси лявата идея. Перестройката бе намерение за една безкръвна революция отгоре, намаляваща безконтролната власт на номенклатурата. Според мен от „марксически“ позиции този еволюционен път бе най-добрият опит да се върне към демократичните корени на марксизма. Гласността би контролирала до сега неограничената власт на номенклатурата и е средство са ограничаване на корупцията. Демократичността също. „Русофилите“ също би трябвало да подкрепят „перестройката“ – това бе демократичният модел на развитие на Русия! И демократично мислещите хора по света биха приели и одобрили като нов полюс една така изградена Русия. Но огромната част от уж „марксисти“ и „псевдорусофили“ бяха и са крайно негативно настроени и към Горбачов и към „перестройката“. За мен това е показател, че всъщност са си били етатисти, консерватори-фундаменталисти или просто номенклатурни конформисти-кариеристи! И в Русия номенклатурата, стресната от идеите за гласност и преустройство, реши да пожертва и единството на СССР, и системата, но да си запази доминиращата си роля в една формално демократична, но олигархична и корумпирана система (мека диктатура на номенклатурата). А през 1993 г. номенклатурата, начело с Елцин, чрез авторитарна конституция махна представителните органи на властта – Съветите (може би от марксистка гледна точка да се нарече контрареволюция, реставрация). В България също така номенклатурата пожертва социализма. Тя държеше на системата не заради идеите, а заради властта и привилегированото си положение. И се опасяваха, че под обществен контрол ще ги загубят – гласността и демократизацията ги извеждаха на светло и затрудняваха злоупотребата с власт. И с лекота се отказаха от социалистическите идеи и система, за да си запазят властта и парите в едно олигархично капиталистическо общество! Но изглежда още по-изгодна за номенклатурата бе китайската система – фактически капитализъм, но под контрола на партапарата и запазвайки диктатурата (и с нея – привилегиите, които властта дава) на партията. И те съжаляват, че България не е тръгнала по този път – той им бе мечтата! – запазване на властта, и то при недемократичен режим. Но с политически и икономически прагматизъм и привнасяне на доста елементи на капитализъм, за да се подобри икономиката, а така и тяхното лично благосъстояние. И е разбираемо, че етатистите харесват този централизиран еднопартиен капитализъм. Китай се опитва да стане модерна държава, но с еднопартийна система. Но може ли това да е добро за „ляв“? В Китай има голямата корупция, и огромното неравенство – заемащи високи постове в китайската номенклатура са свръхбогати. И те, и семействата им имат огромни сметки в чужди банки. Напр. Ли Сяолин – дъщеря на бившия премиер Ли Пън, има в една швейцарска банка около 2,5 милиона долара. В Китай милиардерите в долари наближават 200! Там идеологически нещата са объркани и противоречиви, няма цялостна концепция. Признават, че културната революция била лошо нещо, но Мао Дзедун си остава велик водач. Управляващата монополно партия се нарича „комунистическа“, но фактически има един див капитализъм, тип ХІХ век. Левите одобряват ли го, след като и местни партийни олигарси и чужди компании отварят заводи и „хищно експлоатират“ китайски работници? Все пак, в сравнение с днешна Русия, в Китай икономиката е малко полиберална от олигархично-корупционния модел на Русия. Освен това докато Русия основно добива ресурси (злато, нефт, диаманти…), то Китай произвежда много по-богат асортимент стоки, а те дават и принадена стойност. И се учат, и подражават на Запада и САЩ, станаха мощен производител. Затова, за разлика от Русия, се отнасят с по-голямо уважение към САЩ и Запада, те не са им тематичният „митичен“ враг. Над половината от производството в Китай е плод на външни инвестиции с чужди технологии. Аналогията с „Фашизма“ (националсоциализма) За една тоталитарна, етатистка система наличието на митичен враг е много важно, то сплотява редиците. За „основен враг“ на „системата“, заедно със „Запада“, САЩ, „капитализма“, „империализма“, бе сочен и „фашизмът“, каквото и да означава това (така наричаха и националсоциализма на Хитлер – за да се скрие думата „социализъм“ в него). Изборът бе донякъде ad hoc – исторически СССР – централната държава на „системата“ воюва с „фашистка Германия“. Но този избор бе един от идейните проблеми на „системата“ – по много показатели „врагът“ прилича на „нас“! Аналогиите с „фашизма“ са стари, правени са дори и от леви автори – Макс Истмън и Сидни Хук са отъждествявали съветския и фашистките режими. Х. Урбанс също показва близостта на СССР и системата в Италия и Германия. Троцки изказа предположение за съветската „бонапартистка олигархия“, „възникването на нова експлоататорска класа от бонапартистката и фашистката бюрокрация… „СССР минус социалните основи, заложени от Октомврийската революция, това ще бъде фашистки режим“. Впоследствие аналогии са сочени от много автори. Основната роля на Ж. Желев бе, че по време на „системата“ популяризира тази аналогия в България. Повечето „леви“ избягват тази тема или я „оборват“ с декларации и лозунги. Сред малкото засегнали я е Н. Василев (http://e-vestnik.bg/19635). (Той казва „фашизма“ но става дума за „националсоциализма“.) Василев признава приликата „фашизъм-комунизъм“ – Ако приемем случилото се в азиатско-европейския социален „експеримент” за „комунизъм”, между него и фашизма действително има сходство, да го наречем поразително сходство. Но давайки ясна негативна оценка – „двете еднакво противни и отвратителни социални системи“, той изтъква „и разлики, три от които са съществени и изобщо