Бандата на демокрацията

ГЛАВА 37 от книгата на Кен Скуланд „Приключенията на Гълибъл в света на свободната пазарна икономика“ – Издателска къща МаК, София, 2009

Джонатан дори не успя да каже “здравей.” Някой изкрещя:

– Това са те! Бандата на Демокрацията! Бягайте!

– Бягайте, бягайте! – извика дете, което профуча покрай Джонатан.

Лицето на Алиса побледня.

– Трябва да изчезваме! Бързо!

Първите, които изчезнаха, бяха полицаите. Тълпата се пръсна във всички посоки; много хора си хвърляха ремъците, за да бягат по-бързо.

Три семейства, дърпайки децата си, се спускаха по стълбищата на БЛОК Б и хвърляха вещи на приятелите си долу. Събраха каквото можаха и се втурнаха нагоре по улицата.

Няколко мига по-късно улицата беше почти празна. Само най-бавните, с ръце пълни с вързопи или деца, можеха да се видят, бягайки от наближаващата заплаха. Една сграда в дъното на улицата избухна в пламъци. Вцепенен от страх, Джонатан хвана Алиса за ръката и настоя:

– Какво става? Защо всички са така изплашени?

Като се дърпаше диво от неговата хватка, Алиса блъсна Джонатан и извика:

– Това е бандата на демокрацията! Трябва бързо да изчезваме оттук!

– Защо?

– Нямаме време за въпроси, да бягаме! – изкрещя тя.

Но Джонатан отказа да се помръдне. Изплашена до смърт, тя извика:

– Да бягаме, иначе ще ни хванат!

– Кой?

– Бандата на Демокрацията! Те обграждат всеки, когото намерят, и гласуват какво да правят с него. Вземат му парите, или го затварят в клетка, или го принуждават да се присъедини към тяхната банда. Никой не може да ги спре!

Джонатан мислеше. Къде изчезнаха вездесъщите полицаи?

– Не може ли законът да ни защити от бандата?

– Виж какво – каза Алиса, като все още се гърчеше да се освободи от ръката на Джонатан, – сега бягай, а после ще говорим.

– Имаме още време. Разказвай, бързо.

Тя погледна през рамо. Преглътна бързо и заговори трескаво:

– Когато бандата започна да напада хора, полицаите ги завлякоха в съда за техните престъпления. Бандата твърдеше, че следва правилото на мнозинството, също както законът. Гласовете решават всичко – законността, морала, всичко!

– Бяха ли осъдени? – попита Джонатан. Улиците вече бяха напълно опустели.

– Щях ли да бягам сега, ако бяха осъдени? Не, съдиите решиха в тяхна полза с три на два гласа. Те го наричат “Божественото Право на Мнозинството.” От тогава бандата има право да преследва всички, които са по-слаби от тях.

Джонатан най-после започна да осъзнава безсмислените правила и нрави на острова.

– Но как могат хората да живеят на такова място? Трябва да има начин да се защитавате!

– Без оръжие можеш само да бягаш или да се присъединиш към друга банда с повече членове.

Джонатан пусна ръката й и двамата побягнаха. Бягаха през улици, врати, заобикаляха ъгли, през площади. Алиса познаваше града като пръстите на ръката си.

Двамата бягаха, докато се изтощиха напълно. Накрая, далеч от улици и къщи, те се изкачиха на стръмен бряг, надявайки се да намерят безопасност високо над града. Последните лъчи на слънцето потъваха на Запад и Джонатан видя в ниската част на града да избухват пожари. От време на време до тяхното убежище достигаха писъци и викове.

– Не мога да продължа нито крачка – задъхано каза Алиса; дългата й кафява коса беше преметната през раменете на плитка.

Тя се облегна на едно дърво, опитвайки се да възстанови дишането си. Джонатан седна изтощен и се подпря на една скала. От лудото бягане роклята й беше разкъсана и беше загубила обувките си.

– Чудя се какво ли е станало със семейството ми – притесни се тя.

Джонатан също се притесняваше. Помисли си за възрастните хора, които така добре се бяха погрижили за него предишната вечер, и за техния внук, Дейви. В този странен свят всеки човек изглеждаше безпомощен.

– Алиса, много е зле, че нямате добър Съвет, който да пази мира.

Алиса изгледа Джонатан и седна до него.

– Бъркаш – каза тя. Като все още се опитваше да диша нормално, тя посочи към бъркотията долу. – Откакто се помнят, хората са се научили да отнемат със сила собствеността на другите. Според теб кой ги е научил на това?

Джонатан се намръщи и отговори:

– Искаш да кажеш, че някой ги учи да използват насилие един срещу друг?

– Повечето от нас се учат на това всеки ден от някого.

– Но защо Съветът на Лордовете не ги спре? – каза Джонатан.

– Съветът е насилие – каза подчертано Алиса, – и в повечето случаи той е използван против хората, вместо за защита на хората.

Тя забеляза празния поглед на Джонатан. Той очевидно не разбираше нищо от това, което му казваше. Тя опря показалец в гърдите му и каза:

– Слушай, когато искаш нещо от друг човек, как го получаваш?

Все още чувствайки ожуленото от грабителката място, Джонатан отговори:

– Искаш да кажеш, без оръжие?

– Да.

– Ами, ще се опитам да го убедя – отговори Джонатан.

– Правилно. Или?

– Или … или мога да му платя?

– Да, това е форма на убеждаване. По друг начин?

– Хммм. Да отида в Съвета на Лордовете и да поискам закон?

– Точно така – каза Алиса. – С правителството няма нужда да убеждаваш хората. Ако привлечеш на своя страна Съвета на Лордовете, било чрез гласове или чрез подкупи, тогава можеш да принуждаваш хората да правят това, което ти искаш. Когато някой друг предложи повече на Съвета, тогава той може да те принуждава да правиш това, което той иска. И Лордовете винаги печелят.

– Но аз си мислех, че правителството винаги насърчава сътрудничеството – каза Джонатан.

– Глупости! Кой се нуждае от сътрудничество, когато може да използва сила! – каза Алиса. – Всеки, който има власт, може да получи всичко, което поиска; а останалите трябва да се примирят с това. Всичко става по закон, но губещите остават неубедени, огорчени и враждебни.

Алиса посочи погледа на Джонатан към пожарите в ниското.

– Погледни тези смутове долу – каза тя. – Обществото бива раздирано от тази постоянна борба за власт. По целия остров групите, които губят гласове, в крайна сметка избухват в бунтове.

Тя замълча за дълго време. По бузата й се плъзна сълза.

– Татко и аз се определихме специално място за среща, когато това стане. Но ще почакам докато пожарите угаснат.

Джонатан дълго мълча, смаян от тези два дни от бурята насам. Когато отново погледна Алиса, тя беше потънала в дълбок сън. Беше много впечатлен от нея, от всичко в нея. Като се намести за сън, той си помисли, “Тя не е глупавата Феба Саймън.”

Превод: Божидар Маринов

октомври 30, 2015
X