не са за пренебрегване. Аз съм съгласен с втората за Н. Василев разлика – господстващата форма на собственост върху средствата за производство. Фашизмът израства върху частната собственост; „комунизмът“ – върху т. нар. обществена собственост (по-точно държавна, и още по-точно – собственост на висшата номенклатура, управляваща държавата). И ако някой смята, че това не е чак толкова съществена разлика, значи този някой не е съвсем наясно с основни политико-икономически положения. Но само питам: Кое е по-ефективно икономически? За коя е от двете еднакво противни и отвратителни системи е плюс тази разлика? Почти всички изследователи признават, че Германия подобре се е справила с излизането от кризата. Не е ли една от основните причини именно частната собственост? Останалите разлики са за отношението между теорията и практиката на двете системи. Едната е с човечна теория, но безчовечна практика, а на другата и практиката, и теорията са безчовечни! Т.е. докато при „фашизма“ има пълно съвпадение между теорията и практиката, то има пълно несъвпадение между теорията на „комунизма“ и неговата практика. в… марксовите теоретични корени (а не в глобалните Ленинови ревизии, или в бълнуващата Сталинова аналитична посредственост) – няма смазани човешки права, украинска гладна смърт, милиони репресирани и избити, ГУЛАГ. Нека не ви заблуждават разни образни „диктатури на пролетариата“; те изобщо не означават пролетариатът да обикаля из фабриките и да дупчи с кирки черепите на буржоата!… Съгласявайки се, ще попитам – не говори ли това за голямото лицемерие на „системата“? Едната „лоша“ система е била лицемерна, а другата „лоша“ система – последователна. Но тук се появява и принадлежността на Василев към „червения квазиетнос“ – желанието му да „защити“ системата, с която е родово обвързан, надделява над логиката. И прави некоректни сравнения. По-коректният аналог на „Марксовите теоретични корени „са трудовете на Ницше, а там също няма „смазани човешки права“. А аналог на Гьобелсовите расистки теории – „Ленинови ревизии“ и „Сталинова аналитична посредственост“. Квазиетнически момент има и при оспорването от Василев на тезата на Ж. Желев, че от двата тоталитарни режима „комунизмът е „по-лош, по-опасен, „по-завършен“ от фашизма“ (5 ноември, в. „А Бе Се“ (Испания)) чрез съдбата на самия Желев: „При комунизма Желю Желев бе заточен на село…“, докато „при фашизма славянинът Желев щеше рано или късно да се озове в газовата камера“. Сравнението е некоректно по две причини: 1. Пропуска се, че аналог на репресиите по „расов признак“ в Хитлеристка Германия са репресиите по „класов признак“ при „комунизма“. Тогава съдбата на славянинът Желев при „фашизма“ би трябвало да се сравнява със съдбата при „комунизма“ на някой кулак в СССР, чорбаджия-изедник (или пък на Райко Алексиев) в България. А тя щеше да е тъжна. Или обратно, съдбата на произхождащия от „бедно селско семейство“ (показател за идеологически надежден кадър при „комунизма“), който е бил и щатен секретар на Общинския комитет на ДКМС и член на БКП – Желев при „комунизма“ да се сравнява със съдбата на някой „русокос ренанец“ (показател за идеологически, расово надежден кадър при „фашизма“) и член на национал-социалистическата германска работническа партия, който е оспорил някой второстепенен детайл на Гьобелсовите теории. А той вероятно дори нямаше да бъде и изселен (освен ако не се е бил замесил в някой комплот срещу Хитлер, но тогава аналогията ще е друга – с множеството избити от Сталин болшевики.) 2. Сравняват се различни исторически периоди. Германия 1933–1939г. би трябвало да се сравнява с България 1944–1952-ра. Защото винаги след утвърждаването на един тоталитарен режим и смазването на опозицията репресиите се смекчават и намаляват. Тоталитарните режими стриктно спазват заръките на Макиавели: „Жестокостите са приложени добре тогава (ако, разбира се, е позволено да се говори добро за злото), когато са извършени наведнъж, поради необходимостта да се запази властта, и после се прибягва към тях само когато чрез тях може да се постигне полза за поданиците. Зле приложени жестокости са ония, които в началото са малко, после се увеличават вместо да намаляват. При завземането на една държава завоевателят трябва да прецени всички жестокости, които ще му се наложи да извърши за осигуряване на властта, и да ги извърши наведнъж. Така няма да прибягва постоянно към тях. Когато не подновява жестокостта, той може да успокои хората и да ги спечели с благодеяния. (…) Насилията трябва да се извършват наведнъж, защото тогава траят по-кратко и по-малко нараняват“ (Макиавели 2007). Естествено е, че режимът през 1965 г. не е бил толкова репресивен! Като частен случай на горната Василев сочи като отделна, трета разлика мотивацията за лагерите: наистина лагери е имало и при сталинизма (като наказателни колонии – вярно, измъчвани и убивани са много хора); но само при фашизма съгласно идеологията му – теория за висшата арийска раса „лагерите са изпълнявали важна социално-хигиенизираща функция – да разчистват обществото от „човешките отпадъци“. Това наистина дава някаква аргументация в полза на „марксизма“ – да, практиката бе ужасна, но теорията позволява на друго място и време да се направи нещо хубаво! Но се пропуска, че при „марксизма“ вместо „расово“ има „класово“ деление. Едната нехуманна идеология допуска репресии към „утайката на обществото“, а другата нехуманна идеология допуска репресии към „доскорошния елит“. Да, при Хитлер репресиите са следвали от идеологията. Но ако при Сталин не са следвали, защо е имало репресии? Очаквам от левите да дадат смислен отговор, обяснение, ако не оправдание! Защото освен лозунгите „класова борба, унищожаване на буржоазията, кулаците, враговете на народа… аз не съм срещнал убедително обяснение каква е причината за милионните репресии в СССР. Сред по-интересните са: „Само така Сталин е можел да укрепи властта, искал е да ликвидира няколко хиляди свои противници – болшевики, но за да не се разбере това, го е скрил сред милиони жертви“; „За да ликвидира протестите, е трябвало да ужаси народа чрез страх“; „трябвали са му „роби“ за черна работа“; „Сталин е имал страхов комплекс“… Или странни хипотези – „предвиждал е войната и е искал да се изчисти от потенциални вътрешни врагове.“ Ама то постфактум може да натаманим и следното безумно оправдание: „Сталин е знаел, че ще има война с Германия и че е много неподготвен за нея. И единственото му предимство ще е числеността! Но ако изпрати милионни редовни войници под немските танкове, ще има огромно възмущение. Затова е подготвил милиони за „наказателни батальони“ – с телата им да спре танковете! Това му е позволило да води тактиката на водене на войната, при която човешкият живот не се цени.“ Впрочем аз подозирам, че повечето от „червените етатисти и консерваторифундаменталисти“ ще предпочетат система, при която на лагер се пращат циганите, отколкото система, при която на лагер се пращат болшевики или дори капиталисти и кулаци, елитът (нали те имаха самочувствие на елит при „системата“). Лично съм чувал от подобни хора мнения като „Лесно им е на немците пък и на французите– Хитлер им реши проблема с циганите!“ Споменавайки за „теория за конвергенцията“, Василев със съжаление отбелязва, че капитализмът наистина взе доброто от „комунизма“, придоби нова жизненост, усъвършенства до голяма степен социалните си функции. „Комунизмът“, наопаки, взе лошото от капитализма и естествено (не само поради тази причина) рухна. Но не е ли това показател доколко системата позволява развитие? В полза на коя система е? Отношение на марксистите към Путинова Русия Учителката:„Ученици, ще ни идват гости от Русия. Нарисувайте как си ги представяте!“. Иванчо нарисувал амурчета. Учителката: „Браво, добро попадение – малки, добрички, милички!“ Иванчо: „Не, другарко: голи, ама въоръжени!“ Въпреки че в част 2 дадох разяснение –„ …логикът често не се опитва да натрапва своите възгледи. А само помага на колегите си да осмислят и структурират своите възгледи. И с това, ако забележи непоследователност и противоречивост в техните възгледи, да го експлицира и анализира, да им обърне внимание… Затова призовавам колегите да се опитат да надделеят над първосигнални или квазиетнически реакции, водещи до погрешни изводи (такива некоректни разсъждения логиката отдавна е изследвала и квалифицирала).“ Смятах, че е ясно аргументирано.Но колеги пак ме репликираха: „Защо логик се меси в политиката, където не му е мястото?“ Отговарям: Сред задачите на логиката и семантиката е уточняване и разграничаване на понятията, посочване, ако поради незнание или стремеж за манипулация, колеги правят логически грешки например подмяна на понятията. В част 2 например идеята ми бе да посоча и разгранича различните семантики, които се влагат в понятията „русофил“ (и „съветофил“) и в „Русия” И да покажа противоречията, в които повечето наши марксисти изпадат, когато говорят за тях. Напр. Русия има поне няколко доста различни интерпретации, всяка с спецификата си: Царска Русия; Болшевишка Русия на Ленин; СССР на Сталин; СССР след Сталин; СССР по времето на Горбачов; Русия по времето на Елцин; Днешна Русия на Путин. Те не трябва да се смесват и не бива, когато се анализира една от тях, да се използват характеристики на друга! А за темата ни е важно да се посочи какво е марксисткото отношение към всяка от тях! Там показах и противоречивостта – уж антиимпериалисти, а симпатизират на съветския империализъм, подобен на всеки друг, а по някои показатели и по-агресивен и тоталитарен? Например откровено империалистическа бе доктрината на Брежнев за „ограничен суверенитет“. В частност марксистите би трябвало да дадат оценка и на днешна (Путинова) Русия. Според мен докато положителното отношение на „самоопределящите се като марксисти“ към СССР има някакво обяснение – все пак е страна, първа (макар и донякъде само декларативно), реализирала идеите и възгледите им, то категоричната и раболепна симпатия към днешна Путинова Русия на самоопределящи се като „марксисти“, би било непоследователна и противоречива. Да считат Русия дори за „надеждата за спасението на свободомислещото човечество“, а Вл. Путин – за „патриот и истински лидер, който мобилизира руснаците около изконните им ценности“ би било естествено и обяснимо за етатисти, но категорично не и за „марксисти“. Затова има смисъл да се въведе и понятие „путинофили“, съответно за критиците на режима в днешна Русия – не русофоби, а „путинофоби“, „антипутинисти“, „тиранофоби“. Днес управлението на Русия е всичко друго, но не и ляво и не би трябвало „леви“ да му симпатизират! След разпада на СССР номенклатурата взе властта, но бе твърде разложена и неефективна, корумпирана и алчна. А и бе стояла на светло. Много по-организирана, а и не толкова разложена и корумпирана структура бяха Тайните служби (КГБ, ГРУ). Те имаха опит в осъществяване на подмолни операции и не бяха така осветени. И КГБ завзе властта, а бивш офицер от КГБ, организация със зловещо минало, унищожила милиони, стана държавен глава! Първите години на Путин наистина корупцията сред номенклатурата бе контролирана и това значително увеличи приходите на държавата и позволи едно, сравнено с постоянния дефицит на стоки (освен хляб и водка!) от времето на СССР, относително благополучие на гражданите. Нямаше купони, изчезнаха и хиперинфлацията и хаосът, заплатите и пенсиите се повишиха и се изплащаха по-редовно. Вероятно в първите години на Путин стандартът на живот в Русия е бил най високият от ПСВ насам (това за една толкова богата на ресурси страна не е особено постижение, но сравнението е показателно – средна заплата, поне за големите градове от над 30 000 рубли, или около 1000$ бе огромен напредък). Да отбележа, че това относително благополучие бе резултат на една ултра- (нео)либерална капиталистическа политика! Зароди се консумативно общество, новопостроените хипермаркети бяха пълни с хранителни стоки и електроуреди… И хората дори почнаха да ипотекират жилища, за да ги купуват. Въведен бе и „плоския данък“ – силно критикуван от левите на други места. Странно е всичко това да импонира на „марксисти“. Естествено, отгоре пак много се крадеше, но цената на нефта бе висока, оставаше и за хората! Но не оставаха достатъчно средства за инвестиции в инфраструктурата и особено в индустрията или технологиите(или това бе подценено), нямаше структурни реформи. И моделът на растеж се изчерпа. Но в Русия, с времето и укрепването на властта на Путин една нова олигархия се укрепи и достигна своя разцвет, оформи се едно крайно олигархично и корупционно капиталистическо общество. Русия постепенно стана (отново) тоталитарна държава с пълен контрол върху икономиката и основните медии от Кремъл при срастване на монополите с държавния апарат т.е. – „Олигархия“. Да споменем за семантиката на думата „Олигархия“ – това е политическа система, при която държавата се управлява чрез недемократични методи от едно свръхбогато малцинство, основно защитаващо собствените си интереси. Важно е да се изтъкне разликата между „финансов магнат“ и „олигарх“. Олигархията е част не само от икономическия елит, но и е свързана с политическото ръководство. И в една олигархично устроена държава загубата на политически позиции често води и до икономическо срутване, пример е Б. Березовски. В Русия контролирани от Олигархията медии хитро пишат вместо „олигархия“ – „финансови магнати“. Така се опитват да размият истинската същност, а 169 именно злоупотребата на държавна власт с цел трансформиране на обществената собственост в олигархична. „Миллиардер без политической власти, без административного ресурса – не олигарх, а всего лишь финансовый магнат… Олигархия – это коллективный авторитаризм имущего соcловия“ (Прибыловский В. Происхождение путинской олигархии. Президентское окружение: досье, связи, возможные назначения:http://www.democracy.ru/article.php?id=990). Такава концентрация на икономическа и политическа власт е крайно опасна. Но още по голяма концентрация на власт има, когато има преплитане на спецслужбите и олигарсите и значителни ресурси се контролират от бившите представители на спецслужбите. За такива ситуация, имайки предвид икономическия модел на путинизма, професор Маршал Голдман въвежда термина „силогарх“ (Goldman 2008). Парламентарна демокрация става фасада на реална автократична демокрация – решенията взима олигархията (силогархията), а после те се утвърждават при формално демократични процедури от безличен парламент. Но такава система има успех само при експлоатация на готови природни ресурси, на каквито Русия е богата, но за технологични иновации не е ефективна. А суровините и материалите са над 90% от износа на Русия, като само нефтът и нефтопродуктите са към 60%! „Олигархический капитализм, номенклатурный, если угодно, капитализм, по определению неэффективен. Он хорош, когда у тебя есть огромный поток нефтяного масла этого самого, которое добывается скважинами, и тебе его надо разделить и тогда у кого больше связей, кто круче толкается, тот больше под себя“ Но „раньше или позже, но вот этот механизм, основанный все-таки на делении готовых ресурсов, себя исчерпывает – нужно придумывать какие-то новые виды ресурсов, создавать какие-то новые виды добавленной стоимости. А для этого уже нужно не просто оттяпывать, делить куски, что очень хорошо умеют делать силовики. а генерировать“ (Дмитрий Орешкинhttp://echo.msk.ru/programs/politic/575272-echo.phtml). Най богата на суровини държава стана напълно зависима от цената на нефта! И когато тя падна, системата изпадна в криза и трябваше да се затегне коланът (с изключение на разходите за отбрана!) – средната заплата реално стана около 500$. Икономическа система, при която бизнесът е пряко зависим от близки връзки с правителството (а такава е системата в днешна Русия), напоследък често се нарича и Крони капитализъм – рязко критикуван от левите. Не напомня ли на марксистите днешната Путинова Русия на фашизма на Мусолини, на перонизма? Идеологията бе заменена с патриотизъм и православието, активно (заедно с антизападни чувства и собствена йерархията на ценностите), налагани отгоре с надежда да сплоти нацията. По национализма и реваншизма си и по милитаризацията на икономиката не напомня ли днешната Путинова Русия на Хитлеровия националсоциализъм? И по пропагандата, насочена не към рационалното, а към емоционалното, и по монополната власт, и по репресиите, макар и по-меки, срещу протестиращите. Общото са и нагласите след провала – на наранена гордост, за загубено величие и за връщане на достойнството! Водещи до надежда за реванш –за загубата в ПСВ и Версайския договор при Хитлер и за загубата в студената война при Путин. Контрастът между минало на велика сила и бледо настояще води до чувство на малоценност и на свръхценност, което е хранителна среда за крайния национализъм.

Навремето Хитлер получава подкрепа, защото внушава връщане на достойнството на германския народ. На същата карта играе и Путин. Как оценяват „марксистите“ недемократична вътрешна политика, политиката на изолационизъм, ксенофобия, параноичен страх от всяко влияние отвън – нова стена, която пречи на движението на хора и идеи, като всичко извън системата се трактува като потенциален външен враг, намеква се за световен заговор срещу Русия, с който се плашат хората, за да ги държат в подчинение. И примитивна демагогия – всички, които са срещу нас, наричаме „фашисти“ – често без основание! Кремъл казва на хората какво да мислят, а след това оправдава действията си, позовавайки се на мнението им. Ако критерият е социално неравенство, най-богатите 10% в Русия притежават процентно (спрямо останалото население) много повече от най-богатите 10% в САЩ. А като се включат и възможностите, и липсата на реална демокрация и гласност – тази социално-икономическа диференциация се оказва много по голяма! Броят на милиардерите в Русия расте. В Русия социалното разслоение е надминало дори това в САЩ! Поне да се предлагаше някаква позитивна (или поне непротиворечива) алтернативна ценностна система. А то е един еклектичен (шизофреничен) сбор от етатизъм, великоруски имперски шовинизъм и носталгия по разбития СССР (и по социализма) и реабилитация на сталинизма (за да се оправдае и култа към личността на Путин), заедно с православен фундаментализъм, мутро-олигархия и феодало-капитализъм, милитаризъм, фашизоидна ксенофобия, популизъм… Изобщо не би могло да има някаква симпатия на „марксист“ към този олигархичен, силовашки, крони капитализъм с огромна корупция. Путин е типичен авторитарен лидер – популист, той не е нито ляв, нито десен и няма друга идеология освен етатизма, с основна цел да укрепва властта и богатството си както и на подкрепящата го олигархия. Марксизъм или „Рашизъм“ Лекторът на политпросвета: Разбрахте ли?! Иванчо: Да разбрах. Американските агресори се опитват да се месят във вътрешните работи на СССР по целия свят… Не смятат ли „самоопределящите се като марксисти“, че днес Путин се опитва да възроди империята, като свръхдържава, да си върне контрола над бившите колонии с помощта на дълбоко законспирирани екс-КГБ агенти там? И то чрез подкупи на политици и бизнес лидери, придобиване на дялове в уязвими финансови институции. Не води ли Русия и кампании за дестабилизиране на прозападни правителства в бившето съветско пространство (в частност в страни с по-голямо руско малцинство), експлоатирайки тяхната зависимост от руските енергийни доставки. Не е ли това паракселанс империалистическа политика. Да споменавам ли за монополиста Газпром! Идеята, че като наследник на СССР Русия има право да запазва като сфера на влияние бившите колонии на СССР, показа остатъчно имперско мислене. Русия се държи като султан, който и след забрана на харемите продължава да смята бившите си наложници за своя собственост. С нагласата пак да има „крепостни“ страни и зони на влияние „за вечно ползване“– Това си е наше и ще остане такова без значение какво искат хората там! Психологически тази политика се оправдава със: „След като потискаме и своя народ (за негово добро), защо да не потискаме и други народи (за тяхно и наше добро).“ Марксистите не биха били последователни, ако по инерция, като към наследник на СССР (за която впрочем показахме, че е „империя“), подкрепят днешна Русия и я припознаят като съмишленик. Ако беше друга страна – след аншлуса на Крим и навлизането в Донбас, нямаше ли да пишат „(нео)империалистическа и агресивна, завоевателна външна политика, непризнаваща международното право“!? Аналозите с Хитлеровия аншлус на Австрия са очевидни. Още повече, че според меморандума от Букурещ (който после се потвърждава и от Франция и Китай) Русия, заедно с САЩ и Великобритания, гарантират с договор независимостта и териториалната цялост на Украйна (включително и Крим като нейна част). Срещу което Украйна се отказва от ядреното си оръжие. (за подробности вижhttp://en.wikipedia.org/wiki/Nuclear_weapons_and_Ukraine). Освен това, както споменах в част 2, марксизмът е европейска доктрина, тясно свързана с европейските ценности. Няма как едновременно да симпатизираш на милиардерите олигарси около Путин, на неговата антиевропейска пропаганда и отричане на европейските ценности и да твърдиш, че си ляв, марксист. Направо перверзна е идеята 70 години след края на ВСВ, управляващата клика на една от десетките страни победителки да търси сплотяване на населението си основно с победата в тази война (наистина страната е дала най-много жертви, но предимно заради тактиката на водене на войната, при която човешкият живот, особено на наказателните батальони, не се цени). Нима за 70 г. не са се появили нови ценности? Явно не, след като според социологически проучвания за около 50% Девети май не е ден на памет, а ден на гордост, изравнен по важност с рождения им ден – промити мозъци, лишени от алтернативна информация. Да, за поколението, участвало във войната, е разбираемо – тя осмисля живота им, почувствали са се важни. От безправни работници или колхозници са станали воини, сражаващи се за родината си срещу нападнала я чужда държава, докарала разрушения и смърт. Усещали са се личности, отговорни не само за съдбата си, но и за съдбата на родината си, дори и на света! Ама за по-младите!? Може да се търси обяснение – икономическа и социална изостаналост, продължително крепостничество, война, революция терор, война… В Русия рядко е имало дребна, частна собственост на земята – била е на помешчиците и царя, след това – държавна. Хората не са имали изграден манталитет на собственик, имащ нещо свое, за което да носи отговорност, да го пази и развива… или на занаятчия, производител. А също и няколкократно разрушаване на националната ценностна система – първо след 1917 г. се разбива сплотявалият народа великоруски православен имперски шовинизъм. Появява се идеята за СССР като носител на прогреса – авангард на прогресивното човечество, която Сталин бързо трансформира в съветски неоимпериализъм. А през 1991-а се срина и тази донякъде сплотяващата народа съветска ценностна система! И войната остава основна обединяваща Русия духовна ценност, момент на национална гордост и идентичност, а и на национална митология. Разбираемо е, но от това не следва, че трябва да им се симпатизира. Човек разбира, че някой е бил пиян и е катастрофирал, но нито му съчувства нито му симпатизира.

И пропагандата отъждествява Русия, Путин и „Победата“! Ясно е, че днес Путин прави опит да сплоти народа на Русия, като се съберат разбитите ценностни системи и военният мит чрез нов великоруски имперски шовинизъм – така нареченият „Рашизъм“. Но с милитаристична, имперска политика, анексиране на чужди територии, преследване на опозицията. Макиавелистът Путин е агресор и силов политик, който с лека ръка зачерква постиженията на дипломацията и международното право, затънал в собствените си илюзии за величие и месиански настроения. С което наподобява на класически арабски, африкански или латино диктатори! Когато цената на нефта бе 120$ не инвестира в технологии, а задоволи маниите и комплексите си – купи прескъпо олимпиада за 50 милиарда (над половината окрадени от олигархични фирми) и световно по футбол! Аз нямам нищо против това една бивша велика сила да се опита отново да стане Империя, тезата ми е: „който заема антиимпериалистически позиции, би трябвало от тях да оценява и тази страна“! Може да си русофил, да мечтаеш Русия да стане най-великата (империалистическа) държава, дори да подчини всички други, дотук не си противоречив! Но няма как, ако си ляв и марксист и декларираш „антиимпериалистически“ позиции, едновременно с това да симпатизираш на една друга империя. И няма логика да си против капитализма в САЩ, основан на иновации в технологиите и водещ до увеличаване на качеството на живота, а да симпатизираш на Путинския авторитарно-олигархичен крони капитализъм, при срастване на монополите с държавния апарат. Основан основно на хищна експлоатация на природни ресурси! Идеята за многополюсен свят Единственият донякъде смислен аргумент на симпатизиращите леви на Путин е тезата „да има повече империи, за да има конкуренция между тях“ – да има отново един „многополюсен“ свят, а не „САЩ да наложат своя имперски модел, да владеят планетата, да са хегемон, който налага волята си“. Те твърдят, че виждат в Русия на Путин „единственото противодействие на американския империализъм и хегемонизъм, целящ един едномерен плосък свят. “ А като няма други способи, съпротивата е изолационизъм – да се градят стени, за да не могат да преминават през тях пари, стоки и идеи. Но какво лошо има в това, ако парите са инвестиции, а стоките увеличават потреблението? Май лошото е, че идеите може да са по-прогресивни и така да заплашват властта на олигархията. Всъщност тук има друг резон, но той не е в левичарските антиимпериалистически щампи, а в особеностите и народопсихологията на САЩ. Дълго живели разделени и изолирани от океани, гражданите там не са добре информирани за нещата на други континенти, не познават добре манталитета, исторически и политически факти там. А и като млада държава нямат и дълговековен политически опит. И дори и да избират политически ръководители, решаващи нелошо вътрешните им проблеми (което невинаги е налице), няма гаранция, че те ще взимат разумни и компетентни решения за неща, ставащи на други континенти. От това, че са икономически и технологичен лидер, не следва, че и политиците им са на ниво. И немалко действия на САЩ и в Европа, и в Азия, и Африка, и особено в арабския свят, не показват, че те имат политически разум. Така че повече полюси наистина са желани, но защо ги търсят в един много по-противен капитализъм и империализъм? Няма логика да си против капитализъм, основан на иновации в технологиите и силна социална политика, а да симпатизираш на Путинския авторитарно-олигархичен крони капитализъм! Аналогията би била – „дайте да симпатизираме на реваншистките стремежи на хитлеристка Германия, за да има още един полюс“! При това освен САЩ все пак има и други центрове – ЕС, Китай, а може би и при някакво развитие и Индия… Тази теза става съвсем слаба, след като има и китайски модел. Без да му симпатизирам, той показа, че Русия, при една различна политика на технологично развитие през последните 20 години, дори и от китайски тип, с тези огромно природни ресурси и своята огромна територия, наистина би станала отново свръхсила. А за природните си ресурси (там са около 30% от световните природни богатства) и огромна територия, днешната руска икономика е направо срамно малка. Така че и левите „русофили“ – не би трябвало да одобряват едностранната и милитаристична политика на Путин. От техните геополитически позиции по-логично би било да се надяват Русия да води например поблизка до китайската политика – икономически тя би развила много повече Русия с нейните огромни ресурси. А и демократично мислещите хора по света в много по-голяма степен биха приели и одобрили като нов полюс една така изградена по-отворена и помалко милитаристична Русия! Както приеха Китай като конкурент на САЩ, разрушаващ „еднополюсния модел и хегемонията на САЩ“. Последна опора на „рашистите“ е тезата: „Ако Русия стане демократична и се отвори – западните компании ще поемат експлоатацията и окрадат гигантската º суровинна база. Без силна централна власт и голяма военна сила Русия ще бъде разпокъсана на парчета и ще загине“. Тази теза е крайно спорна – да не би след като стотици западни фирми работят в Китай, той да е „загинал, разпокъсана на парчета“? Ако суровините се експлоатират от ефективни икономически и високо-технологични компании, ще се подобрят и икономиката, и животът в Русия. Ще се намали корупцията, фирмите ще наемат по-кадърните руснаци, ще им плащат добре – ще намалее и изтичането на мозъци. След разпадането на СССР Западът и САЩ наляха пари и помощи и помогнаха Русия да се стабилизира. Ако Русия се отвори – пак ще º се помогне. При смяната на крайно неефективния икономически модел Русия ще стане икономическа свръхсила. А по-силната икономика дава и по-голяма военна сила. Алтернативата е сегашната – Русия да е сред най-големите производители на газ и петрол, но да има много по-нисък БВП на човек от държави без природни ресурси. Други спорни или остарели „леви постановки“ Лекторът: Марксист е човек, прочел трудовете на Маркс. Иванчо: А антимарксист е човек, който ги е прочел и осмислил. Дотук обсъждахме някои въпроси, на които марксизмът би трябвало, но и би могъл да даде отговор, за какъвто давам идеи и насоки. Но има и важни постановки, които марксизмът задължително трябва да преосмисли, защото са твърде спорни или остарели. Може би са имали основание през ХІХ век, но не съответстват на едно технологично развито общество, със силна средна класа и добра социална политика. Тук накратко ще маркирам някои от тях.

Моменти на „мислене с първа производна“ при марксизма. Мислене с първа производна (МПП) е методологична метафора, предложена от Сава Петров (Петров 1981) за случаите, когато от първите налични предпоставки се правят най-близките до ума и най очевидни и естествени изводи, и се спира до тях. Визира се Аристотеловата теория за движението, според която прилагането на сила към тяло му придава скорост (първа производна на преместването по времето), докато последваш по-задълбочен анализ, показва, че всъщност става дума за ускорение – втората производна. С МПП най-често се достига само до тривиални или погрешни изводи. Примери за такива изводи са: „слънцето се върти около земята“, „земята е плоска“, „от небето не могат да падат камъни, защото на небето няма камъни“… Примери за МПП в марксизма са идеята за „експлоатацията“ (подценяваща моменти като организация, риск…); идеята, че експлоатираните са авангард, а всъщност жертвите не са герои; ограничаване на „Хора на труда“ само до наемните работници, и то нискоквалифицирани… Кои не са трудещи се – само рентиерите. А интелигенцията или Капиталиста не са ли трудещи се. Много често те се трудят повече от наемния работник, който с нетърпение чака да му свърши работното време. Идеологемата труд–капитал се оказа фалшива. Ако изобщо има място, тя трябва да е наемен работник–собственик. Резултатът на МПП е и егалитаризмът, пропускащ, че равенството не е висша ценност, а е следствие от по-висшата ценност – „справедливостта“! Има йерархия на ценностите и за мен я ясно, че основната е Справедливостта, а Равенството е следствие и механизъм за реализацията º. И ако някъде те се конфронтират – по-важната е Справедливостта. Ако по-старателният или покомпетентният работник има по голяма производителност на труда и допринася на обществото повече от мързеливия и немотивиран работник е Справедливо да имат по-високи доходи. И в този смисъл често неравенството е справедливо! Равенство – да, но пред закона, равен шанс и равен старт – ДА! Равенството на равни – хората не са еднакви и всеки опит те да получават равни блага при различни заслуги за обществото ще разбие естествената връзка между труда (усилието) и резултата от него. А и може да ги демотивира. Мнозина ще се съгласят с тезата: „нека управляват най-справедливите“. Но да го сравним с „нека управляват най-равните“ – става безсмислено. А ако го редактираме – „Управляващите трябва да следят дали равенството е налице“ – се вижда, че егалитаризмът е вътрешно противоречив и неосъществим – „следящите дали равенството е налице“ (управляващите) получават повече права и няма как да са равни с останалите! Да напомним известното – „Всички са равни, но някои явно са „по-равни“. Известна е тезата, че „там, където има свобода, няма равенство, а там, където има равенство, няма свобода.“ МПП има и когато по аналогия, но необосновано, се екстраполира опит от стара проблемна ситуация върху нова – принципно различна. Например феодални отношения към капиталистическо общество с постановката – „щом едни стават по-богати, то останалите стават по-бедни“. Но тя важи за едно затворена общност, в която богатството е константно. В едно семейство или в затворено феодално стопанство наистина, ако някой става по-богат, останалите ще обеднеят. Но не и за едно развиващо се, икономически отворено общество. Развивайки бизнеса си, предприемчивият човек прави организация, иновации, създава работни места… и ако просперира – спомага и за просперитета на околните. Традиционната постановка: при лошия капитализъм има много бедни и те стават все повече и все по-бедни, и има богати, които стават все по малко и все побогати“, не върви – процентът на богатите расте! Контра постановката е: „щом капиталистът става по-богат, то и наемните му работници стават по богати“. Да, има и мързеливи, които не работят добре и относително може и да станат по бедни от по-добре работещите и по-квалифицираните. Но обществото се развива и става по-богато, така дори и „бедните“ стават по-богати! МПП има и когато се екстраполира отношението „аристократи–крепостни“ към „капитал(ист)–(наемен) труд“! Вече има мобилност и който смята, че работодателят му дава малко, може да си повиши квалификацията и/или да си намери по-добър работодател. Но още по-важно – в система, при която всеки е отговорен за себе си и има шанс да реализира способностите си и да опита да стане капиталист, няма феодалната закрепостеност и е възможна промяна на „класовата позиция“ (от наемен работник към „капиталист“). Последното впрочем е масова практика – млад човек започва работа в фирма, придобива опит и след време си прави собствена фирма, в която наема други, често по-млади хора. И обратно, промяна от капиталист към наемен труд – фалира или си продава фирмата и става работник на новия собственик. Е, вероятно добре платен. Предозирана, социалната политика става антисоциална. Петърчо: Родителите ми са социално слаби Иванчо: Блазе ти – нашите са учители, учени и държавни чиновници! През ХІХ век левите идеи изиграха положителна роля за намаляване на социалното напрежение. Постепенно изчезнаха и 10-часовият труд при тежки условия, и детският труд, стабилизира се пенсионната система. В по-развитите страни отдавна гладът и мизерията изчезнаха – практически няма „ крайно бедни“. Но левичарските идеи продължиха с постановки от ХІХ век (МПП). И преместиха махалото от другата страна. Социалната политика, популистка, сиромахомилска и необмислена, започна да пречи на икономическото развитие! А с това косвено и стана антисоциална, като ощетява работливите и квалифицираните за сметка на мързеливите и неквалифицираните. Красивата социалистическа утопия се изроди в първосигнален популизъм, на гласовити и безскрупулни добре охранени тарикати. Разчитащи на най-непродуктивни части от обществото – бедните, малограмотни, объркани и лумпенизирани, и затова лесно поддаващи се на манипулации. От защита на „хората на труда“, на „трудещите се“ и хуманният лозунг „да помогнем на най бедните“ левичарството се превърна в защита на мързеливите, на мърлявите и на неквалифицираните работници. На „хората на нетруда“, на „нетрудещите се“ – на безработните не желаещи да работят. И с това тази доктринерска, псевдосоциална политика се оказа насочена срещу работещите, „хората на труда“, срещу средната класа! Те за ощетени от това, защото ако някой получава нещо, за което не е работил, друг (точно те) трябва да е работил за него. Държавата взима от тях и дава на други. Не е ли това също вид експлоатация? Приканвам марксистите да вземат отношение. Здравият патриархален разум на работливия българин е казал: „който не работи, не трябва да яде“.

Казваме „Защото е Беден“. Но спираме дотук. А въпросът е: „Защо е Беден“ –статистически най-често – по негова вина, значи справедливо е беден. Така често Човещината конфронтира със Справедливостта – не е Справедливо да даваме помощи на мързеливи готованци… Но е Човещина. И за разлика от отношението „Равенство–Справедливост“, тук няма доминираща ценност. И трябва да се върви „по ръба на бръснача“, за да не изпаднем в крайност, като дадем приоритет на една от двете. А преекспонирайки Човещината, левите потъпкват Справедливостта, което в края на краищата често води до конфликт именно с човещината! Ресурсите са ограничени и проявявайки човещина към едни, ощетяваме и нарушаваме правата на други! Аналогично често левите свеждат Правото на труд до правото на заплата или право на безполезен на обществото труд. Правото на дом не значи задължение на някого другиго да ви го подсигури. Означава правото с доходите, изкарани с труда и уменията, да може да си го закупи и стане собственост. А НЕ задължението „някой друг“ да го изработи и да го даде. Всъщност възраженията не би трябвало са срещу неравенството само по себе си, а срещу несправедливото неравенство. Пример са и неоснователните искания за вдигане на „минимална работна заплата” (МРЗ). Звучат добре – „да помогнем на най бедните“. Но всъщност често е удар срещу по-квалифицираните и по-добросъвестни работници, срещу знаещите, можещите и работещите. На МРЗ са неквалифицирани и мързеливи, те често не я и заработват! А заплатата не е социална помощ – тя трябва да се ЗАРАБОТВА! Вдигането на МРЗ е и икономически, и социално вредно! Намалява се възможността някой да наеме работник за под МРЗ, така се пречи и да се назначават млади, необучени хора (чираци, калфи…) или студенти, изобщо хора без квалификация, които в началото не заработват и МРЗ! Например: фирма има работлива чистачка с 380 лв. заплата и мързелива – на МРЗ – 340 лв. Ако вдигнем МРЗ на 380 лв., парите им се изравняват и се губи стимулът на работливата, а и се пречи да се вдигне заплатата поне на 420 лв. Няма да има откъде – фирмата може да даде само определена сума за заплати, за да не е на загуба. (Ако е бюджетна, същото – бюджетът е фиксиран! Ако е мафиотска, има пари, но там всички заплати са над МРЗ!) И най вероятно просто уволняват по-мърлявата. И общините ще трябва да намалят броя на чистачите по улиците, което ще направи доста неквалифицирани безработни. А ако левите профсъюзи да защитят мърлявата и да я върнат на работа! Тогава от заплатите на останалите ще се плаща незаработената заплата! Това социално ли е или антисоциално? „Когато някой получава нещо, за което не е работил, друг трябва да е работил за него, без да го получи.“ Това не е ли експлоатация? Освен това в България МРЗ се повишава, но средната РЗ, особено в бюджетната сфера, например в БАН, не се повишава с този темп. И не ми казвайте, че МРЗ е ниска и не стига! Ами ниски са и заплатите в бюджетната сфера на поквалифицираните и по-работливите, а с вдигането на МРЗ се намалява разликата! Има смисъл да се вдига МРЗ само ако всички заплати в бюджетната сфера (а и пенсиите) се свържат с МРЗ (със същия процент). (Ако се намали корупцията и краденето, пари ще има, но това е друга тема!)

Сходен популистки ход, резултат от МПП, са добавките към ниските пенсии. Звучи добре – да помогнем на най-бедните. Ама така ощетяваме поработилите! Ниски пенсии имат хитреци, които не са се осигурявали редовно или са се осигурявали само на минимална заплата, а също и работили неквалифициран труд и съответно получавали ниска заплата. С добавките се изравняват (а понякога и надминават) пенсиите им с тези на хора, трудили се повече и осигурявали се по-редовно и коректно! Губи се стимул и за работа и за коректно осигуряване! Държа да отбележа и Лицемерието – егалитаризмът най често е идеология на първо поколение интелектуалци, на хора, произлизащи от бедни слоеве. Те се насочват към антиелитарни идеи, ръководени от субективното чувство за несправедливост, че не са имали равни условия с техни връстница, произлезли от средните и по-богати слоеве. А понякога и субективното чувство за несправедливост, че техните родители не са им дали тази култура, която са получили деца, отглеждани в по-културни семейства, деца на интелектуалци. Но когато подобрят общественото си и материалното положение, повечето от тях постепенно променят антиелитарните си нагласи към елитарни и имат субективното чувство, че позициите, които имат, са заслужен резултат на усилията, таланта и труда им. И че е справедливо полагащите повече усилия да имат по добър живот, а също и децата им да имат по добри условия – защото родителите им са ги заслужили с труда си! И нагласата им е – „хората с повече труд и повече мозък заслужават да имат повече“, а тя се възприема и от децата им. Лицемерна бе и популистката критика на привилегиите и веднага с идването на власт на създаване на огромна схема (спомената в част 1) за привилегии!

ЛИТЕРАТУРА :

Макиавели, Н. 2007. Владетелят. София: Еспас.
Паси, И. 2006. Човек не само с разум живее. София: ИК Труд.
Петров, С. 1981. Мислене с първа производна. // Философска мисъл, № 12.
Табаков, М. 1993. Посттоталитаризмът – Зад привидностите и манипулациите. // Философски изследвания, Т. 2. (Философски концепции за социалната промяна). София, 97–113.
Табаков, М. 1996. Анатомия на прехода. Движещи сили, Идеологеми и интереси. // Философски алтернативи, бр. 4, 71–86.
Табаков, М. 1998. Идеологеми, пристрастия, митове при анализите на социалната промяна. // Социалните науки и социалната промяна в България. София, 67–75.
Табаков, М. 2006. Ляво-десни парадокси в пост ляво тоталитарно общество. // Политическата мисъл на ХХ век-поуки за България. София: Авангард-Прима, 97–108.
Goldman, Marshall, I. 2008. Petrostate: Putin, Power, and the New Russia. Oxford University Press. Tabakov, М. 1992. Paradoxes of Post-Totalitarism or what Bzezinsky has omitted. // Philosophy and power, Sofia, 205–211.

януари 19, 2016
X